автор: barbacoa

Те всички са готови да умрат. Макар и още да не го знаят.
Вървят от различни посоки към летището във Франкфурт – с кола, с влак или с друг самолет. Вълнуват се, страхуват се или не им пука от предстоящия полет. Предават куфарите си, следят указателните табели, изваждат паспорти, пият по кафе или бира в някое от многото бистра, купуват набързо някакъв сувенир, избират дълго разрешения стек цигари. Няма връщане назад. Всички постепенно се събират на един и същи гейт: бели и цветнокожи, руси и мургави, млади и стари, тийнейджъри с излишен тестостерон и мъж в инвалидна количка. Никой не съзнава, че и да поиска да се откаже от полета, ще трябва да премине през куп процедури, докато му позволят да го стори. Всички са в капана на предстоящото излитане: един ръкав като паст на ламя ще ги погълне, ще ги изсипе в търбуха на самолета и ще ги заклещи за часове над измамния уют на екрана с весел филм, селекционираните питиета и сандвича с филе от сьомга.

Може би някой в минутите на невероятната турбулентност при спускането се е молил пилотите да са опитни. Може би друг е разчитал на техническия гений на човека, създал самолета, и не е вдигнал очи от книгата си. Може би някой за пръв път, осезателно е усетил присъствието на Бог. Може би.

Но когато идва новото летище, с новия ръкав и лентата за багаж, всички пътници на самолета от Франкфурт се разделят и поемат по своите си пътеки. И всички те продължават да са готови да умрат.

От любов.