автор: pijama

Често пъти съм се улавял в неумението да различавам скрити и явни знаци.
Скритите - добре. Някои хора с развито чувство за осезание към личността или атмосферата на един разговор го умеят. Други не. Проникновението не е дадено всекиму и с това ми се налага с неохота да се съглася. Аз си знам и в кой от отборите съм попаднал, когато са го раздавали... “Няма какво да се направи” - казваш си. “Едни го могат, а други им гонят топките...”. Пък и доколко притаеното притежава авторитета на нещо реално? Като е толкова притаено има ли го изобщо или само си измисля, че е притаено, за да скрие, че там не се крие нищо, ама нищичко... Като не е изказано, показано, поднесено, изпято, нарисувано, написано, филмирано, пакетирано и подредено на витрината точно аз ли да се мъча да го откривам там, където то, може би изобщо не съществува? Тук се изкушавам да вярвам, че “под вола теле” няма. Предполагам, вече се питате, дали аз съм този вол? Аз не бих се разсърдил. Важното е да не съм липсващото теле.
Но пропускането на явните знаци? На жестове и изречения? На мимики, които трябва да те отведат в пределно ясна посока? Да ти подскажат, да те настъпят по малкия пръст, навирайки ти в очите, че не се усещаш...? Е, това вече е друга работа. Друга е. И все пак не се усещам. Заплес. Или отнесена личност, ще речете. Нищо подобно. Съзнателно се опитвам да ги следя, да ги откривам тия примигвания на светлините, тия надути сирени и нищо. Като настъпен по ушите юноша, попаднал в училищния хор, за да запълни бройката. Сякаш виждам учителят по пеене час по час да махва с ръка към мене: “Ти там. Я, малко по-тихо, моля ти се!” Ето така и аз минавам от едно светско събитие в друго кафене и от едно приятелско събиране в друг задушевен разговор. Мъча се и се старая, да доловя духа на разговора. Да взема да открия начин да се почувствам в крак с темата и в унисон с настроението. Обаче, вместо това, насочвам неумело разговора в неочаквана и нежелана посока с някой не на място проснат пример или със съвсем ни в клин, ни в ръкав разказана история, нямаща ама и най-малка връзка с темата, така че на останалите събеседници да им потрябват няколко мига, за да се окопитят и да върнат разговора в предишното му русло, а аз да си остана позачуден какво точно съм искал да кажа с тези мои абсурдни включвания там, където е трябвало само да се усмихна, като не мога друго. Ама нищо. Искам да кажа, че това нищо не е. Най-силната драмо-трагедия и фарсо-вариете почват, когато става дума за среща очи в очи. Диалог. Аз с някого другиго. Двама в разговор. И единият съм аз. Ужас. Край на света. Всемирна скръб. Пътно произшествие. Знам си, че е катастрофа, но съм борбен тип. Не ми се потят ръцете от притеснение. Напротив. Смело започвам да разисквам прическата на събеседника (и то само, ако е жена или има коса...), общите познати и времето, последнатат ни среща преди единайсет месеца и новото дете на нашите общи познати хикс и игречка. И колко е пораснало вече, защото времето лети без да го усетим и това се усеща най-вече по растящите деца... Видяхте ли? Ами така е, защото знам как да започна. Мислил съм предварително и съм стигнал до деветия ход в партията, откъдето насетне вариантите стават толкова много, че моята гросмайсторска общителност започва тайно да се моли в най-добрия случай за едно реми. За едно компромисно стисване на ръката, признавайки, че разговорът e бил ни добър, ни лош и че вече с удоволствие и най-заслужено мога да се насоча към терасата си, където съм оставил подгъната книжка и недопито черно кафе да ме чакат като награда за моите олимпийски усилия и още по-олимпийски резултати в този толкова стар спорт - общуването. Мисля си, как ли ме наричат по-често зад гърба ми. Дали “ръб” или “дърво”? Или пък, може би, "чепат ненормалник"? "Бордюр"? "Непохватен кукуруку"? Или сравненията не са толкова лицеприятни, колкото ми се ще да вярвам? И че дори "смотаният дърт идиот-ненормалник" може би е ласкателно допускане? Ето, че накрая намерих нещо скрито от мен, което заради хорското възпитание никога няма да науча, но за което се басирам, че съществува.