автор: azzurro

Мара - стара мома в малкият, незабележим град. Обикновено , вяло и безцелно изпълваше ежедневието си с манящини , които отглеждайки лекуваше като малки животинчета с помоща ,на облите хапчета от рецептите на лекарите. Мара длъгнеста и плоска като, улична лампа отиваше и се връщаше от работа като навит механизъм .
Тази сутрин, отвори вратите на учреждението в някакъв неугледен вид, личеше си отдалеч че нещо не е наред . Очите и подпухнали със сенки които никога не се бяха появявали от редовният и живот. Отвори вратата на стаята и се тръшна на стола с въздишка . Не беше от разговорливите ,но кривият и вид ни накара да я попитаме какво се е случило все пак. Мара гледаше втренчено и ужасено. Марче какво става, защо изглеждаш като пребита ? Не съм спала цяла вечер беше отговорът. И защооо ококорихме любопитни очи. Амии ами нали знаете ония часовници ... Наострихме уши, любопитството ни щеше да изхвръкне – очакваше ни забавление. Абе ония дето сега излязоха на мода де, елктронни нали така им викат с големите цфри, дето се четат хубаво няма нужда от очила . Еее и само дето не сложихме клечки за зъби в устите си, да ги превъртаме докато слушаме. Ми отидох в магазина и си купих един такъв. Прибрах се и го сложих до главата, си хем да виждам часа, хем да ме буди. Хубаво и ние си купихме такива и ние си имаме в къщи по един . Да ама не можах да спя цяла вечер, не ме остави пустият . В началото беше хубаво, първа мелодия втора .. добре но след като си изпя всичките започна да ги повтаря. Не спря ,не спря до сутринта да пеее и да повтаря, взе ми акъла научих ги наизуст .
Ааа устите ни щяха да изпопадат зяпнали и онемели в първият момент ,а във вторият във вторият вече бяхме изпокапали по бюрата ,някой вече се запревиваха под тях скимтейки останали без дъх . Мара ни гледаше обидено.
Добре бе жена, вече поела дъх и казах-защо не го спря . Ми как ? Гледах го въртях го ,отзад едни копчета нищо нищо не става не млъкна това чудо . Слушай вземи го и го донеси утре, ще го настроим ще ти обясня как става.
На другият ден Мара пристига нарамила чанта през рамо, върви по улицата и от чантата и се разнасят разни мелодии. Притеснена се оглежда защото хората се озъртат. Аз съм в предверието . С влизането в сградата, звуците става още по ясни и звънки. Колегите гледат недоумяващо. Мара вече изнервено поглежда и казва- ми часовник, часовник има в чантата той свири. А този пусти механизъм и Марсилезата беше научил . Започна да ме избива на смях. Не се стърпях и и викнах – да беше изкарала батериите та да млъкне. Мара ме погледна неразбиращо и ми отговори – ми те са две.