автор: viadolorosa

Hе се изненада, когато и съобщиха новината. Не и стана тъжно, не се развълнува и не заплака. Сърцето и остана спокойно и не загуби ритмичния си тон. Напрегна се да си спомни. Наистина ли някога го беше обичала? Разрови в душата и миналото, за да открие чувството. Не го намери. Сигурно спеше дълбоко или си беше отишло завинаги..
В съзнанието и изплува замъглен спомен. Черно бяла филмова лента с откъслечни епизоди на страст, младост и усещане за възход. От времето на техния романс бяха изминали двайсет години.

Тя бе постигнала това, което някога искаше. Беше доволна и сита от живота си. На четиридесет години човек поставя всички победи и поражения на масата и прави равносметка. Нейните победи бяха много, а пораженията дребни и безобидни. Животът беше надхвърлил очакванията и. Беше и дал повече отколкото искаше.Толкова, колкото можеше да понесе чувствителната и търсеща душа..Междувременно беше узряла и помъдряла, беше престанала да гони вятъра и успеха, защото бе разбрала за безмислицата им. Беше обиколила чужди континенти и светове, беше опознала хората, техните страсти, слабости и преходност. Беше направила кариера, а после я беше зарязала. Беше станала съпруга и майка, и беше успяла да вземе вихъра на чувствата си под контрол.

На старата филмова лента се появиха цветове. Беше месец май и дърветата бяха зелени. Над гората се носеше песен на славей и той я целуна за първи път. Светът се промени за няколко часа и на следващия ден тя разбра, че е влюбена.

Нямаха угризения на съвестта и не се криеха от никого. Той се радваше на наивността и младостта на тялото и, а тя ползваше неговите академични протекции и наставническата му закрила. Срещаха се навсякъде и винаги, когато се отваряше възможност. Нямаха чувството, че вършат нещо нередно. Не се страхуваха от Бога и общественото мнение. С дявола си правеха шеги и не вярваха в съществуването му.

Това не беше любов, а неприлична тайна, за която, разбира се, знаеха всички.. Връзката им беше незаконна неморална и ненужна. Тя имаше приятел – един скромен и малко смотан състудент от групата, а той имаше жена – една заоблена добродушна лелка, която му беше родила две дъщери. Не лъжеха. Казваха всичко просто в очите, тяхното щастие бе по-важно от чуждата болка.

Когато се разделиха нямаше сълзи и излишни сантименталности. Нямаше виновни и сгрешили. Беше по взаимно съгласие и защото така се подреждаха обстоятелствата. Тя щеше да порасне още, да емигрира, да прави кариера и да ражда деца. Той щеше да остарее да се издига в научната иерархия и да се влюбва в други, още по-млади жени...Житейските им пътеки вече нямаше да се кръстосат никога и щяха да се виждат само от време на време в мечтите и сънищата си.

Сънуваше го понякога. Много рядко. Той идваше като привидение, за да и каже, че още я обича. Миналата нощ бе отново тук.. Тъжен , остарял и отчаян. Някой от несъществуващите дяволи я накара да си купи билет още на следващия ден. Щеше да пропътува хиляда километра, за да отиде на прощалната им среща. Трябваше да се сбогува окончателно.

Камъкът и свещта бяха в дамската и чанта. В тъмното стъкло на автобуса се разливаше деформираното и отражение. Косите и бяха посивели и оредели, край очите и имаше ситна мрежа бръчици от смях, а между веждите две дълбоки линии от гняв, Беше изживяла почти всичко, което може да се изживее в един нормален четиридесетгодишен живот. Беше се превърнала в закръглена добродушна лелка, с приглушени чувства. Бе подтиснала бунтарството на младостта и бе приспала свободолюбивия си дух. Беше постигнала равновесие, хармония и удобна безчувственост. Така беше сигурно, уютно и безопасно.

Скромният смотан състудент от групата я чакаше. Той щеше да я заведе при Него. Вече не беше студент и не беше смотан. Косата му беше станала сребърна, беше възмъжал и беше станал мъдрец. Не беше забравил миналото, но беше простил обидата. Мъдреците не скърбят нито за живите, нито за мъртвите..

Лутаха се преди да го намерят. Тя го видя първа. Правоъгълна плоча от черен полиран мрамор. Отгоре бе гравирано името. Беше забравила да донесе цветя. Трябваше да са бели рози. Цветята на тяхната любов. Но любовта вече не съществуваше. Нямаше ги и цветята. Нямаше го и него. Беше умрял преждевременно.

Тя извади камъка сложи го върху плочата и запали свещта. Душата и остана в равновесие. Не и стана тъжно и не почувства състрадание към никого, дори към себе си. Стори и се, че смъртта му е закономерна и справедлива. Беше изразходвал на бързо горивото в житейския си резервоар. За краткия си земен път бе успял да постигне толкова, колкото някои не успяват за няколко живота. Бе станал известен - уважаван от едни, възненавидян от други. Бе написал книги, бе събрал научни звания и почести, бе ощастливил много жени и още толкова беше направил нещастни. Тя беше от ощастливените и искаше да го запомни за винаги с добро.

Изведнъж усети влага в очите си, стисна зъби и наведе глава. Нещо бе започнало да се случва. Огледа се наоколо изплашена от мисълта, че нещо е пропуснала и иска да го навакса.

Тръгна си без да се обръща назад, хваната за ръка със своя мъдрец, който и беше простил, но не беше забравил. Отново беше месец май, дърветата над гробището се зеленееха. А славеите отново пееха същия любовен химн, както преди двайсет години.