автор: galina

Из” Нощния дневник на една...жена”

Срив...

Днес Владо ме информира, че следобеда ще пътува до централния офис в Града. Така накратко наричаха тук по-големия град. Явно синдромът на малкото населено място им действаше и ги караше да се чувстват не съвсем като в град, на мястото където живеят.
След кратко колебание заявих, че и аз имам работа там и че ще пътувам с него. Обхвана ме странно вълнение. Тази вечер щях да съм си у дома....Тази вечер щях да проведа този проклет разговор, за който набирах кураж вече толкова дни...
Докато пътувахме с колегата прехвърлях в ума си какви ли не варианти на разговора. Чувствах, че съм готова да простя, стига да чуех няколко обещаващи думи от отсрещната страна.
Бързах да приключа срещата с шефа и с любопитните колежки, които ме засипваха с безкрайните си въпроси.
Най-после се добрах до дома, завъртях ключа в познатата ключалка, обзе ме приятно вълнение. Влязох в полутъмния коридор и още преди да светна лампата се препънах в нещо. На пода се търкаляха неподредени обувки. По навик се наведох да ги подредя и в следващия миг, в полумрака на коридора осъзнах, че държа в ръка чифт дамски обувки, които обаче не бяха мои. Пуснах ги обратно на земята и с разтуптяно сърце влязох в хола...там на дивана се мъдреха небрежно захвърлени блузка и сутиен. Сърцето ми блъскаше истерично, опитвайки се да изскочи от клетката на нещастното ми тяло. С два пръста взех чуждите вещи и с погнуса ги изхвърлих в коридора, след което се смъкнах във фотьойла с подкосени крака. Нямаше смисъл да отивам в спалнята, предусещах в какво щях да се спъна там...със сигурност в бикини и те със сигурност нямаше да са моите...
Седях като парализирана и не знаех какво да направя. Навярно са ме чули като влизах, навярно очакваха да се развикам, да тръшкам врати, да проклинам и сега се спотайваха гузно в другата стая...Но аз нямах сили за това...Само сърцето ми, горкото ми мъничко сърчице се бунтуваше и се блъскаше, като птичка, неочаквано попаднала в клопка...
След малко чух раздвижване в коридора...сигурно си прибираха партакешите...Продължавах да седя безмълвна и неадекватна във фотьойла, с гръб към вратата. Не исках да виждам никого, не исках да знам нищо...просто не исках да ме има...
Вратата на хола се отвори...последва гузно мълчание...Седях във фотъойла с гръб към тази кошмарна врата и напрегнато очаквах какво ще каже за свое оправдание...но това, което чух бе единствено въпросът:”Защо не се обади, че ще си идваш?”
Само това ли...това ли бе всичко, което имаше да ми каже...нима бе нужно да искам разрешение за да се прибера в собствения си дом...Болката и обидата ме давеха и ми пречеха да говоря. Едва успях да изсъскам:”До пет минути да сте се изнесли от тук!”
Нямаше какво да се говори повече, нямаше нужда от каквито и да са въпроси и обяснения...Оня мъничкият свят, който бяхме градили уж с общи усилия, се бе сринал върху мен и ме задушаваше...
Отново суетене в коридора, последвано от захлопване на външната врата. Тишината, която ме обгърна бе непоносима, чувствах се като в пуста и студена гробница...
До слуха ми достигна познатият звук на семейния ни автомобил. Погледнах през тюлената завеса надолу...на моето място, в доболка познатата ми кола, седеше друга жена...Русата и коса натрапчиво ми се наби в съзнанието...Сетих се за нещо...за един рус косъм, който намерих на седалката преди време и с който се пошегувах, а той най-невъзмутимо ми отговори, че сигурно е от дъщеря ни....Кога беше това...преди два или три месеца може би...Колко време се е точил този жалък фарс...навярно месеци или години...
Не можех повече да дишам тоя въздух, не можех да понасям тоя дом...
Грабнах куфар и започнах да хвърлям от гардероба изпречилите се пред замрежения ми от сълзи поглед, мои дрехи. Хвърлях без да мисля, без да съобразявам какво ми е нужно и какво не...Бързах да се махна от мястото в което се чувствах жива погребана....
След малко колелцата на куфара жалостиво тракаха по стълбите надолу..Все едно ми бе дали ще се изронят или не. Опитвах се да дишам и трябваше по най-бързия начин да се измъкна навън...