автор: vicont

Боби Кастеелс

Глава І

Пролетното слънце печеше безмилостно. Клоните на дърветата предпазваха слабо от палещите му лъчи. Необичайно топла беше пролетта. Сутрин рано гъсти мъгли обвиваха върховете на горските исполини, а по обед трептяща мараня се стелеше в подножието на големия скалист рид, където се виеше реката, блеснала на слънчевите лъчи, като ослепително колие. Цялата падина изглеждаше като омагъосана. Върховете на дърветата достигаха с мъка надвисналите над тях зъбери.

Тази част от скалата, на която беше легнал огромния вълк, стоеше издадена над урвата и само един единствен клон пазеше сянка над нея. Изръмжа, недоволен на слънцето, нарушило неговия покой, и се премести извън обсега на лъчите му, като се отпусна тежко. Намести едрата си глава върху лапите и отново се унесе в дрямка, нищо че вълчият му сън беше като на страж - едното око винаги полуотворено. Опитът и стотиците битки го бяха научили да бъде винаги нащрек. Често се налагаше да брани огромната си територия с цената на люти битки и жестоки рани. Противниците, дръзнали да се изправят срещу него, винаги приключваха схватките бързо и бягаха с подвити опашки далеч от огромната паст и дивия му нрав. Не всички, обаче, имаха късмета да се отърват така леко. Много от тях оставаха с груби белези, а други полагаха костите си, приемайки неразумно битката до своя предизвестен край. Вълкът беше млад, около 4-5 годишен и в разцвета на силите си. Надарен от природата с чудовищен ръст и физика. Вероятно наследство от прегрешението на майка му, заченала необичайно от огромно овчарско куче - това се случваше понякога в дивия свят. Муцуната на едрото животно по-четвъртита от обикновено, криеше неподозирана сила и необичайно големи кучешки резци. Щом отвореше огромната си челюст, зъбите блесваха като перфектно обострени смъртоносни оръжия. Козината, оцветена в сиво и бяло, беше доста по–гъста и твърда от тази на другите вълци. Опашка му бе огромна , а от нейния край до основата на дебелия врат имаше тъмна ивица. Муцуната и част от главата бяха черни, под веждите надничаха малки сурови очи, от които бликаха сила и жестокост, а погледът... решителен и див. От цялото същество на огромния вълк лъхаше първична и необуздана сила. Мощни лапи и огромен гръден кош допълваха страховитата му външност.
Дивата сила, с която беше надарен, гъвкавостта и жестокият нрав го направиха безспорен господар в територията, отвоювана миналата година от предишния и повелител. Старият вълк, кален в безброй битки , преди да отстъпи на по- младия и по- силен съперник, се би до смърт. Загина с чест, не подви дори предните си лапи.Умря прав, докато кръвта бликаше, като фонтан през огромната рана на врата му.
Слънцето се скри зад случаен облак и гората помръкна. Скалата, нажежена от сльнчевата топлина, прежуряше дебелата вълча козина. Той надигна глава и се огледа. На почетно разстояние от него в подножието на скалата, лежаха четири вълчици и поотрасналите им вълчета, които скимтяха и се боричкаха. Досаждаха, но не им обръщаше внимание. Само ако го приближаваха, оголваше зъби и издаваше предупредителен гърлен звук, а палетата познаваха нрава на баща си и със скимтене тичаха отново при майките си. Дори полегнал така, от своята естествена наблюдателница, виждаше като на длан цялата падина и нищо не убягваше от острия поглед и обонянието му. Единствената миризма, която от време на време предизвикваше леко раздразнение, беше на стария мечок, с когото деляха територия, но не си пречеха и се избягваха взаимно. От време на време пътищата им се засичаха, но до открит конфликт не се беше стигало. Обикновено, мечокът сменяше посоката си и навлизаше в гъстите храсти. Да не повярваш, как тежкото и тромаво туловище се провираше оттам! Дори клонките на храстите не потрепваха!
Размърда се. Старите рани се обаждаха. Още го болеше лявата лапа от последния двубой. Имаше десетки белези по муцуната и гърба. Над едната вежда се виждаше дълбок белег от куршум на ловец, върху който, след като зарасна, поникна кичур чисто бяла козина.Заради този белег ловците и селяните, които го бяха срещали, го нарекоха „Белязания”.
Омръзна му да лежи и стана. Празният стомах напомни за себе си, не беше ял нищо от два дни. Имаше нужда от младо глиганче. Бавно и величествено слезе от скалата, спря в подножието, подуши с муцуна във въздуха за авторитет и се насочи към тъмната част на гората. Вълчиците го последваха като сенки, безшумно и на разстояние.

На хвърлей от края на гората, в подножието на оголен от сеч оплешивял баир, където мълчаливо стърчаха труповете на отрязани дънери, се виеше голямата и мътна река, лъкатушейки в каменното си корито. По поречието и кипеше усилен труд. Огромни машини копаеха и загребваха рохкавата пръст, товареха я на други още по огромни камиони, които я извозваха незнайно къде. Около работната площадка имаше разхвърляни фургони и палатки, различни инструменти и части от големи машини. Лъскави тръби и метални конструкции допълваха абсурдната обстановка на строежа на новата магистрала. Като мравки пъплеха от ранни зори работниците, облечени в жълти гащеризони. Суетяха се, говореха, надвиквайки се с грохота на машините, но работата напредваше.
Едър мъж с мустаци като на македонски войвода, ръкомахаше и ръководеше със станция в ръка цялата тази армия от хора и техника. Казваше се Горан. Около 35-40 годишен, с добродушно лице, усмихнат и приветлив.
Хората го обичаха заради човешкия му подход, неизтощимата енергия и легендарната сила, с която се славеше. Често вечер от скука работниците си организираха турнири по борба, а неизменен победител беше винаги Горан. Силен като мечка, упорит и непобедим. А какъв апетит имаше само, можеше да изяде самичък цяло печено агне, поливайки го обилно с бира. И като свършеше, аха да каже:–Хйде сега, да хапнем сериозно!
Горан беше родопчанин, потомствен строител и майстор на кавала. Реши ли да посвири на него, планината се умълчаваше ...и птиците се заслушваха в песните му. Лееше се музиката, като славеева песен, тъжна и провлачена понякога, весела и закачлива друг път. Работниците на шега му лепнаха прякора „Боримечката" Ама той се сърдеше като чуеше и викаше :-Аз чак такъв юнак не съм! Мене,Горан ме викат...и да знаете, имам си име. Хайде, да не си менкаме капите! Смееха се работниците и пак тайно зад гърба му казваха: -Боримечката иде, хайде да работим че току виж се разлютил.
Често надвечер Горан взимаше ловната си пушка и хващаше гората. Връщаше се понякога в ранни зори.Свеж и бодър, като да е спал цяла вечер в пухени постели. Никога не донесе улов, не чуха и да стреля някъде наблизо, а пушката му блестеше като нова.
Една сутрин Горан се зададе по-късно от обикновено и носеше нещо в ръцете си. Май животно някакво беше. Работниците се поспряха за малко и се загледаха.
-Виж ти, май ще има дивеч на трапезата! - мислеха си те, но не познаха. В ръцете си Горан държеше малка кошута, има няма на месец. Жива и уплашена до смърт, тя се беше сгушила в мечешките му прегръдки и трепереше като лист. Когато наближи, Горан се усмихна с присъщата си добродушност и гласът му като топовен изстрел прогърмя в ушите им :
-Ей, апапи, имаме си гостенка...ха-ха, ще си я опитомим! Като кученце ще ходи подире ми...Я вижте, каква е красавица, сирачето ми то! Сигурно вълци са изяли майка и ...ей я на, скиташе се като побъркана край бърдото в края на гората и плачеше, милата, жално, жално... Бая зор видях, докато я хвана !
Не приличаше сякаш на този груб мъжага такава неподозирана нежност и умиление. Ама, нейсе... нали е нашия Горан, простено да му е, мислеха си работниците и се облизваха, представяйки си сочното месце на сърнето в сиромашката им тендежера.
Сякаш отгатнал мислите им, едрият мъжага ги изгледа и поклати глава.
-Ей, и ако на някой му мине през главата да прави поразии... жив ще го одера, така да знаете!
Заканата в гласа му прозвуча сериозно и никой не се съмняваше, че гневът на
Горан трябва да е страшен.Така работниците от магистралата се сдобиха с посестрима на четири крака. Свикнаха бързо с нея, а и тя, горката, тъгуваше, тъгуваше ... па накрая взе да се храни от ръцете им. Споделяха с нея и последните си залъци. Викаха я един през друг, мислеха си кой и е по-голям приятел или кого обича повече. Нарекоха я на Горан... Гери.
-Нерде Горан, нерде Гери! - сърдеше се наужким той, но му харесваше. Навсякъде където ходеше тя припкаше след него, само дето не спяха заедно. Споделяше порцията си с нея, береше и зелени клонки, купуваше и плодове. Беше му като родна дъщеря !
Минаха няколко месеца. Свикнаха да ги виждат винаги заедно, затова сутринта, когато Гери изчезна, веднага забелязаха липсата и. Горан беше като болен. Преброди гората и полето под магистралата, но от нея нямаше и следа. Поболя се горкия от мъка, жалеха го работниците, но мълчаха и търсеха. След ден–два Горан замина за града.