Заспивам разпиляна.
Ветровете на чувствата ми гонят
валма тъги.
Фучат!
Покой нямам.
Тревожна ги съзерцавам...
Вече дори не боли.
Будя се.
С махмурлук от въпроси.
Отлагам отговорите,
/ще избледнеят от отлагане почти/.
Гримирам се
/за да не се издавам/
с фин слой лицемерен тебешир…
После събарям стени
и преброждам
живота
/докато тебеширът се праши/
и любимо ми е бялото защото
там разпиляното не си личи.