Глава първа
Телефона до нея звънна. Без да сваля поглед от монитора пред себе си, тя се пресегна и вдигна слушалката.
- Ема Дарси. – каза.
- По кое време ще тичаш в парка днес? – чу отсреща. От вибрацията на гласът му надуши, че й бе подготвил сензация.
- Не знаех, че имам планове да бъда там. – измрънка Ема, без да сваля очи от статията пред себе си.
- Щом чуеш какво имам да ти казвам, ще отмениш всичките си планове.
Доминик винаги говореше със заобикалки. Тя издиша шумно.
- Кое е толкова важно? – заовърта, - Трябва да работя.
Всъщност не й се искаше да тича, рискувайки отново да срещне в парка някой доста неприятни хора. Като Вини например, той можеше да бъде доста досаден, когато така му беше наредено. Това се случи вече три поредни дни миналата седмица, докато тя тичаше вечер след работа. Затова реши да пропусне тази седмица.
- Всъщност днес не трябва. – каза Доминик самодоволно.
- Да, но имам среща за интервю днес след работа. – възрази тя.
- О, не ставай лоша, Ема! – оплака се той, – Няма да ми развалиш веселбата по този начин, нали?
- Виж какво. Единственото нещо, което може да ме накара да отменя срещите си е Джейк Дилън. Но едва ли …
- Хмммх! – беше единственото, което чу и то й бе напълно достатъчно за да схване очевидното.
- Какво…Какво искаш да кажеш? – спря рязко и стисна слушалката на телефона с двете си ръце, - Джейк Дилън ще тича на моя територия!?
- Така, че бебчо, приготви се за стягане на мускули тази вечер.
Не й трябваше много време за да прецени какво трябва да прави. Вдигна лявата си ръка и погледна часовника.
- Изпратил съм ти всичко по факса. – издекламира той, - Можеш да ми благодариш с няколко текили в “ Бронкс”.
Веднага се обърна и затършува с другата ръка в купчината книжа, които не беше проверявала през целият ден. Факса беше затрупан, но Ема бързо намери това, което търсеше.
- Имаш ги! – извика тя в слушалката, докато бързо прегледа написаното, - Толкова текили, колкото можеш да поемеш, преди да се свлечеш в несвяст. Дори и да трябва да те влача след това, имаш ги. Обичам те! Ти си безценно съкровище, Доминик!
Изпищя и затвори телефона, отрязвайки отговора му. Бързо скочи и се приготви да тръгва. Напъха някои документи в малкото куфарче и като издърпа сакото си от облегалката на стола тръгна между останалите бюра право към кабинета на шефа.
Шума навсякъде около нея я накара да изфучи. Обикновено не я дразнеха непрестанният звън на телефони, всичките многобройни гласове в огромното помещение, просто защото беше свикнала с тях. Но сега положението беше напечено.
Блъсна голямата широка врата с табелка “ Главен редактор” и усети, докато влиза вътре, как цялата предна, стъклена стена се разтресе. Щорите задрънчаха.
Кърт Остин веднага се надигна иззад бюрото си с уплашено лице. Гледаше към нея ядосано, предусещайки кълбото от нерви, което се събираше в стомаха му. Познаваше тази физиономия.
- Как си позволяваш да нахълтваш така всеки път? – скара й се той.
Не мислеше да му отговоря. Хвърляйки с едно движение сакото и куфарчето си на огромният кожен фотьойл, тя спря едва тогава, когато тялото й се опря в предният ръб на бюрото му. Облегна се с ръце на него и се наведе напред.
- Искаш ли си статията за Джейк Дилън?
Той се вгледа в нея за няколко секунди, очите му се присвиха до малки тесни цепнатини, докато правеха дисекция на изражението й. После ги завъртя в отегчение.
- Ти пак ли с това? Не се ли отказа вече?
- Този път е различно. Информаторът ми е надежден.
- Надежден или сигурен?
- Сигурен, разбира се!
Кърт Остин я изгледа, но този път се долови съчувствие в погледа му.
- Ема, откажи се. Не можеш да го хванеш. Той е като сянка, като въздух. Изпарява се без да се усетиш…
- Глупости! Говориш, сякаш е призрак.
- Доста правилно го оприличи. – той поклати глава в съгласие.
- Хайде де! Не може човек да е толкова недостижим, както излиза! Или наистина е призрак, или нарочно се крие доста умело от всички. Но тъй като знаем, че призраци не съществуват, тогава остава заключението, че той не иска да се показва прекалено много на публични места. Защо ли…?
- И как ще го хванеш този път? – скръсти ръце той. Ръкавите на сакото му се издърпаха нагоре от това.
Тя се завъртя и като се надигна леко, приседна с крайчеца на дупето си върху масивното черешово бюро.
- Ясно е, че по трудният начин не става. Тогава ще пробваме по лесния. – заклати крака си във въздуха, - Ще си взема интервюто от Джейк Дилън, без той да има нужда да разбира.
Остин я посочи предупредително с показалец.
- Внимавай какво си намислила! Знаеш законите. Не искам да ми се налага да те измъквам от някакви бъркотии в последствие. Адвокатите на вестника вече са вдигнали ръце от теб. И ми стани от бюрото!
Тя скочи чевръсто, дългата й опашка се разлюля на гърба й, когато се обърна отново към него.
- Но не можеш да отречеш, че благодарение на мен вестника е с най- висок рейтинг в страната. Аз ти нося най- страхотните материали за всички времена, - Каза меко, без да натъртва на думите, за да не го ядоса и оправи разсеяно изплъзнал й се кичур от косата си. После добави: - които останалите не могат да напишат през целият си живот.
- И затова те търпя.
- Не! Търпиш ме, защото съм племенница на жена ти. Леля Миранда ще откачи, ако разбере, че един ден аз просто вече не работя тук, а пиша за конкуренцията, само защото ти се страхуваш да сложиш на първа страница статията за една разтърсваща истина.
Той я гледаше от мястото си, замръзнал и неподвижен като статуя. Ема видя всичките цветове, които смени лицето му и честно да си признае, започна да се тревожи. Може би не трябваше да споменава леля Миранда.
Усмихна му се чаровно, за да го омилостви поне малко, но забеляза, че и това не помогна. Той изглеждаше така, сякаш получаваше инфаркт.
- Добре ли си? – попита го.
След няколко минутно вглеждане в лицето му, тя започна да долавя признаци на живот и установи, че той вече изглежда обещаващ. Въздъхна.
Кърт Остин й отпрати ядосана физиономия и й обърна гръб. Мразеше, когато тя винаги го хващаше с тази заплаха за леля си Миранда. Вгледа се през огромният панорамен прозорец на кабинета си, към улицата долу, където автомобили, хора и таксита преминаваха като малки цветни точици.
- Няма да одобря, нещо компрометиращо вестника да отиде в печатницата.
- Това няма нищо общо с вестника. Става въпрос за Джейк Дилън. Човека, който винаги е там, където е най- напечено. – оспори тя, - Има ли новина, той е там. Когато става дума за въпроси, засягащи държавата, той е там. Когато става дума за чуждестранна делегация у нас, той е там. За откриване на банка, за задържани бегълци на южната ни граница, за взрив в жилищна сграда, той винаги е там! Трябва ли да продължавам? – разгорещи се тя.
- Не! Достатъчно.
- Ако се разровя в съдебната система, какво може да открия? В колко дела и разследвания той може отново да е замесен?
- Е и? Не е само той. Това, че подготви материала за взрива в метрото миналата седмица, не означава, че можеш да твърдиш, че той е бил замесен.
- Той е бил там. Има го на снимките, които кореспондента ни прати. Както и на снимките от срещата на президента с руският посланик два дни преди това. Статията, която ми възложи да напиша, спомняш си.
- Все на теб ли се случва да попадаш на следите му? – попита иронично. – Онази статия за задържаните наркотици в Мексико миналия месец я подготвихте трима човека.
- Защо, по дяволите никой не вижда очевидното? Джейк Дилън е бил там само ден преди това. Толкова ли са слепи всички?
- И какво толкова фрапиращо прозря ти, което никой друг не е забелязал?
Ема спря и го загледа за момент. Той като, че ли също като всички останали нищо не долавяше. Как бе възможно!?
Въздъхна рязко и запрати непокорният си кичур някъде нагоре, далеч от лицето си.
- Искам да знам с какво точно се занимава. Каква е работата му и какво общо има също с онази престъпна мрежа за наркотици, която полицията разкри преди два дни?
- И как ще разбереш всичко това?
Тя му се опули с широко отворени очи, сякаш беше малоумен.
- С интервюто си очевидно! – натърти думите ядосано. – Имам толкова въпроси в главата си. Не може името му да излиза навсякъде, а той все да успява да се потули, без да понесе отговорност за действията си. Някой не трябва ли да му поиска сметка?
- Ти си разследващ журналист, а не детектив или полицай. – напомни й Остин.
Тя въздъхна.
- Когато на първа страница излезе статията ми за него, на полицията ще й остане само да го арестува и да го предаде на съда.
- Не се рови повече в батака, едно ще ти кажа! – посъветва я той, - Не знаеш какво може да излезе от дупката на зайчето…
- Само още доказателства за търговията с оръжия, която подозирам, и за трафика на наркотици с тайните канали, по които ги продава.
- Само това ли успя да измъкнеш от дребните риби, с които вчера се срещна? Подозрения? И никакви факти?!
Тя се ядоса. Лицето й се вкамени, но в първият момент не каза нищо. Запъна, стискайки побелелите си устни докато се опита да задържи думите, които искаше да избълва срещу него. Знаеше за какво намеква той. Сега беше нейн ред лицето й да смени няколко цвята.
Но не успя да издържи на самодоволната му физиономия и думите сами излязоха от устата й.
- Още сега мога да разбера много, много повече, защото знам кой може да ме информира достоверно със сто процентова чиста информация. – изтърси му изведнъж, вбесена, - Говоря за най- голямата риба, шефе, - намуси се при това определение, - но няма да го направя. Дори и заради Джейк Дилън.
Той се изсмя на внезапно почервенялото й лице.
- В такъв случай само толкова ли са ти информаторите? Виждам, че се изчерпа, Ема. Явно все пак Джейк Дилън не е чак толкова прериоритетен, след като наистина не си готова да нагазиш в дълбоките води!
Дори и за него, не би го направила. За нищо на света повече никога нямаше да пожелае да се срещне с човека, който беше по някакъв начин част от живота й в продължение на година. И по същият този вбесяващ начин, тя, най- прозорливият човек на планетата, не беше в състояние през цялото това време да го разбере що за човек бе той всъщност…
Бързо разтърси глава за да прогони тези мисли далеч от себе си.
- Винаги има и други възможности. – добави тя замислено. – Само човек да знае как да ги използва.
- Предупредих те, внимавай! – той я изгледа късо, уплашен от тона й, - Не искам някой да ни съди след това. Затова спазвай правилата!
- Просто прати някой друг за интервюто с министъра, което трябва да взема… - погледна часовника си, - след един час. Останалото остави на мен. Утре ще имаш най- ударната статия, която вестника някога е имал на първата си страница. – каза и като се обърна, грабна сакото и куфарчето си, преди да изчезне от кабинета му.
Колата й беше паркирана на едно от най- хубавите и светли места в огромният паркинг на редакцията. И точно това в момента не беше добре. Нямаше как да се скатае на седалката за да се преоблече. Но свали бързо ризата си, като разкопча копчетата едно по едно. Огледа се наоколо, нямаше никой и чевръсто преметна през глава розовата си тънка блузка с къси ръкави. След това дойде по- трудната част, полата. Дръпна бързо ципа надолу, беше трудно, но и с нея се справи. Свали я бързо, като я замени с чифт черен клин с розов кант отстрани. Въздъхна облекчено като приглади косата си, все още в опашката. Не беше нещо необичайно в нейната работа понякога да попада в подобни ситуации. Но не можеше да рискува да излезе от редакцията по спортен екип и маратонки- това автоматично би привлякло вниманието на колегите й. А тя не искаше да се набива на очи точно сега.
Напъха дрехите, с които беше преди малко в чантата, от която извади клина и розовата блузка, и я захвърли под седалката си. За днес вече нямаше да й трябват. Там намери маратонките си. Обу и тях, като захвърли високите токове, с които беше също под седалката. Погледна до скоростният лост, където беше ай- пода със слушалките, ползваше го винаги, докато тичаше след работа. Сложи и него бързо, като след това запали и зафорсира със свистене на гуми.
Докато излетя от паркинга и се отправи по улиците в посока към квартала, в който живееше, погледна часовника си. Оставаше около четиридесет минути до времето, в което според Доминик, Джейк Дилън щеше да бъде забелязан да тича в парка. А знаеше, че за да стигне до там ще й трябва поне час.
- По дяволите! – измрънка тя и настъпи газта.
Запромъква се около другите автомобили без да обръща внимание на недоволните клаксони, които остави след себе си.
Прозореца й беше спуснат наполовина и вятъра развяваше опашката й, като я запращаше в лицето й. Ема почти не й обърна внимание, концентрирана в шофирането. Беше благодарна, че въпреки пиковият час, по пътя нямаше много светофари, както и големи задръствания, така щеше да стигне по- бързо. Отново настъпа газта.
Не беше много убедена какво трябваше да направи, когато пристигне в парка. В момента мислеше как да стигне по- бързо. Такава възможност, да срещнеш Джейк Дилън, се случваше изключително рязко и тя се опита да свикне с мисълта, че този път ще й се отдаде този шанс.
Въздъхна нервно, усещаше стомаха си присвит от напрежение. Пролетният вятър беше топъл и освежаващ, но не й помогна да се успокои. В дни като тези, тя имаше прекалено много адреналин в себе си. Слънцето и топлият въздух и действаха тонизиращо. На пук на хладният и флуоресцентен офис, там на вън сред новата пролетна зеленина и топлото слънце в парка, се чувстваше чудесно.
Когато най- накрая пристигна, за късмет бързо намери място на паркира. Угаси двигателя и за последно погледна часовника си. Закъсняваше с около десет минути.
Хвърли бърз поглед в огледалото за задно виждане за да оправи разбърканата си от вятъра коса и разхлабената си опашка, нямаше време да я връзва отново и затова просто приглади назад измъквалите се по- къси кичури.
После изскочи от колата си и тръгна по първата алея, която видя. Припомни си всичко, което Доминик й беше пратил по факса и се заоглежда наоколо, опитвайки се да отгатне къде точно би могъл да бъде Джейк Дилън сред тълпата тичащи и спортуващи хора в парка. Нямаше представа в коя част на парка ще е той. Щеше да й се наложи да обиколи всичко и да се старае да не пропусне нито една от алеите. А парка беше толкова голям, че тя не искаше да си, че би могла да не го срещне.
Затова спря да се оглежда прекалено продължително, за да не се набива на очи и започна да тича в бавен ход. Слушалките на ай- пода бяха на ушите й, но Ема умишлено не усили музиката. Предпочиташе да чува какво става около нея.
Сля се с всички тичащи по асфалтираната алея и реши да следва пътя й, там, където имаше най- много хора. Обикновено това бяха по- къси маршрути. Но нямаше и следа от Джейк Дилън. Надяваше се да не срещне Вини тук. Сега само той липсваше!
Отначало докато тичаше остави всички да я подминават, така имаше възможност да оглежда по- добре хората. Но в последствие реши, че с бавното си темпо може би намаля шанса си. Затова увеличи малко темпото си, отново търсейки мъжа сред хората в парка.
Тъй като никъде не го срещна, смени маршрута и сви по по- тихите и безлюдни алеи.
Денят беше по- топъл от обичайното за това време на април. Парка беше горещ и задушен от прясно окосената трева, но имаше и силен вятър, и въпреки това Ема бързо се изпоти. Точно от това се страхуваше. Сега гримът, който усърдно беше поставила заради интервюто с министъра, щеше да се разтече. Страхотно!
Прокара опакото на дланта си през челото и въздъхна. Усещаше вече да се изморява, погледна отново часовника си, повече от половин час тичане, а от Джейк Дилън все още никаква следа.
Започна да се съмнява за информацията, която Доминик имаше. Зачуди се дали да не отиде до колата си и да му се обади. Явно си беше загубила времето! Отново! Раздразни се от мисълта каква физиономия щеше да направи Остин, когато утре за пореден път нейната фикс статия не види бял свят.
От това ядосано огледа отново тичащите хора покрай нея. Беше задъхана и изморена, но нямаше да спре все още. Въпреки, че започна да усеща болка ниско долу в корема си от тичането, ако сега спре, това значеше, че се бе предала. А не беше сигурна, дали все пак той не е някъде тук. Ако тичаше имаше по- голям шанс да го срещне на някоя от алеите.
Силният порив на вятъра задуха срещу нея. Внезапно усети нещо да се забива в дясното й око, още преди да размаха ръце за да се предпази. Автоматично спря, като се закова на място, притискайки инстинктивно ръката си към мястото на болката.
В следващият момент, секунда по- късно, като ударна вълна, с някаква страшна сила, нещо я блъсна в гърба и Ема полетя напред. Усети тялото й да прави дъга във въздуха, политайки след това надолу към земята. Изпищя от ужас, предусещайки болката, която щеше да последва от сблъсъка й с твърдият асфалт.
През замъгленият си поглед видя ръцете, които я обгърнаха, за да я извъртят още във въздуха и някак си точно, когато падна, тя се оказа далеч от смъртоносният сблъсък с алеята. От гърдите й излезе сподавен стон, когато падането изкара всичкият й въздух. В същото време и друго изпъшкване достигна до нея.
Когато отвори очи, можа да види, че не се намира на земята, а лицето й на сантиметър от лицето на лежащият под нея мъж. Челото й се одари в брадичката му и от това тила му издрънча в асфалта под него. Качулката на анорака, който носеше се свлече от главата му. Той изруга тихо и вдигна ръка за да помести тъмните си очила върху челото си. Сведе поглед надолу и огледа гърдите й, които подавайки се от ръба на блузата й, се опираха в неговите. Усмивката му блесна срещу нея.
Ема зяпна онемяла. Този мъж не беше кой да е, а самия Джейк Дилън! Втори вик, по- непринуден от първия последва.
В шока от това, тя не успя да се изправи веднага, лежеше с цялата си тежест върху тялото му. Остана загледана надолу към него, в несвяст, все едно, че виждаше призрак.
Масивните му гърди се затресоха под ръцете й, когато той се засмя.
- Я гледай ти! И това ако не е щастливият ми ден?
Джейк присви очи за да изучи лицето й. Остана доволен от това, което видя и се ухили по- широко. Хвана се заинтригуван от момичето. Очите й го гледаха с такава изненада, че той не можа да не се разсмее. Ръцете му се плъзнаха от раменете, надолу по ръцете й, и се спряха на талията й.
Ема автоматично се опита да се отдръпне, но в същото време усети болката в дясното си рамо и свъси лице.
- Ау! – изстена върху него.
Все пак беше очаквала да се е размазала на асфалта, а не да се окаже, че лежи точно върху този мъж.
От къде се беше взел? Оглеждаше се толкова внимателно за него! Как, по дяволите, беше успял да се промъкне изотзад? От горе на всичко дори не се и опитваше да държи ръцете си далеч от нея.
Силната болка я накара да извърне глава за да погледне рамото си. И видя скъсания ръкав на розовата си тениска, а от долу претритата й до кръв кожа.
- О, не! – Явно се беше наранила, остъргвайки рамото си по асфалта, точно преди той да я извърти и да поеме удара от падането с тялото си.
Дори и да е имала някаква стратегия, то тя в момента беше неспособна да мисли, а още по- малко да реагира на каквото и да било. Усещаше се зашеметена от случилото се.
- Не мислиш да припадаш, нали? – попита той. Това изглежда го забавляваше.
Тя погледна отново към него с разширени очи. Чувстваше се все още замаяна. Силният му аромат я зашемети още повече.
- Пусни ме веднага. – предупреди го тя. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите й, блъскаше лудо, вероятно от тичането.
Свлече се на лявата си страна, облягайки буза срещу приятно хладния асфалт на алеята, затворила очи. Това изглежда помогна малко.
- Уау, струва ми се, че позеленяваш. – каза й той ухилен.
Тя не каза нищо. Усещаше се размазана на платното. Остана със затворени очи, борейки се с всичка сила с шока, здраво стискайки устни.
- Не ми казвай, че си от тези, които припадат при вида на кръв?
Колко отчаяно искаше да се превърне в сиво и да се слее с хладния бетон на алеята като един прекалено голям хамелеон. Изглежда, че не получи отговорът на молитвите си, защото Джейк Дилън внезапно се беше изправил много бързо и ловко, като вече я държеше в ръцете си.
Ема извика от ужас, очите й се разшириха.
- Пусни ме долу. - нареди тя със слаб глас, засрамена. Защото и нямаше нищо друго, освен срам и объркване.
Едва обърна внимание на протеста й. Занесе я от страни на тревата, далеч от тичащите.
- Няма смисъл да се съпротивляваш. - каза той, усмихвайки се, като се загледа в нея.
С такава лекота я държеше, сякаш тя беше кукла в ръцете му. Ема се учуди на размерите му, той беше много по- едър, от колкото го беше виждала от снимките във вестниците.
- Остави ме обратно на земята. - каза му тя. Когато забеляза любопитните минувачи покрай тях, затвори очи и стисна устни.
- Значи все пак няма да припаднеш. – каза той, виждайки притеснението й от хората, който ги гледаха, - Това е добре. - добави, а усмивката му се разшири.
Устните й бяха бели. Той изглежда не му пукаше, че щеше да се изцапа с кръвта й, продължаваше да я държи в ръцете си.
После погледа му забеляза нещо странно в очите й и лицето му се озадачи. Това го накара бавно и внимателно да я пусне да стъпи долу.
- Стой мирна. – хвана лицето й с двете си ръце, вглеждайки се внимателно в дясното й око.
Ема инстинктивно понечи да се отдръпне. Опита се да отмести глава, ръцете й обхванаха китките му за да го отблъснат, но той я държеше здраво, не й позволи да се бори, като вдигна лицето й нагоре към него. Погледа му съсредоточен в крайчеца на дясното й око, мястото, където тя изведнъж отново усети леко дразнене. Премигна няколко пъти.
- Ето какво те е накарало да спреш така внезапно. – каза тихо той, докато прокара палеца си много нежно и внимателно по долния клепач на окото й.
- А ти не гледаш ли къде ходиш? – обвини го тя.
- Не ходих, а тичах. Не правят ли всички тук това?
Тя усети как дразненето изчезна, когато той прокара още веднъж пръста си по ръба на окото й до крайчеца му.
- Тогава явно не гледаш къде тичаш. – заяде се тя.
Когато отново премигна, вече не усещаше нищо. Болката беше изчезнала.
Но и не отмести очи от неговите. Както и той я гледаше с прикован към нея поглед, така и тя не отмести очи от него. Улови се, че задържа дъха си докато огледа внимателно лицето му. Можеше да признае, че беше красиво. Нямаше никакво сравнение, никаква извадка, с която да сравни това, което почувства. Нещо, което не можеше да назове, нещо, което не можеше да опише.
- Бях малко… разсеян, така да се каже. – ухили се той.
Нямаше нищо общо с лицето, което виждаше по вестниците. Джейк Дилън беше много по- обсебващ и хипнотизиращ за нея от всякога. Потъна в очите му, най- изразителната част от лицето му, с цвят на тъмна загадъчна гора, забулена в сенки и мистерия. Долови се, че все още стискаше китките на ръцете му, които държаха лицето й, изправена срещу него, впечатлена от въздействието му върху нея.
Беше облечен в червен анорак с бяла лента на ръкавите. Долната част на спортният му екип беше в черно, но също имаше бяла лента отстрани.
Беше много късо подстриган, тя не можа да определи какъв точно бе цветът на косата му.
- Можеш ли да вървиш, или искаш да те нося отново? – попита той, развеселен от физиономията й. Знаеше, че ще му откаже.
Тя се намръщи, но още преди да му отговори, дочу тежки бързи стъпки.
Не видя от къде, но внезапно към тях от всички посоки дотичаха непознати мъже. Тя дръпна ръцете си от неговите уплашена, като се завъртя наоколо, паникьосана да разбере какво става. Стори й се, че искат да ги нападнат.
Първият от мъжете, който беше най- отпред, облечен в черен строг костюм и очила, закова на място в момента, в който Джейк вдигна ръка срещу него.
Ема присви вежди озадачено. Огледа и другите мъже, които се приближиха и ги обградиха, внимателно преценявайки я. Бяха четирима. Телата им бяха огромни и масивни, също като неговото. И всички бяха облечени еднакво, с черни костюми и вратовръзки, и тъмни очила, скриващи очите им. Ема се загледа в устата на единия от тях. Беше сърдита, непроницаема, като на паметник. Тогава й стана ясно, че това вероятно са негови телохранители. И сигурно го пазеха, докато той тичаше в парка. Боже! Замисли се как ли тичаха след него в тези костюми. Сигурно си беше истинско мъчение.
Един от тях, а те като че ли всичките изглеждаха еднакво, се шмугна между нея и Джейк Дилън, като извърна глава за да огледа наоколо. В ухото му имаше малка бяла слушалка, чийто кабел се губеше спираловидно надолу в яката на ризата му. Ема забеляза, че и останалите също носеха слушалки.
- Спокойно, Ханк. Всичко е наред. Отстъпи. – заповяда му Джейк.
Ханк веднага изпълни нарежданията. Останалите също заотстъпваха назад, единият промърмори незабелязано нещо на най- близкият до него. След това огледа парка около себе си.
От някъде се появи друг мъж, също облечен в черен костюм, който носеше радиостанция в ръката си. Правеше големи бързи крачки, а лицето му напрегнато, също като лицата на всичко, помисли си Ема. Тя продължи да ги наблюдава внимателно.
- Джейк, не можеш да спреш сега! – Каза мъжа с радиостанцията. После огледа останалите. – Какво правите всички тук? Не ви ли казах да…
Спря, когато видя Ема. Бързо фиксира раната на рамото й, а след това стрелна погледа си към Джейк.
- Какво става тук? – попита.
- Нещастен случай. – отговори му Джейк, - Но й трябва лекар.
- Ще се заема. Ти продължаваш. Имаш още десет минути. – каза последните думи по- тихо, като се опита да го побутне с другата си ръка. Джейк отстъпи крачка назад, но остана все още загледан в Ема.
- Внимание! – изстреля Ханк с напрегнат глас. – Проблем на шест часа!
Всички моментално се извърнаха в еднаква посока, Ема проследи погледите им. Всичко, което видя, беше човек в инвалидна количка, покрит до гърдите с одеяло. Мъжът, който отзад буташе количката, вдигна ръка към лицето си и промърмори нещо в ръкава си.
- Нашият човек е на осем часа. – предупреди тихо един от бодигардите, - Дайте му знак да спре.
Ема отново проследи погледите им на двеста метра в дясно. Там като че ли нямаше нищо странно. Видя мръсен дрипав бездомник да рови в кофа за боклук.
- Не, той каза да действаме по плана. – отвърна Ханк.
- Джейк! – настоя отново човека с радиостанцията, - Нямаш време.
Лицето на Джейк беше за момент объркано, отново извръщайки се към нея. Ема видя слушалка и в неговото ухо. Със сигурност не слушаше музика в момента.
Тялото му се скова и напрегна. После погледна към него за да му отвърне.
- Знаеш какво трябва да правиш. – каза с проницателен поглед, докато сложи очилата си отново и вдигна качулката на анорака си. Мъжът само кимна и го отблъсна да тръгва.
Ема видя как той направи първите си няколко крачки на заден ход, взирайки се в нея, след което се обърна с гръб към всички и затича с отмерени движения напред по алеята.
Тя остана там за момент в мълчание, объркана.
Кофти ситуация! Какво си мислеше? Че ще хване просто така Джейк Дилън за интервю? Човека, който винаги успяваше да й се изплъзне някак си? Остин го беше нарекъл призрак.
Тогава как реши, че точно сега щеше да успее? Да бе да. От малкото интервюта с него, за които знаеше, й беше ясно, че той сам е пожелавал да се случат. Не беше единствената, която го преследваше. Всички знаеха, че един разговор с него е истинска сензация.
Но едва ли той сам, доброволно би разбулил тайните на групировката, с която се занимаваше!? Беше достатъчно умна за да си тръгне бързо без да задава въпроси.
Обърна се и понечи да тръгне, когато мъжът с радиостанцията я спря.
- Почакайте! – каза той, - Имате нужда от лекар. Ще се погрижа за вас. – Бодигардите бяха изчезнали.
Тя му се усмихна мило и понечи да си тръгне отново.
- Не, няма нужда.
- Добре ли сте? – посочи към рамото й.
- Да, - кимна тя смутено, - нищо работа.
- Но аз трябва да ви заведа в болница. – настоя отново той.
Ема спря, когато ръката му я стисна за лакътя. Изгледа го любопитно. Защо държеше толкова? Защото обеща на Джейк Дилън ли?
- Мога да се погрижа за това и сама. Казах ви, нищо работа. Не е нужно да ви отнемам от времето. – тя отново се опита да се изплъзне. Имаше нужда в момента да остане сама и да помисли.
Толкова въпроси се въртяха в главата й сега. Какви бяха всички тези мъже с Джейк Дилън? Негови телохранители? Той беше толкова огромен и силен, че едва ли имаше нужда от охрана. Какво правиха в парка? Нямаше си и най- малка идея, а много искаше да разбере.
- Благодаря все пак. – каза и тръгна бързо по алеята в желанието си да изчезне от тук най- сетне.
Когато след малко стигна до колата си на паркинга най- после си отдъхна и се реши да се обърне след себе си. Успокои се, никой не я преследваше.
Не знаеше защо, но имаше странното предчувствие, че тези мъже са много опасни и безскрупулни. Не се и съмняваше, че бяха способни на всичко! Тя изтръпна.
Отключи колата си и сложи ръка на дръжката за да отвори. Но в следващият момент нечия силна ръка стисна рамото й. Ема изпищя и подскочи. Когато се обърна видя пред себе си същият мъж, с когото говори току що. Значи я беше проследил все пак.
Изтръпна! Инстинктивно се огледа и за останалите. Но тях ги нямаше, той беше сам.
- Извинете. Не исках да ви уплаша. – каза й с мил и учтив глас, - Само ще ви задам няколко въпроса.
Тя не отговори нищо, напрегна се още повече.
- Бихте ли ми разказали какво се случи преди малко.
Това не беше въпрос определено. И той със сигурност знаеше по- добре от нея какво се случваше там. Всъщност тя трябваше сега да е човека, който да задава въпроси. Погледна го с безизразно лице. По очите му разбра, че той не е човек на празните приказки и недомлъвките. Определено беше човек на действията. И определено не би стоял тук цял ден за да си губи времето.
- Нищо не се случи. – каза Ема. – Докато тичах, вашият приятел връхлетя върху мен и ме събори на земята. Това е. – реши да не споменава имена, за да не проличи, че го познава.
- Само това? – попита той. Сега, като че ли беше видимо по- спокоен.
- Да. – увери го тя.
- Извинявам се от негово име.
- Можете да му кажете, че забравих вече. Следващият път да гледа в краката си.
Ъгълчето на устата му се изви нагоре.
- Често ли идвате тук?
- Винаги, когато мога. – отвърна тя. Не й се струваше уместно да говори прекалено много за себе си.
Той се огледа наоколо през паркинга с коли.
- Значи в такъв случай живеете наблизо? – попита с убийствено учтив тон.
Ема не отговори веднага. Какво целеше той? Вероятно искаше да измъкне някаква информация за нея!?
Не мислеше, че въображението й беше излязло напълно извън контрол. Определено тези типове бяха доста смразяващи.
- Може да се каже. – отговори му тя, като се стараеше да изглежда хладнокръвна и да се владее.
- Не знам името ви.
- Нито вие казахте вашето. – отвърна тя, - Но не очаквам да ми се представите, така че и вие не очаквайте от мен нещо повече.
Мъжът не промени каменното си лице, гледаше я изучавайки лицето й.
- За съжаление ще трябва да взема това. – каза с тих глас, посочвайки към ай- пода й.
Ема се вледени. Защо му беше? Едва ли предполагаше, че е нещо друго, освен музикален плейър? Да не смятаха, че тя носеше оръжие, вместо музиката си. Сигурно я мислиха за опасна! Че какво би могла да направи една жена срещу отбор едри, жилави, закоравели горили? Определено нищо.
Видя настоятелният му поглед, когато протегна напред към нея ръката си с дланта нагоре.
Тя се поколеба, но знаеше, че не беше способна да предприеме нищо, за да се отърве, ако не го послуша. Очите му й го казваха.
Затова с ядно движение протегна ръка и хвърли ай- пода си в ръката му.
- Благодаря! – усмихна й се мъжът, - Можете да си го получите довечера. – Бръкна във вътрешният джоб на черното си сако и извади малка визитна картичка. Хвана я между палеца и показалеца на ръката си и й я подаде.
Ема бързо прочете написаното на нея и после отново вдигна глава, този път озадачена. Един от най- новите и скъпи ресторанти в града! За какво беше това?
Той се усмихна мило.
- Моят приятел би искал да се реваншира за случилото се преди малко. Моля, приемете покана за вечеря в осем.