автор: MadLeN_

Тази сутрин се събудих,
очи отворих и сякаш те усетих...
Не се почудих.

Облякох се и тръгнах.
Вратата, ключ, затворих.
И те зърнах!
Отминах, не отвърнах...

Навън изкочих - небето мрачно, локви, кал.
А вече ден...
Капки по листата ли шептяха: “Тази сутрин е до мен.”?

Продължих и те съзрях –
на пейката се беше спрял.
Това ти ли си, кажи ми?
Тук на мен си се опрял.

До теб приседнах и те наблюдавах.
В локвите дори те виждах - ти си, знам!
С часове те съзерцавах -
и по небето, и в земята - усещах те и там!...

А ето - слънце ли проблесна?
Или това е твоята ръка?
Нещо озари ме, светна,
да вярвам ли на твоята топлина?

Каза: “Но вече тръгвам, хайде, тук ли ще останеш?”
Отвърнах: “Поспри, недей отива!” Чу ли ме, не знам?
А аз? Още ли съм там?

Тръгнах. Повървях... Но ето те и теб!
Където и да ида, където да поспра,
където да замина...
И ето те! Искра.

Тази сутрин се събудих,
очи отворих, ето те! Отново топлина.
Облякох се и тръгнах.
В мен си още ти - любов, искра.