автор: Bogomil_rain

Да се влюбиш -
каква глупост нали.
Да се влюбиш
в една жена с уморено лице,
с хилави рамене,
и на всичко отгоре омъжена -
каква глупост

Стаята бе винаги неразтребена,
прозорецът - вечно немит,
леглото - разхвърляно,
а над него -
пожълтялото мъдро табло:
скелетът на мъжа и на жената
(наемателят беше медик).
Ние нищо не виждахме.
Ние стояхме прегърнати
като двама неловки дебютанти,
ние се обгръщахме жадно с ръци,
забравили всичко -
дори леглото -
забравили всичко
освен единствено важното -
че между 4 и 6
има съвсем малко време.

Биваше я за винаги.
За един път съвсем не я биваше.
За един път беше нищо,
беше разочарование,
два изгубени часа -
и толкова.

Биваше я за винаги.
Защото бе част от тебе,
от тъгата ти,
от умората,
от надеждата, че още не е късно,
от всичко, което си искал да станеш,
от всичко, което не си станал,
от всичко, което си.
Биваше я само за винаги.

Вече я няма.
Онзи си я отмъкна.
Онзи смени дори и града
за по-сигурно.
Да се чудиш просто
какъв капитал правят някои хора
от една изхабена жена
с уморено лице
и хилави рамене,
без да говорим за обувките.

Вече я няма.
Наемателят е по цял следобед
в усойната неразтребена стая
и до насита може да изучава
безбройните кости на мъжа и жената.

Вече я няма.
И аз отдавна престанах да мисля
по това,
колко малко е времето
между 4 и 6.
Вече я няма.
Всяка жена,
с която си имал любов,
е един ненаписан роман -
казва Балзак.

Един ненаписан роман -
това не е толкова лошо.
Лошото е, че нашият
бе от ония,
тъжните и бездарните,
над които
понякога
бърше очите си
само авторът.