автор: crazycheat

Сряда.

Събуждам се. Сънят бавно се процежда от набиращия обороти мозък. Невроните започват по-усилено да обменят информация. Какви са първите мисли за деня на всеки от нас?
Няма отговор. При всеки човек е различно. Може би те са откъслечни спомени от сънуваното допреди малко, може би оформящ се план за задачите, които трябва да бъдат свършени през деня... Различни хора с различни мисли, това сме ние хората.
Ослушвам се. Пеят птички, накацали по дърветата навън. Божествена мелодия. Извисяват тънките си гласчета високо, надпреварват се една друга. След това политат и кацат на някое друго клонче. Може би трябваше да се родя птица. Щях да пея и да летя, да имам безгрижие и щастие. А може би не. Сигурен съм, че дори птиците имат много грижи и собствени проблеми за които ние хората дори не подозираме.
Прозявам се. Прозяването е физиологичен рефлекс отговарящ на нуждата на мозъка от по-голямо количество кислород в даден момент. Или огледален рефлекс, който се проявява когато някой друг около нас се прозее.
Старите баби казват, че прозяването е заразно. Затова в компания човек никога не се прозява сам. Съпричастност към нуждите на мозъка на другите бих казал аз. Човекът е стадно животно. С изключение на малкото отшелници по света, той неможе да функционира изолирано от своя вид.
А относно гореспоменатите, те са странни птици.
Протягам се. Обездвижените от съня мускули се съкращават местейки крайниците ми в пространството. Усещам ги отпаднали, отчуждени. Нищо фатално което едно сутрешно тичане да неможе да поправи.
Отварям очи. Клепачите ми се повдигат и оглеждам внимателно околната обстановка. Същата стая, същите тапети на ромбоиди, същите фосфорециращи звезди и планети по тавана и стените. Същата черна точка плуваща в полезрението ми. Вроден дефект, така ми бе казал очния лекар, който посетих преди няколко години. Аз по-скоро бих го оприличил на изгорял пиксел. Без значение какво гледах, той бе там, напомнящ ми, че никой не е съвършен и всеки си има свойте собствени недъзи. Но това са подробности... На пръв поглед нищо не се е променило за осемте часа сън, през които организма ми е бил на автопилот.
Пресягам се. Изключвам дразнещата аларма на мобилният си телефон, която настойчиво ми напомня че новия ден е настъпил и е време за действие.
Поглеждам часовника. Придвидливо окачен високо на стената точно срещу огромното ми легло. Просто по навик, отлично знам, че последната от петте аларми, който са необходими, за да ме събудят сутрин е в шест и тридесет сутринта.
Първите четири ли? Понякога чувам някои от тях, а понякога не. Аз съм от хората, които спят дълбоко.
Излежавам се. Може би едно от най-приятните неща на света е излежаването сутрин във все още топлото легло. Миговете преди да осъзная, че денят вече е започнал и колелото на живота продължава да се върти. Въпреки съненото ми състояние реалността си пробива път към съзнанието ми и напомня за тиктакането на стенния часовник.
Тик-Так, Тик-Так, Тик-Так.
Понякога в опит да отложа неизбежното ставане сутрин съм хвърлял възглавки по въпростния часовник. Няколко пъти дори съм го уцелвал, прекратявайки поне замалко вбесяващото тиктакане.
Защо не го изключа завинаги щом толкова много ме дразни ли ?
Подарък е от стара приятелка, а аз съм сантиментален.
Ставам. Размърдвам се бавно, все още мислейки че не е добра идея всеки ден да ставам толкова рано за работа. Сигурен съм, че милиони хора по света си мислят същото затова просто протягам крака от ръба на леглото.
Стъпвам. Докосвам студеният балатум с краката си, щастлив че не съм настъпил някое насекомо. Не, не живея в тропиците, където комарите и другите гадинки си правят колонии по спящите хора. Но всичко се случва. Дори в Европа има буболечки. Да гнуслив съм. Лятото на 2005 година бях на университетска практика на морето. Целта на занятието бе да хващаме всякакви гадинки, да ги мумифицираме, препарираме и каквото още там се сетите. Колегите се споглеждаха учудени когато ловях моята норма буболечки с найлонови чантички на ръцете. Но различни хора с различни виждания. Всеки е луд за себе си.
Изправям се. Пренасям тежестта на тялото на ходилата си опряли в пода. Съкращавам бедрените си мускули и ето, леглото вече е празно очакващо завръщането ми в края на деня. Или по-скоро аз очаквам завръщането си в него. Съмнявам се леглото ми да има свой очаквания.
Стягам си багажа. Не няма да се изнасям. Замисляли ли сте колко много неща трябва да приведете в ред, да подредите в чантата си и да проверите дали не сте забравили някое от тях преди да отидете на работа сутрин? Аз се замислям. И редовно забравям по нещо, разбира се. Човешкият мозък е несъвършен. Повтарям си го винаги когато по-късно през деня осъзная, че нещо малко но важно е останало вкъщи на масата. Нямам Алцхаймер, поне така мисля. Млад съм още, но все пак човек никога незнае.
Дърпам ципа. Не на панталона си. Все още обикалям по боксерки в ранната сутрин. Лято е, жега е. Не понасям бръмченето на климатика докато спя.
Проверявам за последно дали съм сложил всичко, което може да ми потрябва в чантата на лаптопа си. Зарядно за лаптопа, зарядно за телефон, зарядно за хендсфри, ю ес би флашка, резервни заредени акумулаторни батерии за безжичната ми мишка, самата мишка, кутия цигари, подложка за мишка, документи за самоличност, телефон, хендсфри, ключове за вкъщи и за работата, лаптоп, дребни пари за кафе. Всичко е тип топ. С изключение на факта, че самата чанта в този си вид тежи около 6 килограма. Не съм слаботелесен, но и мразя да я мъкна всеки ден със себе си. Няма начин, алтернативата е десет часово зяпане в една точка докато съм на работа. Има добър мозъкопромиващ ефект, но не мисля отново да го тествам в близкото бъдеще. Защо отново ли?
Ами, случвало се е да забравя самата чанта на лаптопа със всичките джунджурии в нея. Не съм разсеян, просто сутрин мозъка ми се буди по-бавно от тялото.
Отварям гардероба. Виждам дрехите по закачалките, а след това виждам и дрехите нахвърлени върху опорната греда на която са закачени самите закачалки.
Намръщвам се. Мисля си, че скоро подреждах, но очевидно това скоро като нищо може и да се окаже миналата седмица. Понякога съм разхвърлян, а понякога съм педантично подреден.
Разни хора – разни настроения.
Не страдам от раздвоение на личността, просто времето лети бързо и често вчера се слива с утре.
Избирам. Не, не избирам за кой да гласувам на президентските избори. Избирам си дрехи за деня. Суетен съм, само почакайте да стигна до огледалото и ще разберете защо. Спирам се на черни три четвърти панталони, черна тенисна с къс ръкав и черни кожени чехли. Не съм фанатик на тема черно, просто това съм избрал за деня.
Посягам. Не на живота си. Посягам към дезодоранта на полицата. Гмуркам се в облака създаден от него и се усмихвам на миризмата си. Обичам да ухая хубаво.
Влизам в банята. Пълня шепи с вода и наплисквам лицето си. Студената вода е толкова ободряваща рано сутрин. Намокрям леко косата си след което поемам към голямото огледало в коридора.
Оглеждам се. Видяното в огледалото би могло да бъде по-добро, но...
Взимам гребена си и се заемам методично да разресвам средно късата си коса, докато не остана удовлетворен.
Резултата прилича на таралеж. Аз приличам на таралеж?
Казвали са ми го и преди, нощо страшно. Всеки косъм е застинал в посока противопоставяща се на гравитацията. Всеки има право на личен избор, нали така ? Всеки човек има право на личен избор за прическата си, не космите по главата ми разбира се.
Пожелавам. Не печалба от тотото, макар че и това се е случвало. Пожелавам приятен ден на родителите си. Те са ранобудни, вече закусват и пият кафе. Аз лично, никога не закусвам. Незнам защо, просто така се случва. Когато се сетя за храна вече преваля пладне и времето за закуска е отминало безвъзвратно.
Излизам. Слизам по стълбите, отварям вратата на входа и усещам сутрешният вятър. Пронизващ до мозъка на костите. През летните сутрини се търпи, но през зимата говорим за изцяло ново усещане. Нещо като криогенно замразяване без упойка. Гледам прекалено много фантастика, знам го.
Защо не пътувам с колата си до работното си място ли?
Въпреки неприятните усещания споменати по-горе, разходката сутрин е ободряваща, полезна за здравето и интересна.
Крачка след крачка. Ходенето е интересен физиологичен процес. Усъвършенстван от прародителите на човека, еволюирал както и самите те.
От четири крака на два крака. Единият крак пред другият, лека промяна в разпределението на тежестта на тялото и хоп крачка. После още една и още една. Броял съм крачките си. Рядко, но се е случвало.
За щастие не са ме хващали в крачка да го правя, сигурен съм че повечето хора биха ме сметнали за луд. На моменти, може би съм приятно луд.
И такива хора трябва да има.
Оглеждам се. Съмнало е отдавна, енергията извира от небесното ни светило в невъобразими количества. Слагам слънчевите си очила и светът пред мен се нормализира. Малко по-тъмен, малко по-сив, малко по-реален.
Знаех си, че днес трябваше да си сложа розовите очила.
Събуждане. Градът бавно се събужда за живот. Тук там хора се разминават по тротоарите, всеки забързан за някъде. Или пък по улиците прелита някоя кола с бясна скорост. Сутрин се кара бързо, особено ако закъсняваш за нещо важно. Националната кампания за борба срещу войната по пътищата явно няма голям успех.
Изучаване. Пред мен върви млад мъж със слушалки тип тапи в ушите. Музиката е толкова силна, че мога да я чуя дори аз. Незнам колко децибела, но съм сигурен, че е далеч над безопасното. Запазвам безопасна дистанция от него. Нямам намерение цян ден да си тананикам нещо.
Обичам тишината. Слушам музика рядко. Само ако съм в подходящо настроение и на подходящото място. Момчето или не подозира за дебнещите го опасности или не го е грижа. Може би, докато пресича няма да чуе клаксона на забързан автомобил и ще приключи пътешествието си под гумите му или пък след години слуховият му апарат ще му напомня за безгрижната младост и силната музика в слушалките. А може би нищо няма да се промени. Човек прави това което му харесва. Всеки знае за рисковете.
Нова форма на мазохизъм – безгрижно самоунищожение. Здравейте пушачи, наркомани, алкохолици, меломанияци и останалите които се чувстват поканени. Не осъждам никой. Аз самият също съм пушач и зная на какво подлагам организма си. Бавна смърт. По кутия на седмица, това е дозата която вземам. Любител пушач, позьор, лигльо, мислете каквото искате. Всеки е свободен да мисли. Не пуша вкъщи и мразя миризмата на дим около себе си. По няколко цигари на ден запалени в скуката на работното ми място или по време на вечерното излизане на по бира.
Мисля, че е време да запаля цигара. Пиша от доста време и никотиновият глад си казва своето. Първата цигара за деня е най-трудната. В първите няколко секунди предизвиква спазъм на повръщане, особено ако е на гладно. След това идва блаженото наслаждаване от погълнатия никотин. Разбира се, ако си бях взел огънче. Нещото което забравих днес при сутрешното подреждане на чантата си бе кибрита или запалката. Намръщвам се, някой ден ще си забравя главата някъде.
Самоунищожението се отлага, връщам се към писане.
Забелязване. Млада двойка върви в посока противоположна на моята. Разминаваме се. Държат се за ръка, усмихват се. Те са весели и щастливи. Очевидно са прекарали нощта заедно. Любили са се, прекарали са си добре. Каква друга причина би могло да има за двама млади да се държат за ръка и да обикалят заедно в седем без десет сутринта? А може би само аз така си мисля . Може би са се били уговорили за сутрешна разходка в прохладните часове на деня по полу опустелите полу оживени улици.
Вероятности. Всичко е възможно затова спирам да мисля за тях и концентрирам вниманието си на следващия човек който срещам. Бездомен скитник ровещ в кварталния контейнер за боклук. Понякога живота е грозен. Има и такива моменти. Човекът е възрастен, може би около шейсетте. Къса бяла брада, полу оплешивяло теме със сплъстена бяла коса, прокъсани дрехи и саморъчно направена количка допълват характеристиката му. Кой може да предположи как се е развил живота му и през какви премеждия бе преминал, докато се окаже в сегашното положение. Може би, той би имал много по-интересна история за разказване от мен, а може би не. Дали бе просто човек мързелувал цял живот и непостигнал нищо или някой, на който съдбата бе погодила гаден номер. Дали това не бе прозорец към моето собствено бъдеще. Всичко е възможно. Никой незнае какво ще се случи утре и каква е вероятността да се окаже в подобно положение. Човекът намери чифт сини дънки в боклука. Изглеждат леко износени вероятно скъсани на няколко места. Той се усмихна сякаш бе намерил съкровище. А може би за него това найстина бе малко съкровище. Боклукът на едни е съкровище за други. Скитникът сгъна прилежно дънките и ги постави върху количката си. След това явно приключи с този контейнер и подсвирва високо с уста. Отнакъде се появи мръсно бял пес приличащ на кръстоска между пудел и улична превъзходна замаха с опашка и тръгна след човека.
Усмихвам се. Човека не е сам има си приятел, спътник, пък макар и просто едно дребно кученце с изплезен език и размахана опашка. Човекът е социално животно. Докато продължавам да ходя забелязвам голям камион за смет и няколко човека накачурени по него. Носят оранжеви дрехи, вероятно светлоотразителни жилетки и работен комбинезон. Чистота, така ги наричаме. Само че, това бе далеч от истината. Чистота бе просто името с което наричаме дейността с която се занимават. Огледаждам ги с периферното си зрение. Носят дебели жълти ръкавици. Някои са с шапки други без, повечето са мургави с леко набола брада и бързи рефлекси. Наскачат от дръжките по задната част на камиона за които се държат. Светкавично двама от тях грабват близкия контейнер за отпадъци и го заклиняват в механизма на камиона. Единия от тях свирва високо с уста след което се отдръпват от контейнера. Шофьорът на камиона натиска някакви копчета по арматурното табло, дърпа някакви ръчки и контейнера се изсипва с клатушкане в специализираната каросерия. Трети от работниците по чистота взима дълъг метален прът и докато контейнера се изсипва помага на някакъв заклещен болкук да падне в каросерията. След това камионът спуска контейнера обратно на земята. Първоначалните двама връщат контейнера на изрязаното в бетона на тротоара специализирано място и се хващат отново за дръжките по задният край на камиона. Отново се чува изсвирване с уста и камионът тръгва към следващия контейнер.
Замисляне. А аз се замислям, ами ако скитника бе закъснял и съкровището бе паднало в боклукчийският камион? Наперена бизнес дама върви по съседния тротоар. С отмерена крачка чуква точкетата си в земята отново и отново. Върви замислено вероятно угрижена от собствените си проблеми и мисли. Черна пола, бяла риза, черно сако, так-так, так-так, так-так отмерват токчетата. Дали нейният ден бе по-интересен от моя? Може би изпълнен с повече грижи и ангажименти.
Работа. Работата си е работа. Не би трябвало да е приятна, а да носи печалба. Превърнете хобито си в работа и това ще е най-голямата ви грешка. Има хора, които казват че тогава няма да се наложи да работите дори и ден. Мое лично мнение е, че те грешат тотално. Вие пак ще си работите, просто ще сте унищожили удоволствието от хобито си. Все пак от работа по строежи или в банка или като служител на реда има огромна разлика. Но и между различните хора има огромни разлики. Както във физически характеристики така и в капацитет, способности и знания.
Ежедневие. Вдясно виждам голям супермаркет. Касиерките подреждат стоки близо до касите, някои от тях сменят ролки на касов апарат, други клюкарят с колежки. Охраната се подпира на количка за стока и оглежда малкото минувачи по улицата. Прозява се, явно не се е наспал добре снощи, има кръгове под очите си и уморен вид. Очаква го дълъг ден. Магазина затваря в 10 вечерта и неговия работен ден приключва тогава. Управителката на магазина паркира служебната кола на паркинга излиза с усмивка на лицето и чаша димящо кафе в ръката. В другата си ръка държи телефон, по-който още от рано говори с някой. До задната част на магазина в складовото помещение паркирва камион със зареждане. Стоки, стоки, стоки, наскачат млади мъже разтоварват бързо, като движенията им са оттренирани, механични, роботизирани. Така е в ежедневната работа, човек често се оставя на автопилот и изключва висшите дейност на мозъка си от реалността. Така по-бързо минава времето.
Извайване. Вляво има голям фитнес салон. Младо момиче тъкмо отключва вратата и влиза на работното си място. След малко тъкмо преди да завия зад ъгъла до салона паркира лъскав черен джип явно нов модел и дори от моята отдалечена позиция чувам силна басова музика. Бам-Бам-Бам. Давам гаранция, че поне няколко съседа са се разбудили в леглата си и са ударили по някоя и друга псувня от сърце. Мачовци с широки рамена и анцузи слизат от возилото и влизат във фитнес салона за да започнат с дневното извайване. Вечер вкъщи ги чака бурканче химия, а след това дискотека, гуляй и какво ли още не.
Кафе. Минавам в забързано темпо покрай кварталното кафене. Макар че, е ранна утрин се забелязват доста хора, полвината от които сърбат ожесточено кафе. Другата полвина пушат цигара след цигара. Има и няколко от редовноте алкохолици, които вече започват с първия аператив за деня, било бира или нещо по-силно. Сервитьорката хвърчи между масите. Не носи тефтер нито химикал. Явно има добра краткотрайна памет. Чудя се защо ли тогава работи в тази дупка?
Отговори. Бакшиши и пари, всеки знае, че всичко се върти около парите. Така е било открай време и така ще бъде вероятно до последния ден на човечеството.
Коремът ми къркори протестиращо искащ своята доза храна. Време е за обяд. Ще се върнем отново след рекламите по BTV.
Не гледам телевизия. Вече не. Промиване на мозъка. Развратна музика. Турски сапунени сериали. Политически скандали. Показни убийства. Новини, които могат само да те отчаят с тягостността си. Понякога гледам прогнозата за времето. Понякога гледам научно популярни канали като discovery, history или explorer. Когато бях малък буквално живеех в телевизора, нямаше компютри или интернет, нямаше мобилни телефони. Имаше само книги, но нямаше пари за тях. Да ти подарят книга бе като да ти подарят нов свят. Нови преживявания, нови усещания може би, дори донякъде нов живот.
Продължавам да вървя. Две жени от службата за чистота с ярки оранжеви светлоотразителни жилетки бавно метат големия булевард. Събират празни кутии цигари, двулитрови бирени бутилки, изгаснали отдавна фасове. Едната от тях ме спира и ме пита дали знам къде е даден адрес. Казвам й, това е улицата на която работа. Тя кимва с благодарност, явно следобяд е назначена да изчисти и нея. След това продължава с работата си.
Скорост. Изневиделица моторист самоубиец със самочувствието на рокер прелита по улицата. Форсира машината до краен предел. Звукът е ужасяващ, всички пешеходци замират на място и обръщат глави в посока на звука. Явно си мисли, че е на състезание. Заобикаля малкото коли по пътното платно с ярост продължава да набира скорост, може би към смъртта си. Катастрофите при подобни екстремисти са чести, фаталните преобладават.
Младост. Две деца, все още съвсем малки минават по тротоара с огромните си раници, вероятно тежащи почти колкото тях самите. Бързат за училище устремени към знанието. Чудя се какви ли ще станат като пораснат.
Може би мотористи самоубийци?!
Сигурност. Екип на часна охранителна фирма със служебният си автомобил скучае отрано. Вероятно целият им ден ще бъде такъв. Пият кафе и говорят, оглеждат минувачите или просто са паркирали близо до важен обект със задачата да го наглеждат през деня. А може би са имали тежка работна вечер с проблеми в дискотека или клуб предната нощ или по-предната и за разнообразие днес са им дали по-скучно занимание.
Страх. Чуват се сирени. Движението по пътя замира, всеки отбива вдясно и изчаква. Така би трябвало да е по закон. Е да, но законите не се спазват изрично или пък от всеки. В действителност линейката кара бясно с включени сирени и зашеметяваща скорост а колите по пътя просто намалят леко и изчакват линейката да ги заобиколи. А хората в нея се борят да спасят нечии живот. Всеки живот е ценен.
Улица. Минавам покрай улицата на таксиметровите шофьори. Малка уличка дълга не повече от стотина метра, която по принцип е двупосочна. Както винаги виждам цялата и дясна страна заета от скучаещи таксиджии. Някой пият кафе, други клюкарят с колеги, трети четат вестници. Общо взето чакат клиентите им да се събудят. Винаги всеки се качва на първото такси което е в началото на малката уличка и тръгва в посоката която е избрал. А останалите запалват двигателите си и се преместват едно място по-напред. Странен обичай.
Избор. Вече съм близо до края на разходката си до работното ми място, ако може да се нарече разходка разбира се. Минавам покрай пиацата.
Ранобудните не са повече от половин дузина. Приканват с жестове минаващите хора и коли, показвайки че търсят работа, че са здрави, силни и искат да изкарат по някой лев за себе си или семействата си. Спира кола. Шофьорът слиза, говори кратко с един мъж след което с още един и заедно с тях двамата се качват в колата и отпрашват. Вероятно към някой строеж или пък човека просто има нужда от няколко силни ръце, които да му помогнат с местене на мебели вкъщи. Те не са избирали работата си. Просто от това разбират и са избрали този начин за припечелване на насъщния.
Там. Спирам алармата на частната охранителна фирма, отключвам вратите, подреждам столовете, прибирам слушалките, които са останали по компютрите от предната вечер. Ежедневие. Винаги започвам деня си по един и същи начин. Бих казал дори по навик. Включвам лаптопа и човъркам нещо из интернет в следващите десетина часа. Усмихвам се на клиентите, помагам им ако имат нужда, слушам виковете им на радост или екзалтация, това би било по-точно определение. Накрая съм изтощен. Психически разбира се.
Прибирам се вкъщи. Вземам бърз хладен освежаващ душ и се пъхам в леглото. Заспивам почти моментално. Тишината ме приспива и успокоява.
Вечерта ли? Бира, приятели, разговори, може би някой невинен флирт. Ежедневие.