автор: patladjancho

Седма Глава

На следващият ден по обяд Джейк отново беше в кабинета си, работейки над работата, която беше зарязал от вчера. Въпреки, че му костваше много усилия, той все пак успяваше да се концентрира. След три часово подготвяне и оформяне на документи, най- накрая довърши доклада си, който друг път му отнемаше не повече от половин час.
Въздъхна и стана от стола си зад масивното бюро за да се разтъпче. Приближи се до прозореца и се загледа навън към басейна. Денят отново бе горещ, слънцето печеше от най- високата си точка.
Той присви очи и се замисли какво ли прави Ема. Мислите му препуснаха към нея, лицето й изплува пред него, отпуснато и спокойно в съня си. Косата й разпиляна по възглавницата, а златните й кичури отразяваха лунната светлина от прозореца. Тялото му потръпна.
Изведнъж му се стори, че чу шум от стъпки отвън, близо до вратата на кабинета си. Той се обърна, очаквайки някой да почука и да влезе, но нищо не се случи.
Когато се запъти да прекоси кабинета си за да отвори вратата и да провери кой е, стъпките забързаха на някъде по коридора. Озадачен, Джейк излезе и се огледа в двете посоки, но нямаше никой. Тогава същите стъпки се чуха в антрето в края на коридора. Бяха малки и тихи, и той вече знаеше чии бяха. Пусна дръжката на вратата и ги последва.
Видя Ема с гръб към него на няколко метра от стълбите. Явно отиваше към стаята си. Загледа се в нея, стори му се, че държи нещо в ръцете си.
- Хей! – подвикна й той и тя моментално спря стресната. Когато се обърна назад към него, Джейк видя какво държеше. Беше взела телефона от кухнята!
- Какво си мислиш, че правиш? – скара й се той силно и тя за миг замръзна. Очите й се разшириха, а дъхът й спря.
Но в следващият момент, без да му отговори, се стрелна с всички сили напред към стаята си, стискайки телефона в ръка.
Джейк хукна към нея.
- Ема! Спри веднага! – заповяда й той, когато тя стигна стълбите и се заизкачва нагоре. Щеше да я хване, още преди този път да се докопа до вратата на стаята си, беше много по- бърз от нея.
Тя се обърна да види дали я настигаше и забърза още повече. Трябваше само да стигне на сигурно място... Но някъде по средата, на едно от стъпалата, се спъна и политна назад. Изпищя и размаха ръце, като изпусна телефона, който се разби на парчета.
Джейк спря точно пред първото стъпало, в момента, в който я видя да пада. Тялото й направи няколко кълба надолу и се приземи с разбиване точно пред краката му. Тя изпъшка и хвана глезена си, който явно беше ударила при падането и изруга ядосано.
Джейк се въздържа да приклекне до нея, за да провери дали е добре и дали се беше ударила лошо. Насили се да остане прав, като сложи ръце на кръста си и си придаде самодоволна физиономия. Видя я да се изправя за да седне на едно от стъпалата, разглеждайки крака си. Беше облечена в тънка бяла блузка с къси ръкави и чифт стари, оръфани джинси с отрязани до колената крачоли. Стискаше от болка голият си глезен, без да му обръща внимание, все едно той не беше там.
- Е, надявам се, че си получи заслуженото, задето крадеш. – каза той, - Сега щастлива ли си?
Тя вдигна глава и го изгледа гневно.
- Ще бъда най- щастлива, когато се продъниш в ада.
Той промени стойката си и скръсти ръце пред гърдите си.
- Виждам, че си все още толкова мила и любезна.
- А ти както виждам си оставаш страхливец. – лицето й се сви болезнено и тя притисна глезена си по- силно.
- Не си мисли, че ще ме разтроиш с думите си…
- Аз имам причина да бъда разтроена, не и ти. – озъби му се тя и понечи да се изправи, но силната болка в крака й я накара отново да седне обратно. Тя изстена.
- Добре ли си? – не се сдържа и я попита. Наведе се към нея с протегнати ръце.
- Не ме докосвай! – опули му се тя.
Той отново постави ръцете на кръста си.
- Хайде, Ема! Позволи ми да проверя как е кракът ти.
- Не виждам защо това изобщо те интересува - измърмори тя, намусвайки му се.
- Тогава се опитай поне да се изправиш, за да разбера дали можеш да стъпваш. – каза й той.
- Искаш да се увериш, че сега вече няма къде да избягам, нали?
- Не говори глупости. Искам да знам дали ти трябва лекар, или не.
Тя се опита да се изправи, и почти успя, но когато стъпи на крака си, изохка и бързо седна отново.
- Ето, сега доволен ли си? Глезена ми е изкълчен. Можеш да си отдъхнеш. Никъде не мога да избягам.
Той не се засмя на сарказма й.
- Сигурна ли си, че е изкълчен? Не ми изглежда да е подут. – каза, оглеждайки го преценяващо.
- Боли ме достатъчно за да го твърдя, ясно? – извика му тя.
Устата му се присви за момент. После каза:
- Ще се обадя да доведат лекар.
- Не искам никакъв лекар. – възрази тя, - Няма да позволя да ми домъкнеш някакъв шарлатанин, който да ме осакати още повече.
Той издиша.
- Тогава какво предлагаш?
- Естествено да ме заведеш в болница.
Джейк се изсмя и поклати глава.
- Не мога да го направя.
- Не ти. И без това не те искам. Можеш да изпратиш някой от онези горили да ме придружи.
- Абсурд, отново. – не се съгласи той. – Но е добре да те види лекар, за да сме сигурни дали наистина глезена ти е навехнат.
Ема го изгледа гневно.
- Като ти казвам, че е навехнат, значи е така. Не ми вярваш ли?
- Тогава предполагам ще се съгласиш да те види лекар.
Тя задържа погледа му, опитвайки се да го гледа максимално лошо. Но той не склони от нейният поглед, остана непоколебим.
Накрая тя изпусна въздух през устата си.
- Толкова си напорист!
- Такъв съм си. – изсмя й се той. – А сега, ако обичаш, бъди така добра и ми позволи да те занеса до стаята ти. – каза през смях.
Това я вбеси. Гласът му беше насмешен и я подразни.
- Не. Не искам да се връщам там. – заинати се Ема. - Мога да остана и тук тази нощ. Ще спя на стъпалата.
- Знаеш, че това няма да стане, нали?
Тя вдигна лице към него и светлозелените й очи го изгледаха сърдито.
- Тогава предпочитам да пълзя.
Той извъртя очи, но после каза с насмешка.
- Не мислех, че ще се унизиш до толкова, че да се влачиш пред мен. Но давай! Искам да видя това.
Тя измърмори нещо неразбираемо из под носа си и се огледа, търсейки начин да се добере до стаята си, без да зависи от него. Но не измисли нищо, освен да пълзи…
После намръщвайки се, тя се изправи леко и внимателно. След това направи една крачка към него. Нямаше да му достави удоволствието.
Видя го да се навежда към нея прекалено бързо и постави ръка зад колената й, повдигайки ги във въздуха. Тя изпищя, когато полетя надолу. Другата му ръка я хвана преди да си удари главата в земята.
- Идиот! – измънка тя.
Той само се изсмя вече носейки я на ръце. Заизкачва се по стълбите, като ги вземаше през една, без да се запъхти дори. За повечето мъже това би била непосилна задача.
Ема се намуси още повече и изгледа сърдито яката на ризата му, чийто край се докосваше до бузата й всеки път, когато той направеше крачка нагоре. Вдигна ръка и постави длан върху нея за да я избегне.
- За какво ти беше телефона?
- За да се обадя очевидно. – отговори му тя, опитвайки се да не обръща внимание на аромата на одеколона му.
- И на кого? – попита, мъчейки се да прикрие любопитството си.
- Не мисля да ти отговарям.
Той изскърца със зъби.
- Съветвам те да не го правиш отново. Ще си навлечеш проблеми.
И едва ли би могла! Всичките му хора непрестанно я следваха някъде из къщата, можеше да усети присъствието им и вторачените им погледи в себе си през цялото време.
- Какво повече от това? – каза тя ядосано и затвори очите си.
Чу го да изсумтява и отвори очите си бавно. С изненада установи, че някаква тъмна маска се беше появила на лицето му. Ръцете му се стегнаха около нея, докато вървеше по коридора към стаята й.
- Ако продължаваш по този начин това няма да помогне. Няма да стане по-добре за теб. – предупреди я той, - Вече ти простих за вчера сутринта. Но не прекалявай, все още съм добър с теб.
Тя остави това да отмине за секунда. Но веднага след това реши, че не може да се сдържи и трябва да му отговори.
Видя очите му присвити, когато каза.
- Хм. Не съм те молила да ми прощаваш. И няма да те моля. – погледна гневно нагоре към него. – Не се страхувам от теб.
Брадичката му беше твърда и издадена напред, погледа му гледаше право напред.
Той не каза нищо повече, докато не стигна при вратата на стаята й. Там спря и се загледа в нея, като срещна погледа й.
Тя беше права и осъзнаваше много добре, че е безсилна да избегне бъдещето, с което той я заплашваше. Защо продължаваше с тази си слабост да я обрича на живот като неговия? Можеше ли да направи нещо за да я спаси от себе си? Нито имаше силата да я пусне да си отиде, нито имаше способността да гледа как я забърква все повече в кашата, в която той сам се давеше от години, плувайки безцелно и без посока, слепешката, не обезсмислено…
Очите му обходиха лицето й, но после отново се върнаха на нейните очи и се задържаха най- много там. Преглътна, докато ги изучаваше с поглед.
Искаше да знае какво си мислеше тя. По нейно желание умът й беше затворен за него, но очите й бяха много отворени. Навярно вместо това можеше да разбере от тях за същността на това, което го привлича в нея…
Без да сваля очи от лицето й, се приближи бавно до леглото й.
Ема се смути от втренченият му поглед и се размърда в ръцете му. Понечи да плъзне краката си долу на пода, но той я държеше прекалено здраво и не я пусна да стъпи веднага. Искаше да се наслади още малко на усещането, че тялото й е толкова близо до неговото, че усеща топлината и нежността й в ръцете си. Тръпка отново премина през тялото му, разтърсвайки го целия.
Тя нямаше да разбере, ако й позволи да види как се чувства в действителност. Щеше да я изплаши. В съзнанието му ясно се открояваше факта, че леглото е само на крачка от него. А му беше трудно да игнорира този факт и да го запрати по далеч в ума си. Трябваше да контролира чувствата си...
Въздъхна и се наведе над леглото за да я постави отгоре. Тя се хвана за него за да не падне назад и ръцете й бързо се сключиха около врата му. Джейк издиша и корема му отново се присви от познатата тръпка, която премина надолу към слабините му.
Лицето й беше по- близо до неговото сега. Ръцете й пареха кожата отзад на врата му. Той заби коляно в леглото и се подпря на него, докато я поставяше да легне върху възглавниците. Тогава му се стори, че Ема също се напрегна от създалата се внезапна близост между тях. Тялото й като че ли потръпна и след това се стегна под неговото. Дишането й спря за няколко секунди и това го притесни. Джейк се вгледа в устните й, очаквайки да улови от там дъха й. Неговите устни несъзнателно се дръпнаха напред към нейните и в следващият момент бяха на сантиметър един от друг.
Тогава усети накъсаното й издишване и беше готов да го вдиша в себе си, като позволи то да опари гърлото му, дори го приветстваше.
И сърцето й биеше по-бързо сега, и тя вдишваше по-често. Това беше благословия за него и той я посрещна с радост… Която свърши прекалено бързо, защото Ема, като че ли се уплаши от собствената си реакция и бързо издърпа ръцете си от него.
Тя се подпря на леглото и се подмести назад от него, докато не се опря в розовите орнаменти от ковано желязо. Очите й бяха широко отворени към него и тя го гледаше втренчено. Джейк позна мислите й разпокъсани и объркани.
Но въпреки това успя някак си да контролира собствените си чувства, трябваше да запази нещата забавни...
Стана и се отдръпна назад, като я изгледа от мястото си на две крачки от леглото.
- Надявам се, че ще преодолееш себе си и ще преустановиш безкрайният си списък от безобразия за сега. Ако се примириш с положението си, ще съм доволен. Много ми се иска да не научавам, че си се опитвала да избягаш. - Изглеждаше по-лесно да се шегува с нея, отколкото да си позволява да е сериозен.
В първият момент тя го гледаше объркана, неразбираща за какво й говори. Седеше в леглото все така неподвижна и напрегната.
С падането й падна и речника. Преди можеше да направи изречение дълго шест реда по всяко време, а сега, точно в този момент, не можеше да каже и две думи.
В следващият момент той видя как страните й пламнаха, веждите й се присвиха ядосано и на него му се стори, че тя като че ли искаше да скочи от леглото, но не можеше заради крака си.
Остана на мястото си и го изгледа гневно.
- Няма да се опитвам да избягам, но това е само защото не мога. Не си мисли, че ако имах възможност, нямаше да го направя…
- Помисли, преди отново да решиш да правиш някоя глупост, ще е по разумно от твоя страна да не ми създаваш проблеми.
- Нима правя неща, които те дразнят? Ах, какъв лош късмет имаш с мен, Джейк! – подхвърли тя присмехулно.
Той я изгледа.
- Ема, внимавай… - предупреди я с пръст, - Ще те наблюдавам!
Тя изпъшка и отпусна ръце от двете си страни, сякаш се примиряваше.
- Е, няма проблем с това. Ще излежа наложената ми от теб присъда тук в чистилището, и след това с малко повече късмет ще успея да измисля някакво правдоподобно обяснение за пред всички, които сега се чудят къде съм. – каза тя със сърдит глас, - Но няма да е моя вината ако не успея да ги заблудя и ти в един момент се окажеш зад решетките обвинен за отвличане, както и най- вероятно ще стане. Но това едва ли ще увеличи и без това дългият ти списък от престъпления, който имаш. – изкара обвиненията си на един дъх.
Джейк скръсти ръце пред гърдите си. Изсмя се на нестихващият й гняв.
- Малко си избухлива, а?
Тя от своя страна също скръсти ръце пред себе си.
- Честно, Джейк. Можеш да ми говориш каквото си решиш, но аз никога няма да се примиря с положението. А сега още повече.
Той се засмя високо.
- Ти никога не спазваш правилата на играта, нали?
Тя се нацупи.
- Това е различно!
- Разбира се, че е! Просто не съм и очаквал нещо друго от теб. Разбира се, че не можеш да се промениш. Ти си си ти.
- Глезенът ми е изкълчен. – напомни му тя. – Ти какво очакваш?
- Но все пак това е успокояващ фактор. – каза той като знаеше, че това ще я ядоса.
Ема на свой ред почервеня от гняв и се изпъна в леглото си, като издаде безпомощен звук на яд и безсилие. Той беше сигурен, че ако сега имаше нещо под ръка, то тя щеше да го захвърли по него.
- Мразя те, Джейк… ! – запъна и стисна ръцете си в юмруци.
- Това е по- добре от нищо, нали?
Тя не му отговори, а го остави и се врътна на една страна, като се сви на две с лице към прозореца. Опря колене в брадичката си и се загледа навън.
Закле се да не му проговори никога повече. Господи, колко го ненавиждаше! И това безсилие я вбесяваше още повече. Намести възглавницата под себе си и застана така в упорита поза.
- Какво? – попита Джейк зад нея с неразбиране.
Но тя го игнорира напълно, все едно, че не беше там.
- Не можеш да се сърдиш за това. – поде той, но тя отново остана безмълвна.
- Прояви поне малко разбиране и ще видиш, че не е чак толкова лошо тук. – каза той и зачака тя да му отговори. Тя мълчеше.
- Ема! – издиша той. – Защо си толкова трудна? Мога да ти поднеса извинения, но знам, че това няма да помогне. Едва ли ще ми проговориш! Ти си най- големият инат, който някога съм срещал!
Тя стоеше, облегната на таблетката на леглото, с гръб към него и не мърдаше. Беше сърдита и нямаше да реагира на думите му. Джейк се загледа в извивката на гърба й за минута. Тя беше прекалено горда за да си признае слабостта пред него.
Той наведе глава и отпусна ръцете си отстрани.
- Ще проверя кога лекарят ще има възможност да дойде. – каза и излезе от стаята, оставяйки я сама.
Ема остана в тази поза в леглото, загледана навън през прозореца за известно време. Отвън не се чуваха стъпки, явно Джейк беше слязъл долу.
Тя се претърколи през леглото и скочи от него на пода. Усети лека болка в глезена, но тя беше нищо, в сравнение с желанието й да се измъкне от тази проклета стая. Беше щастлива, че не беше навехнат наистина. Очите й се присвиха и лека крива усмивка се появи на лицето й.
Мушна ръка в предният джоб на джинсите си и извади от там малък ключодържател, от който висеше ключ за автомобил. Беше успяла да го открадне от шофьора, докато той обядваше в кухнята. Ема огледа ключа и краищата на устата й се повдигнаха нагоре. Това беше билета й към свободата.
Жалко за Джейк! Искаше й се преди да си тръгне от тук, той хубаво да си получи заслуженото, но трябваше да се задоволи само с това да го предаде на полицията, когато избяга.
А това щеше да стане много скоро, при първият удобен случай. Може би още тази нощ.
Нищо, че не успя да използва телефона, ако беше успяла, сега щеше да е много по- лесно. Но тя се молеше само никой да не разбере за изчезването на ключа. Стисна го в дланта си, преди да го върне обратно в джоба на джинсите си на сигурно място.
После се хвърли обратно на леглото, заемайки същата поза от преди малко.
Какво си мислеше той? Че можеше да се подиграва с нея?! Лошо му се пишеше! Щеше да го накара да съжалява за всички подигравки, който беше изрекъл, за обидите и за лошото отношение.
Въпреки, че имаше прекалено много адреналин в себе си, тя се насили да остане на мястото си и да се преструва, че глезена й е навехнат. Все пак беше удоволствие да си мечтае как вижда в главата си Джейк Дилън. Доставяше й удоволствие да го вижда в разни ситуации, от които се чувстваше по- добре. Например, представяше си го с белезници, или завързан на електрически стол. Представяше си го в малка, тясна и тъмна затворническа килия. В името на това можеше да се насили да остане още известно време в леглото.
Някъде след около половин час Кармен почука на вратата й.
- Госпожице, Ема. Как сте? – загриженото й лице накара Ема да й се усмихне.
Тя се надигна леко.
- Добре съм, Кармен. Не се тревожи за мен.
- Господин Джейк ми каза, че сте се подхлъзнала на стълбите. – тя се приближи до леглото й с поднос с храна, - Как е кракът ви?
- Ще се оправи. – каза й Ема.
Кармен винаги я караше да се чувства по- добре и тя беше благодарна, че можеше да поговори с нея.
- Нося ви нещо за хапване. – постави подноса на малкото шкафче в страни и приседна на ръба на леглото.
- Не съм гладна, Кармен. Но благодаря.
- Как така не сте гладна?! Вие не сте обядвала.
- Просто не искам. – наистина не беше гладна.
- Сигурно ви боли кракът? – предположи Кармен, - Не се тревожете. Господин Джейк сега говори с лекаря.
- Ах, този ужасно мил човек! – изпъшка Ема и завъртя очи.
- Той изглеждаше много разтревожен за вас, госпожице Ема. – каза Кармен.
- Да бе…! – тя не повярва нито дума.
- Напоследък му се събра много. Все работи до късно, а работата му е отговорна.
- Така е. – измрънка Ема с прекалено любезен глас, - Трябва да му издигнем олтар!
Кармен се протегна и й оправи завивките.
- Само потърпете още малко. И ми позволете да се погрижа за вас.
Ема й се усмихна и се сгуши във възглавницата с ръце под главата си.
- Благодаря.
Кармен остана при нея още малко, а след това я остави да си почива, като каза, че ще провери какво става с доктора, преди да се върне по- късно.
Ема се отпусна така, без да става от леглото. Деня вече беше към своя край и слънцето залязваше: не беше много подходящо време да излиза навън и без това. Щеше да изчака тъмнината.
Затова се сгуши по- дълбоко в леглото и затвори очи.
Може би беше задрямала за минута или две, но внезапно до нея достигна шум, нечие присъствие до стаята й в коридора. Ема се престори, че спи и остана със затворени очи.
Вратата се отвори и тя можеше да долови тихи стъпки.
- Ема! – Джейк извика името й съвсем тихо до леглото й, но тя не отвори очи. Не желаеше да го вижда, нямаше да говори с него.
Но той не излезе, а остана на мястото си. Тя предположи, че я наблюдава. Затова продължи да диша бавно и равномерно.
Внезапно й се стори, че той се приближи до леглото й, но не посмя да помръдне, нито да отвори очите си. Само продължи да лежи неподвижно.
После почувства топлина и съвсем ясно усети дланта му нежно върху челото си. Той я проверяваше! Тя едва се сдържа да остане така и да не мърда.
От топлината му, капчици пот избиха отзад по врата й.
После тя почувства завивката до брадичката си и само след малко тихо затваряне на вратата.
Когато след миг реши да отвори очи, стаята беше празна. Джейк беше излязъл.
Тя се изправи смутена, като отмести завивките, с които той току що я беше покрил, изненадана от това, което той беше направил. Не го беше очаквала.
Но бързо тръсна глава и се загледа навън през прозореца. Небето ставаше все по- тъмно. Оставаше малко, когато всички щяха да заспят и тя щеше да има възможност да излезе.
Както беше обещала по- рано, Кармен отново я посети. Приближи се до леглото й и седна.
- Госпожице Ема. Успяхте ли да си починете малко?
Ема кимна.
- А как е кракът ви сега?
- Все така, но ще се оправи. Сигурна съм.
- Лекарят ще дойде утре. – съобщи Кармен.
- Страхотно! – измрънка Ема без въодушевление.
- Господин Дилън е идвал да ви каже, но вие не сте била будна.
- Да, била съм задрямала. – каза Ема, като избегна погледа й, докато й отговаряше.
Тогава Кармен видя подноса с храната. Стоеше си там недокоснат. Тя възкликна учудено.
- Но какво е това? Отново нищо не сте хапнала! Може ли така!? – скара й се тя.
- Извинявай. – намуси се Ема, - Казах ти, бях задрямала.
- Тогава хапнете сега! – заповяда тя загрижено, но след като Ема не помръдна, лицето й се помрачи, - Какво има, госпожице Ема? Не харесвате храната ми ли?
- Не, не е това. – заоправдава се Ема, - Просто сега не съм гладна.
- Искате ли да ви донеса нещо друго? – попита я Кармен, - Какво предпочитате?
Ема отпусна ръце в раздразнение.
- Зарежи това, Кармен. Не си прави труда. Не съм гладна. Просто остани при мен още малко. От часове стоя в това проклето легло. – оплака й се тя.
Кармен се отпусна отново на ръба на леглото.
- Госпожице Ема, тревожа се за вас. Какво ще кажа на господин Джейк, когато ме попита за вас?
- Че съм си изяла всичко, естествено.
Очите на Кармен се разшириха.
- Но това значи да го излъжа!
- За жалост ще трябва да го направиш ти. Аз не говоря с него.
- Но защо? – тя се учуди.
И тъй като Ема не отговори, Кармен въздъхна и поклати глава.
- Не постъпвате правилно, госпожице Ема. Той се тревожи за вас.
- Не ми пука.
- Днес отмени важна среща за да остане в къщи при вас. Загрижен е…
- Да не мислиш, че ще подскачам от радост? – прекъсна я Ема. А после се обърна и я изгледа. – Каква важна среща? С кого?
- С господин Гарет. – оповести тя.
Ема се замисли. Беше чувала за Гарет и преди, шофьора беше споменал за него.
- Искате ли да остана при вас тази вечер? – Кармен прекъсна мислите й, - Ще спя на канапето. Сигурно ще имате нужда от мен през нощта.
Ема се обърна да я погледне. И тъкмо, когато щеше да се съгласи, друг глас я прекъсна.
- Няма нужда, Кармен. Свободна си за днес. – Джейк стоеше на вратата.
И двете рязко се обърнаха. Той гледаше Ема с любопитен поглед от мястото си. А тя го изгледа с унищожителен поглед на свой ред.
Кармен се надигна от ръба на леглото за да си тръгне, но Ема я спря, като протегна ръка към нея.
- Кармен, би ли казала на този човек, че не ми е симпатичен и не желая да го виждам? Така че да се маха!
Джейк изсумтя от думите й, отблъсна се от вратата и влезе в стаята. Спря не далеч от леглото й и я изгледа безизразно.
- Ема, това не ми харесва. – каза той и направи още една крачка напред, - Не можеш да се държиш като малко глупаво дете.
Тя гледаше в противоположна на неговата посока, държейки погледа си възможно най- далеч от него. През прозореца сега се виждаше само тъмнината на настъпващата вечер.
Чу го да издиша раздразнен от мълчанието й.
- Защо правиш това? Какво искаш да постигнеш?
Тя отново не отговори.
- Госпожице, Ема. Имате нужда от почивка. – каза тихо Кармен, като стана от леглото й, - Ще ви оставя да си починете.
И още преди Ема да възрази, тя бързо излезе. Видя вратата да се затваря след нея.
С Джейк останаха сами. Съвсем неволно погледа й се плъзна към него. Тя го изгледа навъсено.
Очите му се присвиха.
- Може би не е моя работа, но мисля, че трябва да държиш крака си вдигнат.
- Прав си - съгласи се тя. – Не е твоя работа.
Той повдигна веждите си от тона й, като остана да я наблюдава с преценяващ поглед.
- Предполагам, Кармен ти е казала, че лекарят ще дойде утре сутринта.
Зачака я да каже нещо, сякаш за да му отговори, но тя мълчеше. Нека си почака.
Ема се обърна на другата страна с гръб към него и се покри до раменете, създавайки впечатлението, че ще спи.
- Може би заслужавам това, но не знам как успяваш да си такъв инат и да мълчиш толкова дълго. – чу гласа му зад себе си, но не му отговори нищо, - Виж, обещавам да помисля и в най- скоро време ще ти кажа кога можеш да си вървиш. Знам, че това искаш най- много, нали?
Не му отговори отново, въпреки, че й се искаше в момента да му каже толкова много неща.
- Винаги ли си така упорита? – попита я той.
Тя стисна устните си за няколко секунди.
- Да. Когато се налага. – не се сдържа и каза накрая, - А сега ме остави. Не искам да те слушам.
Но не го чу да излиза. Усещаше присъствието му все още в стаята си. Очите й се затвориха за момент.
- Прояви малко разбиране, моля те. Склонна ли си да го направиш?
- Разбиране, ама друг път. Не можеш да искаш това от мен.
Усети издишането му.
- Дори не смеех да се надявам, и без това. – каза тихо Джейк и след това тя го чу да излиза.
Остана сама в стаята. Странно, но не се чувстваше удовлетворена. Някакво чувство на тревога беше присвило стомахът й.
През следващите няколко часа не престана да се върти в леглото, обмисляйки бягството си. Дори и всички вече да спят, тя знаеше, че хората му бяха навън. Щеше да е трудно да мине покрай тях незабелязано.
Но нямаше връщане назад.
Сигурно беше почти полунощ, когато тя бавно се измъкна от леглото. Приближи се близо до прозореца и надникна навън в тъмното. Двора беше тих и безлюден, не се виждаше никой от охраната. Това беше добре.
Светлините от басейна осветяваха мраморната площадка около него. Иначе всичко в страни беше тъмнина.
Ема погледна към небето, луната тази нощ не се виждаше. Тя се усмихна. Може би все пак късмета беше на нейна страна сега.
Отиде и сложи ниски, удобни обувки, с тях щеше да й е по- лесно да се придвижва безшумно. Напипа ключът за автомобила в джоба на джинсите си. Това беше достатъчно за да тръгва.
Отвори внимателно вратата на стаята си и надникна в коридора. Беше тихо и тъмно. Тя излезе и затвори вратата след себе си, после тръгна, придържайки се покрай стената. Слезе по стълбите бавно и внимателно, като на моменти спираше за да се ослуша за някакви шумове. Нищо не чуваше, колкото и да напряга слуха си.
Когато стигна долу в огромното антре, се огледа. Установи, че нямаше никой и се прокрадна през стъклената врата навън.
Озова се в двора. Спря при близкият тъмен ъгъл и се огледа отново, очаквайки да види някъде човек от охраната. Светлината от басейна й помагаше до някъде да разграничи по- добре очертанията на сенките. Но останалото беше черен мрак.
Ема пое въздух и тръгна тихо покрай стъклената стена, заобикаляйки двора от външният периметър, в посока право към гаража с автомобилите от другата страна на оградата. Спираше се на по- сенчестите места, за да се огледа отново и се прокрадваше тичешком през осветените места на двора, като през цялото време се молеше да не срещне някой от охраната. Придържаше се далеч от басейна.
Може би от страх или от напрежение, но непрестанно й се струваше, че някой я следи. Обърна се няколко пъти и се огледа през двора, но нямаше никой. Тя издиша. Естествено това беше от напрежение. Все пак, получи се страшно лесно. Идеята за навехнатият глезен беше добра. Никой не очакваше тази вече да се случи нещо.
Когато стигна до телената ограда, оставаше само да я прекоси и беше при колите в гаража. Вратата натам не се заключваше, дори беше полуотворена. Ема се промуши през процепа й странично, без да я отваря напълно. Стараеше се да върви само по сенките и само след няколко крачки вече беше при автомобилите. Тя задиша по често, като се огледа притеснително назад.
Въпреки, че вече добре познаваше къщата, този път разстоянието й се стори по- дълго, от колкото друг път. Но тук сега се почувства в по- голяма сигурност сред редицата автомобили, предусещайки свободата си.
Спря и се огледа, търсейки колата, за която предполагаше, че са ключовете. Посегна в джоба и ги извади от там, като ги стисна силно в ръка, преди да намери автомобила. Тук беше по- тъмно, от колкото при двора на къщата, но все пак успя да се ориентира и я намери.
Без да губи повече време се приготви и като някой беглец, не можеше да не се обърне още няколко пъти преди да се качи в черната лъскава кола. Но нощта беше толкова тъмна, че наистина нямаше нужда. Трябваше да си проправи път като се държи за дръжката. Очите й тъкмо бяха започнали да свикват, докато мушкаше ключа в стартера. Зарадва се тихо, че беше успяла.
Завъртя го, но вместо да чуе тихо ръмжене, двигателят просто се задави. Опита още веднъж, но със същия резултат.
Едно малко движение през периферното й зрение я накара да подскочи. Изкрещя, когато видя, че не е сама в колата.
Джейк седеше неподвижно, немощна ярка светлина в тъмното, само ръцете му се движеха, докато обръщаше мистериозна, малка, черна кутия.
Той се взираше в кутията, когато проговори.
- Кармен се обади – промърмори той.
Кармен! По дяволите, беше забравила да я включи в плановете си. Явно той й бе казал да я наблюдава.
- Тя много се е притеснила, когато те е видяла да тичаш навън в това състояние.
Очите й се разшириха в изненада.
- Защото не може да ти се е приискало точно сега да ходиш навън, след като кракът ти е изкълчен, нали знаеш? – обясни със същото ниско мърморене. – Или си решила все пак да глътнеш чист въздух? Което нямаше сега да ти е проблем, ако просто ме беше помолила да те придружа навън. Когато решиш да предприемаш подобни действия, единственото нещо, което ми идва на ума е, че искаш да избягаш. Но това не би било възможно, след като ти самата обеща да не правиш подобно нещо. Осъзнавам, че не си и помислила, че аз мога да не ти повярвам. Но можеш ли да разбереш защо това ме прави малко....загрижен? – той говореше, сякаш обясняваше на себе си, все още гледайки към частта от двигателя на колата като я завъртя в ръцете си. - Не знам защо си решила, че малкият ти план за бягство може да успее. Явно все още или не ме познаваш много добре, или ме мислиш за глупав.
Тя слушаше размишленията му безмълвна.
- Но дори и да беше успяла, сигурно знаеш, че щеше да ми отнеме не повече от пет минутки да разбера къде си и да те върна обратно.
Попарена, тя взе ключовете от стартера и тихо излезе от колата в тъмното.
- Ще те разбера ако, утре отново не ми говориш. - прошепна той точно преди тя да блъсне вратата.
Затича на бегом обратно към къщата, като крачките й се ускоряваха все повече и повече. С изненада и безумен яд установи, че при вратата стояха трима човека от охраната и я наблюдаваха, докато тя се връщаше. Явно всички знаеха за това какво прави тя тази вечер. В такъв случай, къде, за Бога, се бяха скрили преди малко? И как тя не видя никой от тях? Намуси се сърдито.
Приближи къщата. Единият от тях й отвори вратата, точно когато тя стигна до нея. Ема го изгледа гневно и профуча покрай него. Измина бързо останалото разстояние до стаята си, като се бореше със себе си да не изпадне в истерия.
Спря, чак когато стигна до стаята си и влезе вътре. Без да се съблича, се приближи до леглото, хвана завивките и се мушна под тях с дрехите.