автор: viadolorosa

За мене все още е загадка, какво може да накара един мъж да стане гинеколог. Как е възможно да си специалист по нещо, което нямаш.
Обзета от тези странни размисли лежа просната на гинекологичния стол с крака разчекнати в шпагат, вдигнати високо нагоре. Изкушавам да задам този смел въпрос на многоуважаемия доктор Какмубешеимето, който съсредоточено, с присвити очи и сбърчен нос се завира между краката ми, за да търси закъснялото ми месечно кървене...
Всъщност, не мога да мисля, нито да задавам смели въпроси. Главата ме боли от висенето в чакалнята, чувствам се объркана и раздразнена. Този очевидно си придава важност. Изкуствено раздува времето за чакане, за да ми внушава респект. Така ще си пробута по-лесно диагнозата, без да ми остави време и сили за съмнения и размисли.
В началото, чакането пред кабинета на доктор Какмубешеимето е дори забавно. Преекзотичния интериор ме кара да гледам с изпулени очи и да цъкам на ум от шемет и изумление.. Питам се дали съм попаднала на верния адрес. Къде съм ? В изложбена зала, цветарски магазин или публичен дом? В очите ми яростно се забиват кърваво червените петна по стените и пода. Осветлението -дискретно, почти оскъдно, а в ефира се носи музикален ритъм с ориенталски мотиви. По ъглите и первазите на прозорците са поставени гигантски саксии с папрати, орхидеи и още някакви растения, чиито имена не познавам. След първоначалното шашкане картинката се поизбистря – червеното по пода не е размазана кръв, а ръчно тъкани килимчета. Петната по стените не са никакви петна, а картини, в които се мъдрят екзотични женски силуети, в стил модернистичен примитивизъм от Третия свят. Струва ми се, че цветята са изкуствени. Изглеждат някак си зловещо красиви. Като от пластмаса и силикон боядисани неравномерно със спрей. Дали имат аромат? Дали бодат? А може би хапят. Ядат насекоми или хора.
Да, личи си, че тук е пипал спец по вътрешна архитектура с оригинални творчески хрумвания. Личи си също, че не са щадени пари и материал за реализирането на художествените му пориви.
Секретарката ме посреща формално любезна и разпръсква съмненията ми, че съм сбъркала сградата и етажа. Да, това е кабинета на доктор Какмубешеимето и неговия професионален до мозъка на костите екип.
Докато се нося по дългия коридор към чакалнята забелязвам, че червената ми блузка страхотно пасва на общия интериор. Можех да си сложа червеното еротично бельо, за да съм съвсем в тон. Но все пак, да не смесваме нещата – гинекологичният преглед не е никакво еротично преживяване. Или тук се опитват да ме убедят в противното...
Отбивам се в тоалетната уж да си измия ръцете. Любопитна съм да открия нови изненади. Няма прозорци, няма дневна светлина и няма саксии. Значи цветята отвън са живи! От стената точно над тоалетната чиния се блещят няколко кръвожадни представителя на африканската фауна. Тигър, лъв и леопард. Озъбени и страшни. Веристични портрети, като от учебник по зоология. Може би това е клетката на хищника? Бърлогата му. Не знам защо изведнъж се сещам за Синята брада..Изхвърчавам от тоалетната ужасена. При саксиите все пак е по-безопасно.
Седя и чакам. Задникът ми залепва на стола с червена тапицерия. Два часа убити в сянката на спираловидно динозавърско растение. Музикалните теми се сменят четири пъти. Десет пъти броя колко шарени лампички има там на тавана и колко са шарените им отсенки върху стената. Всички влизат преди мен. Даже тези, които идват след мен...Знам, че за Онзи свят няма ред. Но в чакалнята на доктор Какмубешеимето би трябвало все пак правилата да са други. Не се съмнявам, че той е голям специалист и с чакането иска да ме респектира. Колкото по-дълго чакаш, толкова по-ценно ти е, че са те приели...!
Секретарката великодушно ме кани да мина във втората чакалня, където са кабинетите. Чувствам се все едно са ме повишили. После вниманието ми се отвлича от новите саксии. Растителността е толкова буйна, че стига чак до тавана. Без съмнение вече съм в джунглата, някъде между Конго, Гана и Кения...Така се казват кабинетите. Много оригинално, много ексцентрично... и малко перверзно.
Доктор Какмубешеимето излиза от Конго. Той е висок строен, почти красив. Мъж на средна възраст. Облечен е в червено яке, обут е с червени обувки. Разбира се! Облеклото на домакина трябва да пасва с общата цветова тоналност. Все пак добре, че не му е хрумнало да се явява гол, препасан с леопардова кожа катоТарзан или някой туземски племенен вожд.
Той любезно се здрависва с мене и ме кани да влезем заедно в Конго. Не съм била никога в Конго. Не съм и подозирала, че първото ми посещение там ще представлява гинекологичен преглед.
Събличам се от кръста надолу, лягам, разтварям крака покорно и смирено... Чувствам се като пленена в средата на джунглата, като прикована на стола за инквицизии.
Доктор Какмубешеимето не се интересува от душевните ми вълнения. Той ловко пъха, а после вади спекулума от вагината ми и ме приканва да се обличам.Скривам се в бамбуковата кабинка, където откривам плетено кошче за дамски превръзки и малка умивалка.
Зад кабинката доктор Какмубешеимето ме чака с убийствена диагноза.
- Началото на критическата. След 35 години е нещо в реда на нещата. Хормоналните нива се променят. Производството на естрогени постепенно намалява. Появяват се първите симптоми - емоционална неуравновесеност, безсъница, сухост на влагалището, нарушения в цикъла.
Той се усмихва широко и непосредствено. И някак злорадо. И някак подло. И някак...Това не е диагноза, а присъда! Как така критическа. Та аз съм само на 40. Зряла, доволна и успяла. Пращяща от здраве и изпълнена със сили. Имам стегнат задник и плосък корем. Мога да тичам по седем километра без да спра...Не нося очила с диоптър, бръчките и сивите коси ми придават чар. Емоционално неуравновесена съм, откакто се помня. Но ако се уравновеся няма да напиша нито ред повече. Ще ме уволнят от вестника. Ще умра от глад. Ще се презра и ще се пропия. Безсъницата ме мъчи наистина. Но тя има творческо начало. Ако легна да спя, няма да създам нищо. А сухотата на влагалището... Е, тук вече ме завари неподготвена.
- Има и още нещо, което също не бива да ви притеснява. Едно малко доброкачествено образувание в матката ви. Миома. Съвсем дребничка. 13 милиметра!
Гледам го ужасена.
- И какво, ще умра ли?
- Ни най-малко! Ще изчезне в края на климактериума. Може би след 2 до 5 години. С миома се живее и то съвсем нормално. Щом нямате болки и кървене- няма страшно.
В крайна сметка все стигаме до кривата круша наречена климактериум.
Доктор Какмубешеимето с досада поглежда часовника си.
- Случва се на всички жени. Елате на профилактичен преглед след три месеца. Сега бързам! Следващата пациентка ме чака в Кения...Довиждане и всичко хубаво...
Навличам белите гащи, червеното пуловерче и обувките с токче. Може би ако си бях облякла червеното еротично бельо нямаше да ме диагностицират за климактеричка ... Но да не бъркаме нещата.
На излизане почти плача. Женското ми самочувствие е разбито с тежка артилерия и от него тече кръв. Червена кръв, разбира се. Идва ми да омажа с нея цялата бутафорна Африка и стените и килимите и картините....
Вече кракът ми няма да стъпи в Конго! Мразя джунглата, дивите зверове и екваториалната растителност. А доктор... как му беше името... По добре да се преквалифицира за лесничей и да ходи да сече боабаби.
След два месеца миомата ще прорита. След още четири ще се пръкне на бял свят. Ще тежи 3 кила и половина и ще ревне с мощен глас. После ще иска да яде и да живее своя си човешки живот. И някой ден ще и разкажа как е била открита сред орхидеите на черна Африка...