автор: KazaKova

Снощи животът ме скъса на изпит,
прегърна ме и „лека нощ” пожела.
Аз, овехтяла парцалена кукла,
разбито нежно прегърнах нощта,
а тя закуца през изречения скъсани
от последната, мътната юнска луна.
Безкрайната нощ не си тръгва, превзема ме,
диагонален ми трупна света.
В пепелника, препълнен от снощи на купчини
две неразбрани вселени броят
поокастрени думи, начленено неречени
издълбали черни дупки в одимения свят.
Изпепелени галактики в зелено-тютюнево
под угарките бели мислят свежа зора.
Дъждовно утро на ново лято изгубено
есенни помисли в пепелника навя.
Надежда за слънце преглъщат капчуците,
недоспано подсвирквам си, а сега накъде?
На летен звън от разбити камбани в улуците
дъждовно припявам „Някъде... никъде....”.
Прескачам лятото без поправителни изпити.
Поправителна сесия ? – Дали ми се ще?!