автор: VECNO

В последно време изчетох много и различни четива за паранормални явления. Не защото така повелява модата на снобските литературни вкусове, а защото исках да поплувам малко в огромния океан на непознатото.
Да си кажа право, това винаги ми е звучало като фантасмагория, като безплодни усилия на хората да бъдат интересни, да им обърнат внимание. Вярно, неверница съм! Това, дето не се вижда, не може да се пипне, да се чуе – отпиши го! Животът ме е научил така. От двайсет и седем години преподавам по физика и химия в едно училище. През целия ми съзнателен живот не се е случило нищо непознато. Изнизват се годините от септември до септември, а като се обърна назад – всичките еднакво празни и скучни като картонени кутии за обувки. Само физиономиите на децата се сменят, но това не е от особено значение. Сигурна съм, че камъкът няма да се превърне в буца злато и вместо вода няма да потече вино. Това е житейският ми опит и всичко друго е неприемливо за мен. Живея по законите на ежедневието и се дразня, нервирам се от разни откачалки, които огъват лъжички или си говорят с духове, сякаш се обаждат по телефона в съседния квартал. Не им вярвам! Но един ден... Не, по-скоро моят физико-химически мозък ще се разпадне на съставните си протончета, неутрончета и атомчета, отколкото да смели и анализира тази случка!... Ще ви разкажа, ама да не ме вземете за...някоя там – не с всичкия си.
Седя си вкъщи и скучая. Пред погледа ми попада стар, но недочетен вестник, а сякаш напук на цялото неверие, очите ми скачат в най-неподходящата за мене рубрика: “Докосване с другия свят”. Глупости! Искам да ми посочат поне един завърнал се оттам, който да потвърди, че има “друг свят”, а тогава ще си помисля дали да вярвам! Вземам вестника да го запратя към кошчето, но заглавието ми боде очите, стърже с нокътче по мозъчната ми кора. Е, какво пък толкова – ще го изчета. Забивам нос в ситния вестникарски шрифт... Пълни дивотии: запалена свещ можела да извика и да доведе някой близък мъртвец... Освен да направи пожар, едва ли може друго!... Но...не зная как, вземам стъкления свещник и запалвам свещта – същата, която ползвам за украса и то много рядко. Едва ли този извиващ се като огнено змийче език ще отиде до “другия свят” – усмихвам се на собствената си глупост! И нали съм прагматичен човек, протягам ръка да я угася, за да не подпаля къщата.
Изскърцването на старото кресло ме кара да се обърна. Не само се обръщам – залитам силно назад и гърбът ми с болезнена сила подпира стената (добре, че прозорецът не беше там!) Усещам как губя власт над себе си и устните ми се събират и разделят, без да издават звук. Сигурно съм приличала на онези сладководни рибки, които хората поднасят на някои празници на трапезата си като част от обредност, също не спазвана от мене... В креслото срещу мен седеше моята баба! Както винаги в елегантен тоалет, с красива воалетка, чийто едър воал скриваше насмешливите искрици в маслинените и очи. Под воала цъфтеше неизменната и усмивка.
- Здравей, момичето ми – приветливо каза тя – няма ли да ми предложиш чаша чай? Нали съм ти гостенка?
Аз все още стоях залепена на стената и не можех да помръдна. Правех неимоверни усилия да раздвижа говорния си орган в членоразделна реч, но безрезултатно. Едва сега забелязах, че цветята от цветарника движеха листата си в синхронизирани и грациозни движения... Глупости – отхвърлих това видение, баба ми стигаше... “Ама...бабо...” – хрипкав и несигурен звук се процеди през свитото ми гърло.
- Какво “ама, бабо”? Не си ли спомняш, че ме повика? – тя беше невъзмутима.
- Аз?!!!...
- Да, точно ти!... И стига си ме гледала така, ще ти изскочат очите от орбитите, направи нещо – например чай. Пътят ми дотук не е много лек и кратък.
В този момент мускулите ми дадоха признаци на живот и аз ги понесох към кухнята. Залових се да приготвя чай, но извадих две чаши. По дяволите, какво ми става днес – чашките се чукнаха весело една в друга... Но аз съм сама вкъщи, за какво са ми две чаши? И отново по замаяната глава ме удари веселият им заговор... Имах чувството, че полудявам! Запристъпвах леко и плахо погледнах към другата стая, за да се уверя, че наистина съм сама. Уви, баба си беше там – обтегнала запазеното си тяло на креслото, тя разгръщаше албумче с мои снимки – бях го забравила върху ръкохватката. “Не може да е истина!” – това дори не бе мисъл от моя страна, а отчаян опит да се измъкна от “безвремието”, в което се бях озовала. Мълния фучеше из главата ми. В това време чаят вдигна врява, че е готов, нетърпеливо заподскача в порцелановата кана. “Не може...”
- Може, може! Истина е! – думите на баба дръннаха във висулките на обеците ми и затропаха по твърдата ми глава. “Откъде пък разбра какво си мисля!?” – цялото ми внимание бе съсредоточено в двете чаши, които носех, за да не ги разлея. – Седни тук и ще разбереш! – прокънтя отново гласът на баба, без да съм проронила и звук...
Сервирах чая със солени бисквити, както тя го обичаше. Но тя сама приготвяше бисквитите (за разлика от мене), защото тогава нямаше по магазините. Баба пак се усмихна под воалетката си, а аз се намирах в раздвоение на личността. Ако в момента се бях появила при някой психиатър, със сигурност щеше да ме “озандани” в някоя хубавичка, отдалечена от хората и боговете клиника, обличайки ме в онези фамозни дрешки с прекомерно дълги ръкавки, които се кръстосват отпред и се връзват на гърба. Не знаех какво да мисля – аз учех хората, че чудесата съществуват само във вълшебната лампа на Аладин и при джуджето Дългоноско на Вилхелм Хауф, а сама попаднах в клопката на собственото си неверие. Баба явно разбираше моята обърканост и това я забавляваше. В главата ми удряха сто парни чука, всеки за себе си, без да се съобразява с останалите, а това предизвикваше неприятен, дори болезнен дискомфорт на учителския ми мозък. Чуковете правеха на прах всяка моя мисъл (ако можеше да се говори за такава!) още при идеята и да се появи, смилаха я и я издухваха от черепната ми кутия. Не можех да събера и две свързани изречения. А през това време баба оглеждаше дома ми със снизходителната критичност на естет, чийто вкус не беше очарован от стандартните до белезникавост решения на внучката и. Но това бе отпечатъкът на моето време, че и на професията ми – всичко еднакво, като излязло от сив калъп. Ако отидеше в съседите, там щеше да е същото, дори цветът на завесите... Парните чукове се поумориха и затракаха по-бавно, но нова неочакваност закова думата на устата ми: баба втренчено гледаше към наредените на етажерката книги, а една от тях спокойно си плуваше във въздуха към нея. Наведох се към долния плот на масичката да потърся блистер с нещо успокоително, но тъкмо го докоснах и той сам се оттегли от ръката ми.
- Не си тъпчи тялото с тези боклуци – повелително каза баба – няма да ти помогнат!
А фините и пръсти вече разлистваха оглозгано от годините издание на Дарвиновата теория за произхода на човека.
- Още ли пълните главиците на дечицата с тази теория като единствена и неопровержима истина? – попита ме баба. В гласа и звучеше лека ирония.
- Ами... не съвсем – започнах да се съвземам аз – в последно време се появиха и други теории, някои от които напълно го отричат. Но науката и техниката напреднаха много напоследък, учените откриха формулата на ДНК и... – баба повдигна воала си. Очите и искряха с насмешливостта на възрастен, на когото малко дете се опитва да обяснява нещо току-що прочетено от книжките като свое откритие. А собственият ми глас прозвуча неестествено за самата мен. Звучах като стар, оръфан учебник, излязъл вече от употреба.
- ... и комуникациите, и мобилните телефони, и интернет-връзките и още много други – продължи недовършената ми, накъсана мисъл баба. Но откъде можеше да знае всички тези неща. Искаше ми се да и кажа, че тя е починала много преди те да се появят, но щеше да е грубо от моя страна. Ситуацията беше твърде деликатна: бях изпаднала в глуповатото състояние на човек, който не се съмнява, че е стъпил на скала, а под нея се разместват пясъчни пустини – едно леко залитане и щях да се намеря под пясъчна лавина. Баба отново разбра състоянието ми. – Успокой се, миличка, ти не си виновна! Времето, в което живееш е твърде противоречиво. Светът сега се променя бързо. А хората с твоята професия и насоченост е трудно да се преобразят изведнъж. А дали изобщо ще се промениш – зависи само от тебе!
- Но, бабо, нали и ти си учила децата на едно и също нещо – цял живот? – запротестирах.
- Аз ги учех да четат и пишат – това е вратичката към знанието. А ти се мъчиш да ги вкараш в един шаблон, който не признава друго, освен видимото, твърдиш, че освен познатата ти материя, нищо друго не съществува. Ти спираш така мисълта им. Аз ги учех да разбират словото, да го улавят и в него да обличат своите мисли, не да повтарят едно и също. Тук е разликата! Словото е Начало – онова начало, в което ти не вярваш! И то, момиченце, е много отпреди атомното ядро...
- Но нали и мен ме учеха така, както аз сега... – бях обезоръжена и неуверена. За пръв път се чувствах разколебана в собствените си знания, никога не бях подлагала написаното в учебниците на “ревизия”, не бях се съмнявала. Обикновено логичната ми, ясна и стройна мисъл сега отстъпваше на несигурността и неубедителността и те вибрираха не само в изречените думи, в учебникарските клишета, излитащи автоматично от гърлото ми, но и у мене самата като личност . – И все пак светът е материален – заупорствах аз.
- Да, материален е – съгласи се баба, - но вие го принизявате само до най-грубоватата му форма. Какво представляват химичните елементи, ако няма кой да ги “задвижи”? Защо атомите се привличат или отблъскват? Можеш ли да пипнеш силата, която кара зеленото стръкче да расте, можеш ли да затвориш в епруветка мисълта? Баба ме погледна въпросително – Не можеш – отговори преди да успея да кажа нещо – но мисълта, безплътното чувство движат обществото, прогреса, нали? А те са духовни величини! – Логиката и беше желязна.
- Добре, но ако този дух води всичко в света, защо е толкова лош, защо позволява на хората да се избиват, да страдат, да се унищожават? – възнегодувах аз.
- Защото хората не умеят или не искат да го насочат в положителна посока; хората опорочават собствения си дух, най-напред като не искат да повярват в него и го отричат. Започват да воюват със себе си първо, а после и със себеподобните си – разговорът заплашваше да навлезе в непреодолимо противоречие. Баба отново ме разбра, без да и продумам. Двоумението ми започваше да се превръща в страх, който караше сърцето ми да се удря в гърдите като лудо, а кръвта да препуска бясно в кръвоносните съдове, без да знае накъде е тръгнала. Моите истини и възприятия за света галопираха също така без цел, без посока в нещастната ми, разтеглена от срещуположности глава. – Твоята истина, миличка, е само съвсем дребна частица от голямата, абсолютната Истина. А до нея човечеството има още много път да извърви – ако поиска, но май в последно време то не иска... Затова понякога идваме при вас... - баба допи чая си – А ти не се плаши, просто вярвай в живота и не отхвърляй неговите предложения! Той е чудесен, стига да си го пожелаеш такъв... – тя ми се усмихна пак – Трябва да вървя, но ако имаш нужда от мен, ще идвам пак! – воалът и леко се спусна над очите. Приятна, отпускаща топлинка се плъзна по лицето ми като милувка. Гласът ми възвърна смелостта си и излетя в пространството: “Бабо, остани още малко, моля те!” – но креслото бе празно... Само албумчето ми стоеше там разтворено, обърнато с кориците нагоре, както никога не го оставях...
Ударих силно с ръка по дървения плот на масичката. Исках да ме заболи, да съм убедена, че не е сън. Заболя ме. Но откъде беше реалността и докъде се простираше нереалността – и сега не мога да кажа. Истина ли бе това или моето въображение си бе направило жестока шега, също не мога да определя. Само оттогава си спомням по-често за баба, особено ако изпадна в асинхрон със себе си... Сигурно смятате, че говоря нелепости. За мен бе факт, а не съм от онези, които “една сутрин се събудили и скочили в дрехите си на нови и съвсем различни хора”. Аз съм си още същата невервица, каквато бях и преди и не знам дали ще ми стигне животът да бъда друга. Продължавам да говоря едно и също на децата – написаното в учебниците, но се старая да не разберат моята несигурност. Нямам друг избор. А моята пътечка към истината вече е под ъгъл – едва забележим, но ъгъл...
Вече по-често си запалвам свещта – красив и жив е нейният пламък – и не бързам да я угася! А изгубя ли се в джунглата на обърканите си мисли, намирам албумчето със снимките си на креслото, разтворено и обърнато с кориците нагоре – както никога не го оставям...