автор: nikolai4o

/По южния ти хълм на стръмнината,
между Боснек и останалия свят - /


Тази нощ е по голяма - от сън.
Звездите падат, като капки
дъжд по колене ми. Навън
е синьо. Гладко е, поне веднъж,
да те огледам, тичайки, по
стръмната ти кал. В подножието
и по голите ти хълмове, пътеките
ти да премерям със очи, мъждукащи
под бялото на челника.
Прелиствам те в мечтите си, в
съня ми беше тъй сама. И хукнах
да те пазя, от студ, от вятър
и мъгла. Да те обиколя,
да те обикна. Но тичайки
останах изумен ... не ти от мен
си се нуждаела, аз съм бил
попадналия в плен на въздуха ти
натежал от свежест, на писъка
на бързащ кос, на облаците ти,
на вятъра, на тайната
забулена в луна, на изгрева ти,
на бълбукащия водонос.
На зеленото достигащо душата,
от покритите с роса листа,
на дърветата, тревата,
маратонките ... калта.
Не мога да си тръгна точно тук,
не мога повече да спра
да тичам. Обичам те гора!
И спрях да те целуна.
Допирах устни по пръстта
за малко, защото трябваше
да те изтичам ... да срещна
утрото от другата страна.
По южния ти хълм на стръмнината,
между Боснек и останалия свят -
тече река, а край водата
бълбука път, копнея аз
за малко ... още малко красота ...