автор: Yova

(за какво ми е светлината, когато няма пролуки)

Уча се да изправям рамене
до толкова, че да усещам болка в гърба.
Иначе всичко ми е на лице
метли, лопатки, парцали.

Имам всичкото време на света,
за да почистя праха отвън

и трупам още толкова в себе си.
Всяко кътче ми е заето,
престарели паяжини са спомените
все се късат където не трябва.

Да живееш в минало свършено време
е като да вървиш назад по рачешки.

Затова си правя пролуки
ред светлина, ред тъмнина,
да ми е шарено,
докато изхвърлям праха обратно навън.

Трудно е да си себе си,
но не е невъзможно.
Трябва само да уловиш мисълта си
и тръгнеш след нея.