автор: kristi

( откъс от поема )

Колко рижи горски пътеки
пият вълчата кръв след пусиите.
И очи на сърни, преварили спусъка,
като плачещи шипове,
като срез на бръснач,
избождат следите на побеснелите песове.
Колко рижи горски пътеки
се превръщат в арена за зрелища,
на която Човекът – коронован владетел
вместо с палец нагоре
да помилва живота,
изпива на екс кръвожадната си природа.
Все по-надолу и все по към ниското
Властелинът, родил се
между бедрата на пияна Луна,
белязва с куршуми своята траектория
и забравя за раните, от които
полюшват се изпотъпкани маргарити.
Чучулиги разнасят със писък вестта,
че светът се изражда в уродлива спирала,
която не ражда Човеци
и достигат до разгневената райска кошара,
и опъват гнева на небето…
Господи, заплачи!
Изпрати само един остров,
един мъничък остров, заселен с надежда,
на който майките раждат живот
и отглеждат децата си.
Спаси го и него – състезателя Самозванец.
Ако все още иска и може – да стреля!