автор: GINKO_PRIM

Да беше си заминал този дъжд.
Защо му трябва още да се лее?
Поглъща ме до кости. Като мъж,
по който мисълта ми се пилее.

Да беше тръгнал точно като тебе -
без думи, без признания, без вик.
Продъни се от мълнии небето ми,
а гърлото хрипти във жлъчен кикот.

Да беше спрял поне да ме боли,
да не прегъва пръстите артритно
във формата на раменете ти
(от празнота на куки заприличаха).

Да беше свършил този мокър студ,
на тишината ми (след теб) кошмара.
Събуждам се от екота на бурята.
Вали... запалвам следваща цигара...