автор: Stefka_Galeva

Събужда ме бяла пухкава мъгла. Целият град е потопен в нея, като в приказките. Клоните са заскрежени и искрят. Тихо е. Толкова е тихо, че чак се чува как се движи мъглата. Неделя е.
Напомня ми за несъществуващите ми илюзии. Вече. Напомня ми експеримента, който гледахме преди два дни. В планината. Едната сутрин и там мъглата беше същата.

Шест млади момчета голи до кръста правят лицеви опори. На поляната в бялата мъгла. Мъглата е английска. От Уелс. Раз, два, раз, два. 60.
- Не можеш да стигнеш 100. Отначало раз-два. Раз-два. Още 20.
- Бегом марш – командва страшния „Сър”.
- Да, сър.
Те бягат. Бягат дълго и мъчително.
Нямат имена, само номера от 1 до 6. С нула отпред.
Бягат.
С еднакво подстригани току-що голи глави.
Бягат.
С еднакви войнишки и страшни дрехи.
Бягат.
С еднакви току-що обути тежки кубинки.
Бягат.
С еднакви 20 килограмови раници.
Раз-два, раз.два, не спира да командва Съра.
Едното от момчетата припикава кръв и отива в болницата.
Раз-два. Раз-два. Боклуци и отрепки.
Раз-два. Раз-два. Строй се до стената. Мирно. – Погледът напред не надолу. – 20 лицеви опори. Легни.
- Да, сър.
Момчетата са доброволци. Сами са пожелали. Сами са се решили, за да се закалят, за да се променят, за да станат силни и мъжествени. Раз-два. Раз-два. От сутрин до вечер ехти в планината. В мъглата. Не се къпят, не се хранят с топло ядене, почти не разговарят помеджу си. Само изпълняват команди. Раз-два. Раз-два. Вскички те, и шестимата са безумно уплашени и парализирани. Нямат имена, нямат лични вещи, нямат лично мнение, нямат личен избор. Нямат себе си.
Раз-два. Раз-два.
- Бързо, бързо. – засича времето черния, страшния „да, сър”.
- Да, сър!
- Стой изправен, не се превивай. Бегом марш, отначало. Раз-два. Раз-два. Боклуци, отрепки. – крещи по тях. Да, Съра, с обръсната глава и зверски очи.
Другата група също са шест млади момчета. Също доброволци, също с различни професии и образование. Също. С дългите си собствени коси, рошави, на плитки, хипита с обици. Единият е с топла ушанка, с провиснали дънки, с маратонки със собствените си удобни обувки и якета. Играят на поляната фрезби. Чинията лети, те умират от смях. Ръководи ги, един майор, с име, с коса, с добри очи. Той им рецитира стихове и им дава примери от историята – за тигри, за мъже, за безстрашни войни и герои. За победи. Помага му един шаман. Заради него живеят в кръгла шатра с огън в средата. Сутрин медитират, после бият тъпаните. Дум, дум, дум. Дум, дум, дум. Разказват за себе си, отпускат се и се сприетеляват. Единият от тях е хилка и те го носят на ръце, на гръб. Избират си и лидер. Водач. Стават близки. Те не знаят за другата група. И другата група не знае за тях. Но, но на тях им се обещава, че ако победят ще получат топла баня, топла храна и по 100 лири. Това ще им е наградата. Ако загубят няма да има никакви наказания. Толкова са свободни и надъхани, толкова са мотивирани. Толкова са себе си, че и без да са тренирани нито секунда ,.с раз-два, побеждават в страшна битка. Със собствените си имена, с рошавите си коси, с искрените си признания, че им е писнало да си обуват ту от едната, ту от другата страна мръсните боксерки и, че е крайно време да се изкъпят. Къпят се. Голи и радостни. Силни. Две от момчетата си събуват дънките и си показват голите дупета. И така в мъглага, в изпотения прозорец, през полусветналата от огъня шатра блесва изумителна гледка. Невероятно красива. Мъглата се разстила, поняса се нагоре, от другият лагер продължава да се носи зловещото раз-два.
- Раз-два. Раз-два.
- Да, сър.
- Бегом марш. 8 км.
Победителите думкат по тъпаните. Дум, дум, дум. Дум, дум, дум. Величествено и голямо ” Аз” – бъди благословенно!

Аз победих! Аз!


Стефка Галева
Гр.Сандански