автор: forestgodess

Въведение

Няколко последни слънчеви лъчи огряха морето и то заблестя като кристал срещу слънцето.

Джоел ме хвана за ръката и ме дръпна силно. Изохках и го попитах:
- Къде ме водиш?
- Ще видиш. – почти изръмжа той.
- Това не ми харесва. – казах и си дръпнах ръката.
- Нямаме време за глупавите ти възражения. – разгневи се той и отново ме хвана за ръката.
Изведнъж изпитах неописуемо силно желание да се нахвърля на Джоел. Обърнах се към него и му изръмжах, но това звучеше като ръмжене, което по-скоро би се откъснало от устата на разярен вълк. Поставих ръката си върху устата и усетих как очите ми се разширяват от изненада.
- Извинявай. – казах глухо.
За момент лицето на Джоел омекна и стана състрадателно, но той бързо възвърна гневното си изражение.
- Хайде. – каза и този път не ме дръпна, а изчака да тръгна с него.
Тръгнах напред без дори да осъзнавам какво правя. Вървяхме известно време и накрая стигнахме до една малка поляна. С изненада различих Иън и Брайън седнали под сенките на дърветата. Щом ме видяха те се надигнаха и ме погледнаха състрадателно. Иън ме гледа така около минута, докато Брайън отново стана сериозен.
- Стана ли нещо? – попита Брайън.
- Изръмжа ми. – ухили се Джоел с престорена веселост.
- Значи е сега или никога. – въздъхна Брайън.
Замислих се върху думите на Джоел, той беше казал, че “те” нямат време за моите глупави възражения. Кои бяха “те”? Джоел, Иън и Брайън. Нима искаха да се присъединя към тяхната група.
- Ашли, успокой се. – каза тихо Иън и прекъсна мисленето ми.
Осъзнах, че седя застинала на място като пълна идиотка. Брайън леко се приближи до мен и извади едно сребристо джобно ножче. Отстъпах две крачки назад автоматично. Незнам какво стана, но Джоел и Иън се размазаха, а после изведнъж се появиха до мен и ме хванаха от двете страни. Брайън поряза показалеца си, а после се доближи до мен. Опитах се да се откопча от хватката на Иън и Джоел, но те дори не помръднаха. Брайън хвана показалеца ми и с едно съвсем леко движение поряза пръста ми. Доближи пръста си до моя и точно преди да се докоснат, той прошепна:
- Извинявай.
Гласът му отекна в тишината и той допря пръста си да моя. Иън и Джоел ме пуснаха. Исках да изкрещя по тях, но силното парене по върховете на пръстите ми ме спря. Изведнъж паренето се стече като отрова по вените ми и изпитах ужасна болка. Болката стана неописуемо силна, когато отровата се заби в сърцето.Оглушителен агонизаращ писък се откъсна от устата ми. Паднах на колене и се замолих на момчетата да спрат болката. Нов прилив на болка мина през вените ми, но този път удари не само сърцето ми, но и всички части на тялото ми. Паднах на земята и усетих как болката отново се забива в сърцето ми. Следващият вик на болка беше още по-ужасяващ от първия. Разтърси ме силен токов удар. Започнах да се гърча на земята и да пищя. Някой ме хвана за ръцете и се опита да ме успокои. Не се вслушах в думите на въпросния човек, защото не можех да ги чуя – писъците ми ги заглушаваха. Все повече и повече болезнени дози от отровата се стичаха по вените ми и се забиваха в сърцето, като змийски зъби по кожата. Незнам колко време съм се гърчела в агония и писъци. След известно време писъците и болката станаха само фон, започвах да си възвръщам силите и способноста да мисля. Точно започнах да обмислям случилото се и ми се доспа. Опитах се да се съпротивлявам, но беше безполезно, клепачите ми запърхаха и усетих как болката спада и отново се връща по върховете на пръстите ми.
- Ашли, не заспивай! – извика някой срещу мен. – Погледни ме, хайде! Моля те! – гласа ми се примоли, но аз исках да спя.
- Хайде, Аш! – примоли ми се друг глас. – Моля те, само не заспивай. – гласа заглъхна на последното изречение, а аз вече не чувах сърцето си и не усещах дишането си.
Заспах...

Няколко гласа водеха раговор над мен:
- Как ще кажем на семейството й? – попита тъжно някой.
- Незнам. – глухо отвърна друг.
- Мислех, че ще мине през промяната. Тя беше силна и аз... – намеси се трети, но бързо затихна.
- Може би просто е била прекалено слаба, все пак беше момиче. – заговори отново третият след известно време.
Намръщих се при използваното минало време и думата „слаба” по мой адрес и прекъснах разгвора им:
- Не говорете за мен, сякаш ме няма. – казах из просъница.
- Ашли! – извика радостно третия глас и ме вдигна от земята сякаш бях кукла, после ме притисна към себе си в една прегръдка, която ми спря въздуха и почти ми изпочупи костите.
- Джоел! – измрънках доколкото ми стигна въздуха, за да му напомня да ме пусне.
- О, Ашли! – въздъхна облекчено Иън и ме притисна в далеч не толкова задушаващо-чупеща прегръдка.
- Ашли, радвам се че си жива! – каза тихо Брайън и също ме притисна в прегръдка.
Чувствах се малко странно, тук при тях, но някак си у дома, чувствах се безопасно.
- И помни Ашли, ние винаги ще сме с теб, а живота ти започва едва сега. – каза меко Брайън и ми се усмихна топло.

Саманта хвърли топката и тя профуча на стотина метра от нас. Тия тръгна първа, аз втора, Гарет трети, а Джоел последен. Изпреварих Тия и прескочих един голям дънер. След мен го прескочиха още два чифта лапи, а третият чифт се препъна. Стигнах до топката и я грабнах. Точно стигнах до дънера и нещо ме блъсна. Изквичах и паднах на земята в човешка форма. Нещото, което ме блъсна бе Джоел, познах го по шоколадовата козина. Изпуснах топката на земята, а Джоел я грабна. Тогава го дръпнах за единия заден крак и той падна в човешка форма. Взех топката и изтичах напред. Точно щях да се трансформирам, когато Джоел ме хвана за едната ръка и ме дръпна назад. Скрих топката в другата ръка. Джоел каза:
- Дай ми я!
- Кое? – Направих се на ударена.
- Много добре знаеш, че искам топката! – Отвърна той, вероятно изнервен от факта, че се правя на тъпа.
Тогава започна да ме гъделичка. Не издържах, изпищях и хвърлих топката. Той това и чакаше. Побягна и се трансформира. Не останах по-назад и също се трансформирах. Този път събарящото нещо бях аз. Повалих Джоел за нула време и си взех топката обратно. След това следваха два опита за изпреварване от Тия, но за мой късмет и двата бяха неуспешни. Джоел бе прекалено назад, така че атаки от него бяха изключени. Въпреки много далеч, все пак се озъртах и за Гарет от време на време. Накрая победих! Тия бе втора, Гарет трети и последен беше Джоел. Ха, нека му на Джоел! Така му се пада!
По пътя към дома Джоел не млъкна, накрая го пернах. Гарет ме изгледа сърдито.
- Ашли! – скара ми се.
- Какво!?! Заслужи си го! – сопнах се аз. – През целия път не млъкна!
- Да, така е! Ашли спечели съвсем честно! – Подкрепи ме Тия. – Пък и ти не разбираш нищо от момичета, Гарет!
Аз се разсмях, Тия също, дори на лицето на Саманта заигра усмивка. Саманта беше като желязна. Почти винаги мълчеше, а щом кажеше нещо едвам се чуваше тихия й глас. Аз и Тия бяхме единствените, които играеха с нея, докато бяхме малки деца. Другите момичета се дразнеха и казваха на Сам „мълчаливката”, тя не можеше да се защитава и ние го правехме вместо нея. С Тия бяхме много по-различни. Аз винаги бях шумната. Отначало Тия не харесваше поведението ми, но постепено свикна, а накрая стана мое копие. Но Сам бе страхотна приятелка, пазеше всички тайни, не вдигаше скандали. Докато с Тия се карах много по-често, макар че бяхме с почти еднакви характери.
Точно минавахме покрай любимата ни скала от която скачахме цяло лято. Беше прекрасен залез. Слънцето скриваше последните си лъчи. Изкарахме си един прекрасен съботен ден.
Утре Брайън, нашият Алфа, ни викаше за тренировки. Всяка глутница си има Алфа. Алфата е нещо като водач.
Бях много уморена и веднага щом се прибрах се метнах на леглото. След това нямам спомени.

Когато станах се чувствах като пън. Погледнах часовника, бе едва седем. Тренировката беше в осем. Облякох се и отидох до стаята на Хелън (Хелън е моята малка сестра. Тя също е върколак.). Почуках на вратата й, но никой не ми отговори. Влязох, но стаятя беше празна. Явно бе тръгнала. Наметнах си едно горнище и погледнах календара. Имаше две седмици до началото на училище. Въздъхнах тежко, не исках училище да почва.
Тръгнах към полянката на която провеждахме тренировките. Изведнъж Тия изникна от някъде. Застана до мен, но не ми каза нищо.
Днес щяхме да свършим по-рано, заради празника по случай присъединявянето на Гейб към глутницата. Гейб е малкият брат на Сам. Той е десетият член на глутницата и днес щеше да стане официално.
Тия така и не каза нищо. Бе доста странно, че дори не ме поздрави. Дали ми беше сърдита за нещо? Реших аз да започна разговора:
- Хей, защо сме в гадно настроение днес? Да не би да сме паднали от леглото? – Опитах се да вметна шега.
- Ашли, престани с глупостите! – Тя ми се изплези и дръпна опашката в която бях вързала косата си. – Просто ме боли главата.
- Хм, може би те боли, защото не си се наспала както трябва.
- Сигурно си права.
- Който стигне последен до полянката е вмирисано сирене. – Изплезих се на Тия и се трансформирах.
Тия прие поканата ми и ме последва. Стигнах до
полянката първа. Тия пожела реванш. Заехме местата си в кръга. Липсваше Джоел. Типично за него е да закъснява. Най-накрая дойде и зае мястото си в кръга. Седеше до мен така, че го попитах:
- Защо пристигна толкова късно?
- Не съм закъснял! По-добре си свери часовника, Ашли.
- Е,и? Ами ако срещата беше в седем? – сопнах му се аз.
- Щях да дойда две минути по-рано.
Изведнъж се чуха лапи, удрящи земята. Това определено бе Брайън. Той бързо зае мястото си, но остана прав.
- Здравейте – Поздрави ни той вече в човешка форма. – Така, Гейб добре дошъл. Сега нека ти се представя. Аз съм Алфата в тази глутница. По-голям съм по размери от останалите. Нямам психеческа дарба, а само физическа. При Алфата винаги е така. Аз се трансформирх най-рано и съм най-силен от всички. Сега нека останалити да се представят. Ако имаш въпроси моля задай ги накрая.
Брайън имаше къса черна коса, която винаги бе разрошена от тичането. Очите му бяха много тъмни, дори минаваха за черни. Лицето му имаше сериозен вид, но често се усмихваше. Не се дразнеше с другите като Джоел. По характер също бе сериозен, но бе и добър. На ръст беше висок, също така и мускулест, но това е нормално при нас (момичетата придобиваха по стегнати тела и доста атлетични форми след трансформация, лично аз придобих тяло на дългогодишна съзтезателка по лека атлетика и гимнастика). На осемнайсет години, с доста добри успехи в училище, нашия Брайън бе отличен водач.
Дойде ред на Йън да се представи. Той бавничко се надигна и заговори:
- Хм, първо нека ти кажа „добре дошъл” Гейб. Сега за мен, аз имам психическа дарба, усещам чувствата на всички околни, но не мога да ги регулирам или все още не съм открил, че мога. – Йън леко се подсмихна при тези думи, но продължи. – Първи помощник съм на Брайън. Втори съм по дата на трансформация, също така и по, хм, сила - Това за силата го каза доста притеснено.
- Добре Йън, благодаря. – каза Брайън.
Йън беше доста мил, но пък бе и сериозен. Имаше къса черна коса и тъмно сини очи. През повечето си време бе с Брайън. Двамата си пасваха като две парчета пъзел. По характер бяха еднакви и бяха на почти еднаква възраст (Йън бе на седемнайсет).
Йън бавно седна, а аз пернах по главата зомбито до мен, за да се усети, че трябва да стане. Джоел ме изгледа „страшно” и стана. Заговори бързо, бързо:
- Здрасти на всички и добре дошъл, Гейб. Ще прескоча глупостите с пожеланията, това не е моя специалност… – Интересно какво намекваше с това. – Така, аз нямям психическа дарба. Трети съм по дата на трансформация, а по сила също съм трети. – Изгледах го невярващо и замигах объркано. - Ами общо взето то...
- Чакай, Джоел! – Прекъсна го Брайън. – Не мислиш ли, че трябва да признаеш, че понякога Ашли взема надмощие?
Вече не гледах ококорено, а се усмихвах доволно. Сравнително объркан и предполагам засрамен, Джоел си седна на мястото, а аз не казах нищо, за да не ми се скара Брайън.
Джоел бе доста голям дразнител. Често си правеше шеги, самочувствие не му липсваше. Имаше къса кестенява коса и тъмни очи. Бе на шестнайсет и доста висок, но преди трансформацията бе още по-висок и слаб. Имаше доста кандидатки за негова приятелка и постоянно се хвалеше с това. Не можех да повярвам, че толкова момичета го харесваха! Дори Тия го харесваше, и то МНОГО!
Изправих се, а Джоел измърмори нещо под носа си от рода на „Ето я принцесата”, не му обърнах внимание и заговорих с ясен глас:
- Здравей Гейб и добре дошъл при нас. Всики се радваме, че се присъединяваш. Аз нямам психическа дарба. Аз съм четвърта по дата на трансформация и както вече спомена Брайън, понякога вземам надмощие над Джоел. Аз съм първият вълк от женски пол от нашата глутница.
Аз имах дълга права кестенява коса и кафяви очи. По характер бях много избухлива. Според Джоел бях бомба със закъснител. Но пък си бях весела. Бях на шестнайсет.
Гарет се прокашля, стана и тихичко заговори:
- Здравейте. Добре дошъл Гейб. Ами, аз нямам дарба. Пети съм по сила и дата на трансформация.
Гарет имаше пясъчно руса коса и лешникови очи. Бе много тих и постянно вървеше по петите на Джоел, което естествено ме дразнеше. Е, но когато го помолех за нещо не можеше да ми откаже. Бе доста висок и по-слаб от другите момчета. Той също бе на шестнайсет.
Тия весело стана и ми смигна. След това заговори с звънлив глас:
- Добре дошъл Гейб. Аз имам психическа дарба. Мога да виждам минало и бъдеще, колкото по ясно е видението, толкова по близо е или е било. Получавам виденията изведнъж, като сън или когато се съсредоча и изпадна в транс, ето така. – Тя затвори очи и след няколко секунди ги отвори, бяха мътни. После отново ги затвори, потръска леко глава и ги отвори, бяха възвърнали нормалния си цвят и гледаха весело. – Шеста съм по дата на трансформация и по сила.
Моята весела най-добра приятелка бe доста странна, а след като получи дарбата си стана още по-странна. Постоянно си сменяше настроението. Тя имаше тъмно кафява права коса, стигаща до раменете й. Очите й бяха няколко нюанса по-тъмни от моите. Също бе на шестнайсет.
Саманта лекичко се надигна и пристъпи напред.
- Здравей Гейб. Ами, аз нямам дарба. Седма съм по всичко.
Както вече споменах Саманта бе много стеснителна по характер. Тъмнорусата й коса обрамчваше лицето й. Очите й бяха тъмни.
Хелън стана и започна:
- И аз те приветствам Гейб. Аз нямам дарба. Ами, осма съм по всичко.
Хелън не бе точно стеснителна, но щом дойдеше с мен, когато се събирамхе бе много притеснена, защото бе по-малка от нас. Много пъти съм й обяснявала, че две години разлика във възраста не са нещо особено.Тя се държеше много по-добре когато си бяхме само двете. Не се карахме, по-скоро бяхме приятелки. Имаше къса светлокестенява коса и тъмно сини очи. Тя приличаше повече на татко, отколкото на мама, аз бях маминото копие. Като казах, тя бе на четиринайсет.
Фелисити стана и тихо започна:
- Здравей Гейб, ами добре дошъл. Аз нямам дарба. По всичко съм девета.
Фелисити бе много срамежлива, но иначе беше ужасна сладурана. Имаше тъмна и средно дълга коса. Очите й бяха светлокафяви и бе на четиринайсет.
Гейб стана, усмихна се и каза:
- Ами, аз май нямам дарба. Десети съм по всичко.
Гейб имаше светлокестенява коса и тъмни очи. Беше много дружелюбен. И той бе на четиринайсет.
- Хайде, довечера, в пет ви чакам до голямата скала. – каза Брайън.
- Там сме, Брайън! – Извиках весело.
- Как си с организацията, Ашли? – попита Брайън.
- Всичко върви чудесно и имате разрешителни за китари! – казах аз.
- Ашли, ти си супер! – извика Джоел и ме притисна във възможно най-задушаващата прегръдка на света.
- О, за бога, Джоел престани, оставам без въздух! - казах му аз, забелязала сърдития поглед на Тия.
Както вече споменах Тия харесваше Джоел, но проблема е, че преди той харесваше мен (Лъжа!). Според Тия, той все още ме харесва, но според мен той е един голям перко.
- Хелън, идваш ли? – попитах аз.
- С Фелисити ще се разходим малко. – отвърна тя.
- Добре тогава. Да тръгваме! – казах и завлякох Сам и Тия към вкъщи.
Вече слънцето си пробиваше път към върха на небето, а ние щяхме да имаме страхотен купон организиран от мен.
Една от многото ми страсти бе организирането. Купони, събирания, балове – всичко свързано с организацията ме влече. Брайън знаеше това отлично и за това получих поста. Направо засиях щом разбрах.
Влязохме вътре, нашите бяха отишли да пазаруват, така че къщата беше изцяло на наше разположение. Задърпах Тия и Сам към стаятя ми.

След два часа идваха всички, а ние бяхме готови с почти всичко. Бях горда със себе си.
- А сега е време за дрехи! – извиках аз.
- О, не! – изпуфтя Сам.
Друга моя страст бяха дрехите, затова Сам се страхува от мен, когато стане въпрос за дрехи.
- Браво, Ашли! – похвали ме Брайън, щом дойде. О, направо се давех в задоволство щом чуех думичката „браво” съчетана с моето име. – А, сега нека Гейб разкаже за първата си трансформация.
- Ами добре. – каза Гейб. – Всичко започна, когато се прибрах преди няколко седмици, бях много ядосан. Сам беше вкъщи и ме пита какво ми има. Аз казах, че съм добре и тръшнах вратата пред лицето й. Не изглеждаше ядосана, както очаквах, а разтревожена. Метнах се на леглото и затворих очи, за да прогоня горещите тръпки, които минаваха през мен. Сам почука на вратата, после тихо влезе. Обърнах се към нея и й казах, че не се чувствам добре. Тя ме поведе навън, после към гората. Попитах учудено къде ме води, но тя само си мърмореше под носа. Знаете какво стана после.
Гейб очевидно се беше отпуснал и явно беше свикнал с глутницата. Незам какво толкова правят
Прекарахме си супер! Говорихме си, смяхме се и пяхме. Беше направо страхотно.
На следващата сутрин се чувствах горе-долу добре. Забелязях, че къщата бе празна, а после забелязях малката бележка оставена на масата. В нея пишеше, че Хелън е отишла до Фелисити и ще се върне към обяд. Въздъхнах, отидох до кухнятя и отворих един от шкафовете. Извадих малък пакет с пуканки за микровълна. Докато слагах пуканките в микровълновата отвън някой натисна звънеца. Затътрих се към врата и когато отворих Тия седеше там и ме гледаше усмихнато.
- Чух, че някой скучае! – беше прекалено ентусиазирана,а аз бях под нулата, така че това ме ядоса.
- Карай направо. – измърморих под носа си.
- Просто искам да гледам филм. – каза тя невинно.
- Влизай! – казах аз.
- Е, как е? - попита ме Тия, докато се опитвах да се съсредоточа върху лигавата комедия, която тя избра.
- Ами, и аз не знам. – измрънках.
- Училище, а? – попита тъжно тя.
- Май, да. – отвърнах, докато налапвах няколко пуканки.
След това замълчахме. Аз потъвах в мисли за училище, не ми беше особено приятно, че лятото свършва, но имах ли избор? Не, нямах.

2. Запознанства

Останалата, част от седмицата се проточи много бързо, както и следващата седмица. Купих си нужното „оборудване” за училище и направо ми дожаля за пълните с радост деца, които виждах по магазините.
Утре почвах училище, а това направо ми пилеше нервите. Заспах много късно, което не ми помогна особено. На сутринта навън леко ръмеше, което още повече ме изнерви. „Тази нямя да я бъде” помислих си вече бясна. Навлякох отгоре едно яке и тръгнах към хола, за да закуся.
- Ашли, още си вкъщи, можеш да си махнеш якето. – каза майка ми, която седеше облегната на масата.
- Не, благодаря. – отвърнах тихо.
- Ашли, закъсняваме! – извика Хелън, докато закусвах.
- Още не съм закусила! – мрънкането ми прерасна в недоволно мърморене.
- Ще ядеш после! – извика Хелън от вратата.
Изръмжах ядосано.
- Ашли, успокой се! Дишай дълбоко. – спокойно каза майка ми.
- Дишам. Добре съм. – отвърнах вече малко „по-спокойна”.
- Да ви закарам ли, момичета? – тихо каза баща ми.
- Няма да е зле и без това закъсняхме. – каза Хелън и ми хвърли укорителен поглед.
- Не обвинявай сестра си, Хелън. Знаеш много добре какви последствия може да има. – каза мама.
- Да знам. – отвърна Хелън и въздъхна.
- Късмет, сладури. – весело каза тя.
- Да, бе. – тихо казах.
Мама ми намигна, а татко потегли.
Нашите бяха страхотни. Баща ни беше от Великобритания, живял в Лондон с майка си и с баща си. Отишъл за месец, два да разгледа Ню Йорк, майка ми работела там по това време. Двамата се срещнали и живяли там известно време, после се преместили тук. Татко работеше там като лекар. Майка ни също работеше като лекар. Искаше да се обръщаме към нея и татко по име.
- Хайде, стигнахме. – каза баща ни и прекъсна мислите ми.
- О, за бога. – изнервих се щом видях всички тези ентусиасти.
- Спокойно Ашли, дишай. – напомни ми Хелън.
- Да, дишам. – отвърнах и затворих очи, поех си три дълбоки глътки с въздух и се тръгнах след Хелън.
- Здравейте. – поздрави ни тихо Тия.
- Здравей. – отвърна Хелън.
- Здравей. – тихичко отвърнах.
Тия хвърли многозначителен поглед към Хелън, а тя кимна и въздъхна. Известно време вървяхме потънали в тишина.
- Аз трябва да ходя и... Ашли, моля те внимавай. – каза Хелън.
- Спокойно, с нея съм. – тихо каза Тия.
- Чао. – каза Хелън.
- Чао. – казах и аз.
Имахме четене на конско за добре дошли и оглед на стаите.
През цялото време силни конвулсии, подобни на токови удари тресяха тялото ми. Тия ме придържаше леко. Трима учители ме изпратиха до лекаря. И трите пъти казах, че съм добре (което бе лъжа). Мога да си направя извода за първия учебен ден с една, единствена дума: ужасен.
- Нали щеше да я пазиш! – чух разтревожения глас на Хелън.
- Тя не е виновна! – опитах се да повиша глас, но по-скоро ми се повдигна.
- Добре, извинявай Тия. – извини се Хелън.
- Няма проблем. – тихо каза Тия.
- Пък и без това съм добре. – измънках аз.
- За бога, ти приличаш на развалина! – каза Хелън.
- Права е, Ашли. – съгласи се Тия.
- Трябва Амбър да те прегледа. – каза татко, който чакаше в колата.
- Не! – запроестирах, но Хелън и Тия ме завляоха до колата.
Не можех да се съпротивлявам, така че се оставих и се помъчих да погледна случилото се от добрата страна. А случилото се имаше ли добра страна? Да, имаше. Никакво училище за поне два дни.
Хванаха ме през раменете и ме понесоха напред. Очаквах да чуя разтевожения глас на Амбър, но единственото нещо, което беше въздишка.
- Така си и знаех. – тихо каза Амбър.
- Какво? – исках да прозвуча ядосано, но прозвучах уморено.
- Ами случката днес сутринта, донякъде ми подсказа, че може да се върнеш вкъщи в такова състояние. – каза спокойно тя. – Прекалено много се тревожиш. Утре си на училище, така че си почини малко.
Плановете ми бяха съсипани. Бях толкова ядосана, че отново усетих как тялото ми трепери.
До края на деня само се цупих и киснах в стаята си.
Препрочетох няколко стари списания, което донякъде уби времето ми.
Не съм усетила кога съм заспала.

Станах тромаво и навлякох първите дрехи, които ми паднаха. Тръгнах към кухнята. Мама седеше на един стол и четеше някаква книга.
- Добро утро. – тихо каза Амбър.
- Добро утро. – измърморих.
- Е, искате ли да ви закарам? – попита татко.
- Да. – отвърна Хелън.
Гневните изблици не ми бяха непознати. Първите няколко
седмици след първата ми трансформация не можех да се контролирам. Според Брайън това се дължеше на това колко избухлива съм била, но от доста време не съм имала изблици. Отдавна започнах да се контролирам.
- Е, пристигнахме. – каза татко.
- Чао. – казахме аз и Хелън в един глас.
- Успех. – каза и обърна колата.
- Здравейте. – поздрави ни Тия, щом ни настигна. – Как си Ашли?
- Добре.
Първият ни час бе физическо. Седях на пейката. След това
имахме математика. Мразех математиката. Дори имахме
нов учител. Г-н Бендъл беше дори по-ужасен от предишният
ни учител по математика. Третият час беше биология.
Харесвах биологията. Имах предимно шестици, а г-жа Луис
беше много добра. Следващият час беше английски с г-ца
Купър. Нямах нищо против английския, дори учителката ми
беше една от любимите. Оставаше малко до обяд, така че не обърнах особено внимание на урока.
В стола Тия ме попита за отговорите на домашното по
биология, което написах още в час.
- Какво огради на осми въпрос? – попита ме тя.
- Мисля, че оградих „а”. – казах и заръфах едно малко хлебче.
- Ами на пети въпрос?
- Там верният отговор е „в”.
- Благодаря, сега и аз съм готова.
- Мразя г-жа Луис, мисли се за много важна. – каза Джоел и тежко седна до Сам.
- Хей, не я обиждай! – скарах му се аз.
- Теб те харесва и за това ти пише шестици.
- Или пък просто си уча уроците, Джоел.
- Даде ми двойно домашно. – оплака се той.
- Естествено, та ти не млъкваш в часовете й. – каза Сам.
Остатъка от деня бавно се проточи. Най-накрая дойде ред и последния час, който беше испански с г-жа Диего. Забързах към стаята, а Тия вървеше плътно до мен. Сам вече ни чакаше. Тия зае мястото до нея, а аз седнах на третата редица до прозореца. Всички места бяха заети с едно изключение, мястото до мен. Тогава той влезе в стаята.
С изненадан поглед прекрасното момче, което току-що влезе огледа запълнените места. Присви устни и седна до мен. Обърнах се към прозореца, за да прикрия изненадата си.
Момчето имаше чертите на бог. Бе толкова красиво. Имаше тъмнокафяви очи и прекрасна кестенява коса. Не можах да го огледам по-подробно, защото г-жа Диего влезе в стаята в същия момент.
- Здравей! – гласът му тихо извънтя. – Аз съм Робърт Найт. А ти?
- Аз, аз съм Ашли. Ашли Лиам. – заекнах, замаяна от прекрасния му глас.
- Е, Ашли харесваш ли испанския?
- Да, испанския не е лош.
- Тишина, моля. – каза г-жа Диего.
- Имаш ли брат или сестра? – сниши той глас.
- Сестра.
- Как се казва?
- Хелън.
- А ти? – изпреварих го този път.
- Сестра и брат. – той не проговори повече и разбрах, че темата е приключена.
Тъмните му очи бяха забити в мен, а лицето бе измъчено, сякаш се опитва да реши много трудна задача, като мен в часа по математика. Изглеждаше като Зевс седнал на чина до мен в стаята по испански. Беше направо изумително. До края на часа не каза нищо. Изражението му постоянно се сменяше. Редуваше измъчено лице с любопитно. Направо ме изгаряше от любопитство, но успях да си задържа устата затворена до края на часа.
Най-накрая звънецът би. Той се изниза от стаята с такава грация, че едвам си затворих устата.
- Робърт те зяпаше цял час! – прошушна ми Тия.
- Не съм забелязяла! – казах саркастично аз.
- Мислиш ли, че...? – както винаги Тия прибързваше със заключенията.
- О, Тия! - скастрих я.
- Просто предположих. – беше „самата невинност”.
- Прибързано, както винаги. Какво ще те правя малко, странно, човече?!?
- Незнам, честно казано. – каза тя и направи кучешата физиономия, така че всички да се изикотим.
- Идеални сте за цирка! – ухили се Джоел.
Пернах го зад врата, а той театрално изохка.
- Ашли, може ли да поговорим? – каза г-жа Диего, която точно минаваше покрай нас.
- Да, разбира се.
- Искам ти да подготвиш всичко за есенния бал. Тази година отговарям за организацията му, а съдейки по баловете от миналата година ти си перфектния човек!
- Сериозно ли?!? Мислех, че щом г-ца Блейд вече я няма в училище няма да отговарям за организацията. Благодаря г-жо Диего! – възкликнах с неприкрита радост.
Деби Блейд беше треньорка на мажоретния състав, който оцеля 5 години. След разпадането, г-ца Блейд беше заместничка на треньор Колинс, но напусна, защото получи предложение за треньор на професионален състав от мажоретки в Ел Ей. Не я виня, ако бях на нейно място и аз щях да приема. Аз бях нейна любимка. Тя имаше срахотни идеи и виаги я избираха за отговорник на баловете, а тя винаги избираше мен, Сам и Тия за нейни помощници.
- Аз ти благодаря. Надявам се нямаш нищо против, че съм помолила Кармен от горния курс да ти помогне?
- Не разбира се!
- Тя е нова в училище, искам да си помагате.
- Разбира се! Имате ли нещо против, ако доведа още няколко човека?
- Не. Утре ще ти кажа в колко часа ще се видим!
- Добре! До утре!
- До утре.
Настигнах Тия, Джоел, Сам и Гарет и им обявих добрата новина.
- Това е супер! – зарадва се Тия.
- Всички идвате да помагате! – казах аз.
- Чудесно! – зарадва се също и Сам.
- Направо перфектно! – изпуфтя Джоел.
- Ние трябва ли да идваме? – попита отегчено Гарет.
- Да! – Тия, Сам и аз отговорихме в един глас, а после им се изплезихме.
Накрая всички се засмяхме.
Бях скапана, така че си легнах за малко и оставих домашните за после. Така и не заспах, а само зяпах тавана. Накрая станах и реших задачите по математика. Не бяха чак толкова трудни.
Изведнъж нещо тупна на пода. Обърнах се и видях едно черно камъче. То си лежеше на пода, а около него с малко конче бе завърано парче хартия. Взех внимателно камъчето и отвързах хартията. Беше бележка и тя гласеше следното:
Ашли, ела на поляната след час. Брайън свиква извънредно събрание. Било нещо много важно. Кажи на Тия, никъде не я намерих.
Джоел
В момента не виждах нищо по спешно от това да си напиша домашните, а г-жа Луис едва ли щеше да приеме извинение от типа на „Бях на събрание с приятелите си вълци”. Но имах ли избор? Не, нямах. Обадих се на Тия по мобилния й. Оказа се, че е извън градът и щяла да се върне късно тази вечер, но както винаги Тия не искаше да изпуска нищо и каза, че щяла да тича до тук.
Написах си домашното по биология, но съчинението ми по английски стана доста кратичко. Дано г-ца Купър не възрази. Погледнах часовника, имах десет минути. Изведнъж на вратата се почука. Скочих и отидох да отворя. Тия седеше до вратата и се подпираше на стената, здравата задъхана.
- Ти си луда! – изкикоих се тихо.
- Кой го... – задъха се тя. – казва?!
- Добре, и двете сме луди,така че да тръгваме.
Аз потичвх от време на време, но Тия искаше почивка на всеки
десет метра. Не я винях. Всички бяха там и оживено си говореха.
- Тук сме за нещо много важно! – започна Брайън.
- Брайън давай направо! – подкани го Йън.
- Всеки един от вас знае, откъде произлизаме.
- Да! – девет гласа отговириха в хор.
- А, някой знае ли защо съществуваме? – попита Брайън, но никой не отговори.
- Ние съществуваме, защото смъртният ни враг съществува! – сериозното му лице стана още по-сериозно. – А нашият смъртен враг е вампира.
- Моля?!? – гласът ми се извиси по-високо от колкото исках.
- Тихо! Запазете тишина! – заповяда той.
- Чакай малко! Значи ние съществуваме, защото те същестуват? – запитах аз.
- Да. – отвърна ми прекалено спокойно.
- Значи в района ни има вампири?!?
- Да, доста бързо схвана. – каза леко изненадано той.
- И трябва да пазим, нали?
- Да. От днес почваме нощни смени. Знам, че всички сте на училище, но нямаме избор. Съжалявям.
- О, не! – завайка се Гейб.
- Но, кога ще спим и всичките домашни... – объркано каза Хелън.
- Вижте, ние сме десет човека. По двама човека на вечер ще пазят. Почваме подред. Утре е сряда, значи Тия и Гарет са на смяна.
- Ами събота и неделя? – попитах.
- Аз поемам смените тогава – отвърна Брайън.
- Чакай, Брайън! Не мислиш ли че го вземаме прекалено на сериозно. Досега щеше да има новини за убити хора или... – започна Тия.
- Не е задължително да има убити хора, Тия. – прекъсна я Брайън. - Някой от тях са по-цивилизовани, но все пак трябва да внимаваме.
- Ами, ако ни нападнат? – попита Гарет.
- Ще се бием. – отвърна Джоел.
- Не, Джоел! Няма да се бием. Би ли желал да изгубиш някой от нас?
- Аз, не искам, но... – заекна Джоел.
- Вижте тук. – каза Брайън и извади карта на местноста. – Ще обходите този периметър. – той направи широк кръг с показалеца си. – Днес тичах, ще следвате миризмата ми. Почвате тази вечер в десет. На сутринта се прибирате в шест. Разбрахте ли?
- Да. – казаха те едномременно.
- Добре. – каза Тия.
- Това е всичко. Ще се видим утре вечер, отново тук.
Всички си тръгнаха, а Тия не спря да мърмори на връщане.
- Не е честно, ами домашите и училището... Хей, Ашли, слушаш ли ме изобщо?!?
- О, извинявай! – казах задавено.
- Вампири, що за глупост?!? – продължи тя изнервено.
- Ами ако довечера попаднем на някой? – попита уплашено Гарет.
- Как ми се иска да съм на ваше място! Щях да разкъсам тези вампири на парчета! – започна заплаштелно Джоел.
- Дали ще се осмелят да прескочат периметъра ни? – попита Сам.
- Незнам. – каза Гарет и въздъхна.
Всички бяха изпълнени с емоции. Май, само аз още не можех
да обработя информацията, макар и да се бях сетила първа за какво става на въпрос. Накрая забрзах напред, изоставяйки другите отзад. Тия ме повика по име, но по неизвестна причина, дори и за мен, не откликнах.
- Тия се обади преди малко, попита дали си й сърдита. – каза Амбър щом се прибрах.
- Не, не съм й сърдита. – измрънках под носа си.
- Обади й се, тогава. Звучеше разтревожена. – каза тихо Амбър.
- Уморена съм, ще си лягам. – казах, защото знаех, че Тия ще ме залее с въпроси, ако й се обадя.
- Добре. – каза тя и си затаниника една, непозната за мен мелодия.
Погледнах си часовника, след половин час Тия и Гарет трябваше да отидат на поляната. Легнах си и се загледах в тавана. Разчистих главата си и оставих място само за неговото лице. Божествено, болеше ме когато не виждах оригинала, бледите ми спомени от часа по испански не бяха особено добри.
Нямах намерение да спя, но явно съм се унесла.
На следващия ден не се чувствах особено отпочинала, което повлия и на настроението ми.
Деня минаваше толкова бавно, че по обяд според мен трябваше да се е мръкнало. Нямах търпение до часа по испански, за да видя него. Не исках това да става, но как трябваше да го спра?!? Щом стигнахме до стаята по испански коленете ми се подкосиха, сърцето ми подскочи бясно, а главата ми запулсира. Надникнах в стаята, на чина ми седеше той. Съцето ми заподскача още по-бързо. Прекосих стаята с няколко подскока и се метнах на стола. Усмихнах се колебливо, той ме погледна, тихо се засмя и каза:
- Днес си доста весела.
- Май, да. – отвърнах и тихо се засмях.
- Е, написа ли домашното по испански? – попита с лукава усмивка, сякаш знаеше отговора ми.
- Домашно ли? – попитах ужасено.
- Шеста и седма страница бяха за домашно. Не помниш ли? – каза той усмихнато.
- О, не! – казах и се облегнах тромаво на стола.
Точно щях да го помоля да препиша и г-жаДиего се появи с
учебник в ръка.
- Не мен, не мен! – зашепнах сама на себе си.
- Трябва да проверим домашното, нали така? – каза тя. – Сега, нека г-ца Лиъм ни каже отговора на задачите от шеста страница.
- Ами, отговора на първата задача е, ами, - огледах се паникьосано, забелязах че Робърт е тикнал учебника си към мен, веднага се възползвах и бързо изчетох отговорите.
- Добре, нека отговорите на задачите на страница седем ни каже г-н Стоун.
Отдъхнах си и набързо преписах отговорите на задачите от Робърт, докато Ерик Стоун се мъчеше да си измисли оправдание,че е без домашно. Роб се подсмихна, но до края на часа не каза нищо друго.
Беше толкова красив, чак ме болеше да гледам. Впих очи в него и започнах да го разучавам. Очите му бяха тъмнокафяви, но имаха някакъв странен червен отблясък. Бяха толкова хипнотични и запленяващи, че можех да се изгубя в тях. Косата му бе тъмно кестенява с светлокафяви отблясъци. Блестеше на меката слънчева светлина, която се прокрадваще през прозореца. Имаше стегнато тяло, сякаш през целия си живот е тренирал някакъв спорт. Носеше маркови дрехи. Забелязах нещо странно в него, не разбрах какво, но имаше нещо различно в него.
Звънеца удари и аз подскочих стреснато.
- Чух, че ще подготвяш есенния бал. – каза той небрежно, докато си събираше нещата.
- Да, Робърт. – казах, мъчейки се да овладея прилива емоции, бушуващи в мен.
- Роб. – поправи ме той.
- Ами, добре. Извинявай, но малко бързам, г-жа Диего ме чака, за да ми обясни какво точно трябва да свърша за бала. – казах и забързах напред, но Роб ме хвана за ръката.
- Внимавай с Кармен, понякога прекалява. – каза и пусна ръката ми, обърна се и ми се стори, че се позасрами от жеста си.
- Добре, чао. – казах малко объркано.
Тия и Сам ме чакаха на вратата, забързах към тях и оставих Роб сам в стаята. Тия ме погледна стъписано.
- Той току-що ти хвана ръката. – каза Тия, натъртвайки всяка дума. – Ами, според теб все още ли избързвам с решенията?
- Престани! – изледах я свирепо.
- Добре, де! – каза тя и вдигна отбранително ръце.
Въздъхнах и си отворих устата, за да й вдигна скандал, но се отказах и я затворих.
На вратата до актовата зала видях едно момиче. Нервно тропаше с крак и постоянно гледаше часовника на ръката си. Спрях стъписано и се вгледах в момичето. Беше много красива, приличаше на млада богиня. Косата й бе с цвят на карамел и имаше големи овални къдрици, стигащи до раменете й. Беше малко по-висока от мен. Дрехите й бяха маркови. Обърна се и нервното й изражение се стопи, щом ме видя, а на негово място се появи чаровна усмивка, която моментално би стоплила сърцето и на най-коравия човек.
- Кармен. – каза тя и пристъпи напред с протегната ръка към мен. – Ашли, предполагам.
- Да. – казах леко стъписана и поех ръката й, след което тя се здрависа със Сам и Тия.
- Извинете, че закъснях, момичета. – каза задъхано г-жа Диего, която точно идваше насам. – Виждам, че вече сте се запознали.
- Да, г-жо Диего. Бяхте права, Ашли наистина е много приятна. – каза Кармен и се усмихна.
- Знаех си аз, че ще се харесате. – каза доволно г-жа Диего и прибра едно измъкнало се, сиво кичурче от кока й, зад ухото си.
- Каква ще е украсата? – попита Кармен.
- Донесла съм украса от миналата година. – каза г-жа Диего, докато ровеше в кашона, който бе донесла. – Ето, тази ми харесва. – каза и вдигна една гирлянда, която беше направена от много конци, в различни топли цветове, сплетени на малка плитка. По нея имаше закачени листа в червено, кафяво, жълто, оранжево и други есенни цветове.
- Наистина е много красива. – каза Кармен и пое гирляндата в ръка, за да я разгледа. – Ти ли я направи? – каза тя и вдигна поглед към мен.
- Да, с тяхна помощ. – казах и обърнах глава към Тия и Сам.
- Справила си се чудесно. – похвали ме тя.
- Благодаря. – казах разсеяно.
- Е, решихте ли къде ще я закачите? – попита г-жа Диего, след известно време.
- Предлагам да я закачим на завесите. Миналата година изплетохме около седем такива, така че в кашона трябва да има още. – казах небрежно и въздъхнах.
- Чудесна идея. – каза Кармен и плесна с ръце. – Нека потърсим и останалите гирлянди.
- Ще потърся стълба. – каза г-жа Диего и се запъти към хранилището.
Оказа се, че има още девет такива гирлянди. Явно паметта ме лъжеше. Докато закачах гирляндите по червената завеса, за малко щях да падна от стълбата върху Кармен. После решихме да опънем едно тънко въже от единия край на сцената до другия и по него да завържем бели конци с различна дължина, към които да прикрепим още есенни листа. Изведнъж се сетих за предупреждението на Роб: „Внимавай с Кармен, понякога прекалява”. Какво ли означаваше това? Той откъде я познаваше? С какво прекаляваше? Твърде много въпроси, чиито отговори незнаех. Погледнах Кармен, която старателно окачваше едно листо върху въженцето. Тя забеляза погледа ми, обърна се към мен и отново се усмихна с онази заслепяваща усмивка. Кимнах и също се усмихнах. После съвсем случайно срещнах очите й, бяха тъмно кафяви с странен червен отблясък. Отне ми секунда да обработя информацията. Изохках и за малко да се свлека на земята със завесите. Кракът ми се оплете във една гирлянда, ако паднех тя и завесите идваха с мен.
- Ашли! – извика уплашено Кармен. - Добре ли си?
- Аа! – изкрещях уплашено, клатейки се напред-назад.
- Чакай, идвам! Дръж се! – каза Кармен и слезе от нейната стълба. – Спокойно! Почти стигнах до теб. – каза успокоетелно и изкачи стълбата, на която се бях качила, после с едно движение отплете крака ми.
- Ашли, добре ли си? – извикаха Сам и Тия в един глас.
- Да, добре съм. – казах и се обърнах към Кармен. – Кармен, аз, аз ти благодаря. – заекнах.
- О, деца, знаете ли колко ме уплашихте? – каза г-жа Диего и въздъхна облекчено.
- О, недей да ми благодариш. Случва се, не се тревожи. – каза спокойно Кармен.
- Незнам какво ми стана. Обикновено не съм толкова разсеяна. – казах, опитвайки се да си намеря извинение.
- Никой човек не е перфектен. – каза тя усмихнато, но очите и придобиха тъжен и замислен вид.
Права беше, никой човек не е перфектен. Само че, аз не бях човек. Може би трябваше на мястото на „човек” да сложим „същество”.
- Вече стана късно, деца. Нека продължим утре. – каза г-жа Диего.
- Добре. – каза Кармен и въздъхна.
Замислих се, на какво се дължеше приликата в очите на Кармен и Роб. Дали бяха брат и сестра? Единствената съществена прилика бе в очите им. Изкуших се да попитам Кармен, но си замълчах. Нещо в изражението й ме възпря. Не посмях да отворя темата дори пред Тия и Сам. Какво, за бога, ми ставаше днес? Държах се адски странно.
- Днес ти има нещо. – каза Сам.
- Дали е заради него?– попита Тия с лукава усмивка на лицето. - Май си влюбена!
- Ще престанеш ли?!? – казах ядосано и я мернах с празното ми шише от безалкохолното, което си бя купила днес на обяд.
- Добре. – каза тя и ловко хвана шишето, точно преди да я удари.
- Тия, днес прекаляваш. – казах и се опитах да се овладея.
- Какво толкова? – попита тя разсеяно и се заигра с шишето. – Просто се пошегувах!
Не исках да то правя, но Тия ме принуди. Мразеше точно аз да засягам тази тема.
- Виж, това си е изцяло моя работа! Защо не обсъдим тогава влюбените ти погледи насочени към Джоел? – казах гневно.
- Това мина всички граници. – намеси се Сам. – Спрете!
Не казахме нищо повече, но Тия ме обвиняваше с поглед. Чувствах се ужасно, но как иначе щях да й затворя устата? Не знам какво щеше да стане, ако Сам не се беше намесила навреме. Тя беше човека, който пазеше мира.
Отвън, тихото бучене на кола ме стресна. Сивият мерцедес на баща ми чакаше на паркинга. Изненадах се, че е тук. Не му се бях обаждала да идва, или пък бях?!? Каквато съм отнесена днес, нищо чудно да съм му се обадила. Извадих малкия си сребрист телефон от джоба и вдигнах капачето. На бързо прегледах обажданията и съобщенията. Днес не му се бях обаждала, нито му бях писала съобщение. Явно не бях полудяла, чак до такава степен. Но пък това ме озадачи, какво правеше баща ми тук? Махнах за чао на момичетата, които също изглеждаха озадачени и забързах към колата. Метнах се на предната седалка и захвърлих чантата си на задната седалка.

3.Есенен Бал

- Ашли, кажи ми, че имаш спасителен план! – каза умолително баща ми.
- За какво говорим? – попитах разсеяно, докато си слагах колана.
- О, не! – изстена той и постави глава върху кормилото. – Днес майка ти има рожден ден.
- Днес ли? – почти извиках. – О, не! – изстенах, повтаряйки думите на татко.
Изведнъж ми хрумна идея.
- Карай към дома. – заповядях.
- Имаш идея? – попита обнадеждено татко.
- Да, само ме слшуай и изпълнявай това, което ти кажа!
- Добре! – кимна той.
Баща ми с бясна скорост и с доста разтревожено лице, се провираше през и без това тесните улички. Признавам, че доякъде се уплаших. Не го бях виждала така. Сигурно, си имаше основателна причина за поведението му. Интерасно какво го бе провокирало да бърза така. Леко се подсмихнах, при мисълта да чуя историята, виновна за поведението му.
Стигнахме за по-малко от две минути. Татко излезе от колата и забърза към вкъщи. Слязох от колата и тръгнах след татко. Хвърлих чантата си върху един стол и тръгнах към кухнята, но спрях на прага. Хелън седеше там и бъркаше с лъжица, някаква каша намираща се в голямата ни зелена купа за салати.
- Върви да помогнеш на татко! –казах и взех лъжицата от нея.
Тя си отдъхна и излезе от стаята.
- Татко, направи нещо полезно и украси стаята. – каза на баща ми, докато слагах тортата в фурната.
- Добре.
- Хелън ще ти покаже къде е украсата, а аз след малко идвам,за да ви помогна. – казах, докато нагласях фурната.
- Добре. – кимна баща ми.
Пуснах лъжицата в мивката и се облегнах на плота. Зарових лице в ръцете си. Реших да осмисля нещата. В главата ми се въртеше едно, единствено лице. О, как можеше да съм такава оптимистка, че да тая надежди? Опитах се да изолирам странните факти, но не можех. Защо очите им бяха така еднакви? Обещах си да го попитам утре.
- Ашли, къде е онази... – прекъсна мислите ми татко, но щом ме видя спря. – Ашли, добре ли си? – попита разтревожено.
- О, да. – казах леко изненадано и се запътих към всекидневната.
- Къде е онази голяма шарена гирлянда? – попита баща ми.
- Мисля, че е в онзи шкаф. – казах и посочих огромния шкаф който седеше до телевизора. – Да, ето я. – казах, докато я вадех.
За моя изненада, татко и Хелън се бяха справили доста добре. Фурната изпищя и се запътих към кухнята, за да извадя тортата. Направих всичко по силите си тортата да изглежда добре. Мама трябваше да си дойде след точно половин час.
- Имате ли подарък? – попитах.
- Не. – отвърна тихо Хелън и присви устни.
- Момент. – казах и се запътих към стаята си.
Някъде в шкафовте пазах едно ръчно изработено герданче. Направих го това лято, мислех да си го оставя за мен, но нали нямахме подарък.
- Длъжници сте ми. – казах и въздъхнах.
Когато мама се прибра, наистина се изненада. Аз останах, за да й честитя раждения ден и се оттеглих с извинението, че имам да пиша домашни. Това не беше лъжа, но не беше и единствената причина.
Имах домашно само по биология. Драснах отговорите и нагласих учебниците си за утре. Хвърлих се върху леглото, затворих очи и потънах в мисли. Продължих размишленията си от преди малко. Роб и Кармен имаха нещо общо. Очите им бяха съвсем същите. Какво беше общото между тях? Разбира се, щом се замислих за Роб и останах съсредоточена върху него за повече от пет секунди, всичките ми мисли хукнаха натам. Знаех, че го харесвам, но чак пък толкова? Тогава една тема, която не желаех да коментирам (най-вече с Тия) изплува в главата ми. Думите на Тия отекнаха като ехо в планината, „Май се влюбена!”. Не, не, не! Нее! НЕ! Влюбена, я стига бе?!? Знам, че е сладък, но не може да съм влюбена. Спокойно, не бива да избухвам точно на рождения ден на мама. Но какви ги вършех? Влюбена? Харесвала съм момчета, но влюбена?!? Отворих очи, вдишах и издишах няколко пъти и се успокоих. Нямаше да отварям тази тема, затворих я на дъното на главата си и отново притворих очи. Но образа на Робърт моментално изплува. Предадох се и се отдадох на мислите си, след това просто не си спомням нищо.

Часовника извъня за трети път. Най-накрая отворих очи. Седях върху леглото си, облечена със вчерашните си дрехи и свита на кълбо. Не се изненадах особено и бързичко се преоблякох.
Хелън седеше на един стол и чакаше. Тръгнах към нея, но залитнах. Възвърнах си равновесието точно преди да полетя към земята. Всички ме изгледаха учудено, защото обикновено нямах проблеми с равновесието.
Деня бавно се проточи, защото днес нямах испански. Сам ме попита какво ми е, когато се спънах в собствените си крака. Отвърнах й, че и аз самата незнам (макар че имах предположения). Тия не изпусна възможноста да си отмъсти за вчера и отбеляза, че може би липсата на Робърт е виновна. Направо ми идваше да й откъсна главата.
След две седмици почти цялата зала беше готова. Така и не попитах Кармен, дали има някаква роднинска връзка с Робърт. Наистина Кармен много ми допадна. Беше много изобретателна, умна и забавна. Имаше чудесен вкус откъм всичко. Тия и Сам също й станаха почитателки.
Тия почти забрави темата за Роб и почти ми се извини, а аз почти направих скандал на г-н Бендъл, защото ми написа една напълно незаслужена тройка. Даде ми три задачи, които да реша на дъската, едната беше с повишена трудност. Реших другите две, но бях объркала третата. И той ми писа три. Ето защо го мразех.
Най-накрая би звънецът и се запътих към училищния стол. Бях първа на нашата маса. След няколко минути се появи и Тия. Пак беше ядосана за нещо, но вече бях свикнала на променливото й настроение. Хвърли чантата си върху стола и се метна на другия. Внимателно я проследих с поглед. Тя не ми обърна внимание, стана и отиде да си вземе нещо за ядене. Въздъхнах. Загледах се нанякъде, но изведнъж някакво бучене ме стресна. Вдигнах учудено глава и забелязах, че половината училище е заобиколило нещо. Един познат глас се извиси над другите, звучеше доста ядосан. Щом чух гласа веднага скочих на крака и изтичах до навалицата от ученици. Избутах десетина човека, докато си проправя път до центъра. Видях Тия и Лиса Станфорд. Тия крещеше като обезумяла по Лиса. Лиса гледаше към нея присмехулно и надменно.
- Спри да се правиш на интересна Лиса, защото не си! – изкрещя Тия.
- Хей, кой го казва? – присмя се Лиса.
- Престани. – моя глас я прекъсна.
- Ашли! – каза учудена Лиса. – Нима все още се водиш с тази загубенячка.
- Хей, кой го казва? – повторих думите й, усмихвайки се.
- Мислех, че си нещо повече. – каза тя и присви устни.
В същото време Сам, Гарет и Джоел излязоха напред и издърпаха Тия, която трепеше до основи. Сам ме погледна изпитателно, а аз кимнах. Четиримата си проправиха обратен път през навалицата. Минах по навътре и заех мястото на Тия.
- Твоята приятелка не може ли да се защити сама? – попита Лиса.
- Тя поне има приятели. Истински. – казах и си тръгнах.
Нямах желание да се занимавам с Лиса точно сега, исках да видя как е Тия. Извадих сребристия си телефон от джоба, дигнах капачето и набрах Сам. Тя дигна още на първото иззвъняване.
- Къде сте? – попитах.
- Отвън до масите. – отвъртна тя.
- Как е Тия?
- Не се трансформира. Вече се успокои.
- Добре, идвам. – казах тихичко, затворих и прибрах телефона си.
Не харесвах Лиса особено. Опитваше се да ми бъде приятелка, но аз не харесвах начините й на действие с хората. Когато не харесваше някой се опитваше да го сабутира. Тия я мразеше още повече, но явно това, което се е случило днес е минало границата.
Излязох от стола и забързах към входната врата. Няколко ученика ме загледаха със страхопочитание, а други учудено. Забелязах тъмнокосата Тина Милър и русата Кейтлин Форд - „приятелките” на Лиса. Изглеждаха щастливи, значи не бяха научили или пък изобщо не им пукаше. Лиса беше доста надменна и затова имаше такива приятелки. Но пък беше хубава, имаше вълниста светло кестенява коса и кафяви очи.
Потънала в мисли не усетих кога съм излязла. Веднага щом се усетих тръгнах към масите. Тия изглеждаше добре, затова решихме, че ще се върне в училище. Тръгнахме към стола, за да довършим обяда си.
- Ние отиваме да обядваме на външните маси. – каза Джоел.
- Хей, вземете и Тия, малко свеж въздух няма да й навреди. – казах.
- Добре. – кимна Джоел.
Тримата тръгнаха навън, а аз и Сам влязохме вътре. Отидохме да си вземем нещо, а после седнахме на масата.
- Сега ще ми обясниш ли какво стана? – попитах нетърпеливо Сам.
- Миналия час Лиса седна до Джоел и започна а флиртува с него. – тихичко започна Сам. – Тия я видя и се ядоса.
- А какво е станало тук? – попитах.
- Незнам, очаквах ти да ми кажеш! Когато влязохме Лиса, Тия и те спорехте. – каза Сам и вдигна рамене
- И аз незнам какво е ядосало Тия до такава степен, но в никакъв случай няма да я питаме.
- О, определено няма да я разпитваме.
Останалата част на деня мина без проблеми, но Тия беше уморена и отказа да дойде с мен, за да довършим нещата по бала. Сам реши да остане с нея за всеки случай. Затова се запътих сама към салона. Щом влязох вътре приятна музика засвири.
- Добре дошла! – приветсва ме сладък като мед глас, който веднага познах.
- Здравей, Кармен! – поздравих я и аз.
- Как си? – попита ме тя. – Чух, че днес си подредила Станфорд добре. – каза усмихнато тя.
- О, моля те недей и ти, все пак й казах само няколко думи. – казах отегчено, докато събличах якето си.
- Явно си й ги казала както трябва. – усмихна се отново тя.
- Моля те, стига! – казах и въздъхнах. – За днес ми стига! Нека да се заемем с музиката.
- Добре! – възкликна тя. – Мисля, че трябва да сложим модерна музика, но също така и валс!
- Добре, съгласна съм.
Следва продължение...