автор: penelope-1

Опънала се е болката
открай до край в мен
като змия на припек.
В нея потъват очите ми
прежурени от пламък цветя.
В нея препускат ръцете ми
подплашени морни сърни.
В нея усещам устните си-
пустини нажежени до бяло.
На клада нощта разпъва
сърцето ми-грешна светица.
Душата ми млада нестинарка
върви по ръба на жаравата.
Луната - ръждив сърп
реже мрака и огън кърви.
Догаря. Изпепелява до светло.
Зората-розов пламък
докосва пръстите на деня.
Утрото събира болката-
тежко бреме на нощта.
И сякаш вече нищо
не е останало от мен,
само сянката и вярата.
И това ми стига за начало!
Нахлува светлина и идва-
ДЕН!