автор: Princesssa

Такива писма не пиша често. Всъщност… аз изобщо не пиша писма. На никого. Дори на теб. Най-вече на теб.
Затова и сегашното е едно такова… Без начало. Започващо от нищото. Безсмислено, тъжно, събрало в себе си остротата на думите и прикритата болка. Глупости. Приеми, че последното дори не съм си го помислила.
Знаеш – при мен няма болка. Нито страх. Нито самота. Нито чувства. И смисъл няма, при всичките тия нямания.
Има… омръзна ми от абстракции. От общи приказки. От самозалъгвания. Особено от самозалъгвания.
Истината е, че все повече затъвам в мрака на собствената си душа. Че вече не откривам смисъл в нищо, че се губя под слоеве тъга… и самосъжаление. Че ми е пусто и празно. Страшно. Студено.
Остави ги тия приказки за самодостатъчността. Не. Не съм си самодостатъчна. Само сама. Много. Сред премръзналата тишина на стаята. Сред съмненията. И разкаянията.
Хората страдат заради чувствата си. Аз – поради липсата на такива. Отново измислица. Всъщност чувства си имам достатъчно. В изобилие. Че и вповече. Просто… все ги криех в хладните дълбини на разума. Докато не ги превърнах в демони. И сега се боря с тях. Някак си.
Преди време ми беше казал, че всеки има право на демоните си. И на начините да се справя с тях.
Е, признавам – заслужих ги. Но начините за борба с тях… още ми се губят.
Друг път за това. Когато самата аз съумея да ти го кажа, така че да ме разбереш. Така че да се разбера…
Пиша ти глупости, а важните неща се губят между редовете, в многоточията…
И май е време просто да се сбогувам. Въпреки всичко. И завинаги.
… А всъщност това трябваше да е любовно писмо… но нашето май не беше любов, че да го заслужава. Жалко. Защото исках да го завърша с „липсваш ми”.