автор: razlichen

- А ти, как се чувстваш, когато ти разказвам тази история? Да си призная, на мен ми е малко неудобно.
Въпросът ми е посрещнат със закачлива усмивка:
- На мен ми е интересно... Не съм ревнива... Влюбен си... Е, аз си мисля, че това е естественото ти състояние. Но пък няма нищо лошо в това...

Вече няколко часа седим със Зоя в сладкарницата на Мола и разговаряме. Тя ме слуша внимателно, задава ми въпроси, коментира от своя позиция разказа ми. Този път си казвам всичко – от първия ден, когато забелязах Елена, до вчера, когато протегнал се през пътеката в автобуса й прошепнах: „Жена ми знае. Аз сам й казах...” Защо го направих? Почувствах се омърсен от думите на Нина – омърсен до дъното на душата си. Нима така тълкуват поведението ми колежките й. „Той си търси жена за в леглото” Това ли е най-пикантното, което могат да съчинят, с това ли се забавляват. Как, ако не мога да се очистя от тази мръсотия, поне да се отърся от нея? А и думите на Елена: „ Намери си друг обект на чувствата” Нима за всички се стремя само към поредното завоевание, новата бройка. Винаги ми се е струвало, че Елена ме приема като натрапник, поредния досадник. А сега и мнението на колежките й, за това ли ме отбягва. Не знам как Нина е коментирала и представила всичко пред Елена, но като че ли й внушава, че тя е виновна за всичко, което се е случило – дала ми е повод. Мога ли да променя това мнение? В мига, когато я видях в автобуса, пътуващи в различни посоки – тя се връща от смяна, а аз отивах за първи ден на новото си работно място, почувствах как се отдалечавам от нея. Единственото, което можех да кажа в своя защита бяха само думите: „Аз сам й казах...”. За повече просто нямах време – трябваше да слизам, за мен пътуването с автобуса е за една спирка, а и се качих, за да я видя още веднъж, макар и само за миг.
Изминали са две седмици от завръщането на Елена - време на непоносима болка. В началото бе желанието ми да говоря с нея, да споделя това, което ме мъчи, а докъде стигна всичко...
Това, че написах нови стихотворения – „Страст изгаряща” и „Видение”, родени от огъня в душата ми, нито за миг не ми донесе облекчение. Започвам да съжалявам поетите - нима, за да напишеш стих е нужен такъв вихър от емоции. Публикувани в интернет, стиховете ми се четат, има и коментари, но аз пак си оставам сам, анонимен автор за всичките ми читатели. Пред кого да изплача болката си?... Звъня на Зоя... Благодарен съм й, че се отзова веднага: „Тъкмо ще те повозя с новата си кола”. Пресрещам я, когато се връща от работа и продължаваме към новооткрития Мол, ще го разгледаме и спокойно ще говорим, далече от погледите на познатите ни. От розовия храст в къщи съм избрал роза за Зоя, но когато й я поднесох, тя просто я пусна на задната седалка и промърмори с досада: „ Нали знаеш какви рози харесвам – от онези с едрите цветове”. Знам, че такива има на пазара, а тази е от двора, с късо, криво стъбло, с бодлите, но ухаеща така, както никоя друга роза на пазара. Жени... Можеш ли да им угодиш?...

Сега Зоя ме слуша внимателно, но през цялото време усещам ирония в погледа й.
- Нали ти казах още предния път – колко време мина оттогава - май че са два месеца. Забрави я! Забрави всичко! Какъв отговор чакаш и как да ти го каже? Запомнил си добре думите й - казала ти е всичко. Остави я на мира!
Изражението й постепенно се променя. Иронията й като че ли изчезва. Става сериозна и угрижена.
- И знаеш ли как натоварва това. Дори и с най-откровени чувства и добри намерения – това е изключително бреме. Някой, който за теб е нищо, се опитва да спечели вниманието ти, да изкаже чувствата си – непоносимо е и става досадно. Остави я! След този отговор всичко е свършило! Май си дебела глава и не го разбираш. То водолеите сте си такива – много държите да си трошите главите от собственото си упорство.
Досадник, натрапник – ето това съм аз. Щом и Зоя е на същото мнение сигурно е така. Мълча и не смея да й възразя. Спомням какво ми се случи преди много години. Още от началото на първи курс бях подложен на настойчиво ухажване от една от колежките си в института. Богдана се стремеше по всякакъв начин да привлече вниманието ми, дори на моменти опитите й ставаха по детски наивни. Всичко това за мен бе като някаква шега. А, че ме е следяла непрекъснато и нещата са толкова сериозни ми стана ясно едва когато един ден се разкрещя срещу мен: „Мръсник, ще те убия! Не знаеш ли, че Илина е бременна, как можа? Ще те убия!” – това бе по повод на отношението ми с друго момиче. Дотогава се отнасях към нея както с останалите си колеги, а и след този случай не промених отношението си. След трети курс в института ни дойдоха на стаж група студенти от друг град. Запознах се с красиво момиче – откровено я харесах и след няколко дни я чаках за среща. Дойде с голямо закъснение, личеше й, че е притеснена. Още от началото започна: „ Богдана ми каза, че ти не си за мен!” Такъв номер не бях очаквал. Обля ме студена пот и с леден глас успях да й отговоря: „Дали съм за теб или не, прецени сама, а можеш да се довериш на Богдана и да приемеш мнението й – изборът е твой”. Не я потърсих, чаках решението й, а и тя не се доближи повече до мен. Не реагирах пред Богдана по никакъв начин – все едно не знаех какво е направила. А напъните й да ме ухажва не спряха. За мен тя си остана само една от колежките ми, не я отбягвах, помагах й, когато ме помолеше – дори ми беше забавно като някаква игра. Да ми е било досадно, непоносимо? Никога не съм изпитвал подобно чувство - дори и след това, да разчиства около мен с надежда да ме запази за себе си. Може би съм изключителен добряк, та прощавам дори и такива номера.
А сега думите на Зоя – кой е прав? Нима съм толкова различен от останалите, та приемам всякакво отношение? А Богдана просто е показала мнението си. Трябва ли да й се отрича това право? Нали и аз сега съм в подобна ситуация – споделям болката си със Зоя, а може би това въобще не я интересува и й е неприятно да говоря за чувствата си към друга жена – особено на нея...
Гласът на Зоя притихва като че ли се страхува да не я чуе някой друг.
- Най-страшно е, когато има чувства... Той вървеше след мен като кученце и по всякакъв начин се опитваше да покаже силата на чувствата си... А на години можеше да ми е син... И това продължи до мига, в който усетих, че не съм безразлична към него... А след това стиснах зъби да не се издам, той да не разбере какво се е случило и през глава бягах от себе си, бягах докато всичко изтлее...
Гледам втрещено и не смея да гъкна. Кога ли точно се е случило това? Кой ли е бил – може би някой от колегите ни. Никога досега не е намеквала, че се е случило нещо такова...
- Я стига съм бърборила. Ще закъснееш много и ще ти мърморят. Ще те закарам до вас.
Още докато пресичаме паркинга на Мола, жена ми звъни и пита къде съм и защо съм се забавил. Мънкайки се оправдавам, че съм в компанията на приятели... Още от вратата жена ми ме посреща нацупена: „ Защо не ми кажеш направо къде и с кого си бил”. Явно не умея да лъжа убедително...

Едва дочаках края на първия си работен ден в смените, минах през портала точно в осемнайсет часа и хукнах към... спирката откъдето минава автобуса за старото ми предприятие. Живея в центъра на града и мога да отивам и да се връщам от работа пеша. Но новото ми работно време, ми дава възможност веднъж на четири дни, след края на дневната ми смяна, да засичам автобуса, когато Елена отива на работа за нощна смяна. Същият този автобус, в който започна тази история.
В мига, когато ме вижда на стъпалата на автобуса, Елена се усмихва: „Ти какво правиш тук по това време, не си ли на работа” - в ококорените й от удивление очи прочитам въпроса й. Седнала е на първата седалка до вратата, Нина я няма и до Елена е друга нейна колежка. Оставам на стъпалата – така ще мога да остана по-дълго близо до нея, макар че закривам огледалото и шофьора ме гледа накриво.
- Работното ми време е до осемнайсет часа и ще бъда в тази смяна. Удобно ми е да ползвам автобуса на връщане. Ще се виждаме.
Елена се усмихва. Продължавам да говоря, втренчил поглед в очите й.
- Надявам се и работата да е по-спокойна, поне за сега изглежда така. Днес беше първият ми ден в смените.
Автобуса намалява, трябва да слизам. Моето пътуване е само за една спирка – струва ми се, че бе само миг. Отново ме обсебва магията на усмивката й. Времето ми минава в очакване на края на дневната смяна и всеки път в осемнайсет часа тичам към спирката... не, не към спирката - тичам към Елена. Страх ме е да не изпусна автобуса, ако не я видя, тези четири дни очакване са били напразни. Макар и само за миг да я зърна, това като че ли за мен е като доза наркотик, болезнено чакана. Сляза ли от автобуса, отново броя часовете до следващата среща. Така минават няколко смени. Отново съм в същата въртележка, така както бе в началото.
Никога не съм се упреквал за това, което съм направил по свой избор, дори и когато решението ми е било фатално погрешно. Ето сега се срещаме четири пъти по-рядко, веднъж на четири дни, но това е по-добре, отколкото да очаквам да я засека на портала. Всяко зло за добро. Това, че Елена се върна на старото си работно място и с това отново се разминахме, ми дава възможност редовно да се срещаме. Може би си мисли за мен: „Дози досадник отново е тук, как да се отърва от него, нима не проумява какво прави?” Това си проличава по това как ме посреща при следващите срещи, по-точно разминавания в автобуса – вече я няма усмивката, понякога е забила поглед встрани и не смея да я поздравя, друг път погледите ни се срещат. „Здравей!” „Лека смяна!” – със свито сърце изричам тези думи, за повече нямам нито време, нито сили, като я виждам така навъсена.
Нима няма какво друго да си кажем – така ми се иска да си поговорим. Мястото до Елена отново е заето от някого, до нея сядат различни нейни колежки, но Нина не се вижда. Така е от първия ден, откакто се преместих. Използвам този повод, за да заговоря Елена:
- Елена, здравей! Не виждам Нина от няколко смени, да не е в отпуск?
- Нима не знаеш? Нина прекара много тежък инсулт. Внезапно е вдигнала високо кръвно. Едва са я спасили и сега е в болнични.
Облива ме студена пот – нима трябваше да се стигне до тук? Пред очите ми е как я видях за последно, свила се на седалката до Елена, с поглед забит в пода, нацупена. В този миг казах: „ Жена ми знае. Аз сам и казах...”. Ако сама не е чула думите ми, то сигурно Елена е споделила какво съм казал. Как ли се е почувствала?

Нина се появи в нашата смяна преди около три или четири години. През това време, нито веднъж не съм я виждал да седне до някой от мъжете пътуващи в автобуса, или е до някоя от колежките или е сама на седалката, заградена от багажа си. По служебни въпроси ми е звъняла почти всяка смяна. Още от първия ден започна служебните разговори с някакъв официален тон, почти като цупене, а ако нещо не станеше на минутата я хващаше истерия. А аз се шегувах въпреки неразбориите и служебните батаци и недоумявах как нито веднъж не се отърси от този официален тон и не се усмихна на шегите ми.
По време на една от нощните смени един от хората ми издъни вагон, докато го разтоварвали – не бе за първи път, нито за последен. Около три часа ми се обадиха за случилото се. След малко ми звъни и Нина:
- Механика, трябва да подпишете акта за аварията на вагона.
- Идвам след малко, докато дойда подгответе всички документи и да подпиша всичко наведнъж.
- Ама сега веднага ли идвате – през нощта?
Идваше ми да се разкрещя – аз съм на работа, нощна смяна, тя също е на работа, какво като е нощ, нали си вършим работата и двамата, да чакам да изгрее слънцето ли. След десетина минути бях в офиса им, моят човек, виновен за инцидента, вече бе там и пишеше обясненията си. Нина бе страшно притеснена – набързо ми даде листите, подписах ги и си излязох – на тая какво ли й става - някой е влязъл при нея по тъмно, при това и колежката й бе там. Може би репликата, която изтърва преди няколко дни: „ Мъжът ми е много ревнив... ” обяснява такова поведение, но пък чак толкова бива ли – като че ли някой ще каже на мъжа й – тя се усмихна на някого или той влезе при нея през нощта по служебни въпроси.
Аз бях този, който разчупи тези бариери. Един ден на, връщане от дневна смяна, видях как вече отзад са се подредили картоиграчите, а отпред имаше само едно място – до Нина, заето от чантата й.
- Искаш ли компания? – въпроса си зададох, за да й дам възможност, ако иска да се отърве от натрапничеството ми.
Нина вдигна поглед към мен и отмести багажа си. Седнах до нея с мисълта, че е по-добре да слушам бърборенето на някого, отколкото крясъците на карето отзад – все едно нямаше да мога да си дремна. Нали си предложих компанията, подхванах банални теми – от всичко по малко. Останах приятно изненадан – Нина заговори със спокоен, дружелюбен тон, нямаше и следа от официалното отношение като че ли всеки ден си бърборим ей така приятелски. И докато всеки разказваше нещо за себе си и семейството си достигнахме до тема, която ме засягаше болезнено – очилата. От ученик съм късоглед, свикнал съм с тях, но напоследък, когато чета ми пречат – е на това му викат старческо далекогледство и е само от ЕГН-то, от нищо друго. Нина се е записала на специален курс за възстановяване на зрението. За тези курсове бях слушал, но сега очаквах впечатленията на някой, който лично е минал упражненията. Десет дни по няколко часа дневно, това за мен е проблем – трябва някой да ме замества. Мога да си взема отпуск, но не мога да преглътна таксата - 150 лева за първо ниво, а после пари и за второ и после пак пари и като се знам какъв неверник съм, откровено се съмнявам в резултата. А Нина бе успяла да се уговори с началниците си да закъснява за нощните смени, за да посещава курса. Остава само да се въртя по-близо до нея, за да науча всичко до най-малките подробности. На отиване за първа смяна и на връщане от нощна повечето дремят и това не е удобен момент да натрапвам компанията си. С не скрито любопитство едва дочаквам Нина да завърши курса и отново се спрях до нея. Този път тя сама ми направи място, без да я подканям.
- Къде са очилата?
- Скрила съм ги на дъното на чантата и не смятам да ги вадя от там.
Не успявам да науча кой знае колко от разказа на Нина, повечето неща съм ги чел в различни книги на тази тема. Остава само едно - дали тя ще издържи психически да не посегне да рови до дъното на чантата си, за да извади скритите очила. Точно за това исках да я подкрепя да издържи на напрежението, макар че за това говорех с шеговит тон, може би на моменти шегите ми бяха пресилени. Минаха няколко смени, не винаги успявах да седна до Нина, често ме изпреварваше някоя колежка и заемаше мястото до нея. Когато се вреждах до нея си бърборехме, но аз не пропусках всеки път да я закача за очилата на дъното на чантата.
- Вече не са на дъното, днес ги извадих - просто не издържах, като знам, че има по лесен начин, а не да се напрягам. Последните дни имахме много документи.
Е, явно е, че експеримента приключи, десетина дни курс, 150 лева и всичко си дойде на старото мястото.
- За толкова пари, колко чифта очила можеш да си купиш заедно със шнурчетата и да ги провесиш на врата си.
Навярно подигравката ми й дойде в повече и Нина се опита да отклони темата. С това като че ли бе краят на компанията ни, тя не оставяше свободно място до себе си, виждах как кани колежките си щом се доближавах по пътеката в автобуса. В служебните разговори се върна официалния нацупен тон. Разбрах грешката си, но точно в този момент ме завъртя такава въртележка, че нямах възможност да поправя поведението си. Началника ми вдигна мерника, а аз на бегом пуснах молба за отпуск само за да отложа обещаното наказание – понижаване в длъжност.
Няколко дни преди да започне отпуската ми в автобуса се появи... Елена и след около три месеца двете бяха като залепени една за друга. Може би Нина сама я е поканила за компания...

Сега се къпя в студената си пот и всичко това се върти пред очите ми. „Защо Елена?...” „Тук има толкова жени, които просто си търсят мъж...” „И само как я гледаш...” Доскоро упреквах Нина за тези думи, а сега се чувствам виновен – не я ли подведох, не й ли дадох надежди, нали бях единственият от мъжете, когото допусна в компанията си. А аз й се подиграх, може би, ако бях на нейно място, също не бих издържал и сам бих сложил отново очилата. Защо очаквам безкрайна сила и воля от хората около себе си, нима аз самият съм такъв – едва ли... А цялата история с Елена, макар и разкъсвана от ревност и завист би приела всичко това, но аз слагам черешката върху тортата: „Жена ми знае... Аз сам и казах”. Вероятно ме оприличава на играч, играя си с всички около себе си – Елена, жена си, играя си и с нея. Чувствам се виновен – трябваше ли да докарам нещата до тук, та да поставя на карта живота на един човек. Виновен съм! Слава богу спасили са я. А за мен остава усещането, че едва не я убих...

Следва продължение...