автор: rupani

Влакът тръгна в нощта. Аз съм сам в купето. През прозореца се вижда само мрак. Нищо друго. Виждам само отражението на лицето си в стъклото.
Така и трябва да бъде. Навън е пълен мрак. Вечен мрак. Светлините останаха зад мен. Отсега нататък ще бъде така. Вечен мрак. Само мъждивата светлина на лампата в купето ще ми остане. И светлините в коридора. Но в коридора аз няма да изляза. Поне засега. Сам съм в купето. Не ме интересува дали съм сам във влака. Аз избрах това. Пътуването ще е вечно. С начало, но без край. Кондукторът... Може би ще дойде, все някога. Спокойно. Няма нужда да бързам, влакът тръгна.
Това пътуване няма да има край. Целта му е неизвестна. Времето... тук то ще се измерва трудно. Чува се само потракването на колелата. Това ще измерва времето. Ще показва, че времето тече. Нищо друго няма да показва хода на времето. Аз няма да остарявам вече. Няма да огладнявам, няма да изпитвам жажда. Само потракването на колелата ще показва, че има време, че то тече. Но времето вече няма да властва над мен. Сега аз ще властвам над него. Когато открия отговора, времето ще спре. Това е целта. Да открия отговора.
А кондукторът мина преди малко. Провери ми билета. Чудно, аз имам билет. Само това имам. Върнах го обратно в джоба си. Пак ще мине кондуктора. Той не е част от времето. Той е грозен. Страшен. Той е смъртта. Скучен. Гледа ме и мълчи. Отваря вратата с шум и я затваря с шум зад себе си. Чака отговора. Аз не бързам. И той не бърза. Цял живот бързам. Сега, за известно време, няма да бързам.
Влакът.
Топло е в него. Не е студено. Носи ме влакът в бездната, към нейния липсващ край, мисълта ми започва да тъче нишка и нишката започва да се навива на кълбо. Кълбетата изхвърлям през прозореца. Отварям го, затварям го, шумът от колелата за малко се усилва и после пак затихва. Не ме интересуват тези кълбета. Трябва ми един възел на нишката, когато дойде възелът и кондукторът ще изчезне. Ще спре това пътуване и може би аз също ще изчезна. Какво ще се появи тогава? Никой не знае. Може би едно цвете.
Навивам си аз нишката на пръста и спокойно слушам тракането на колелата. Кондукторът минава. Аз му подавам билета си, той ми го връща. Това е битка. Аз съм безсилен в нея, но аз няма и да се предам в нея. Моето търпение е безкрайно, както е безкрайна и силата на кондуктора. Все някак ще намеря начин да го победя. Важното е да не забравям за какво съм тук.
Всички са тук за това – за да намерят отговора. Преди малко целунах кондуктора. Това не го уби. Сигурно всички вече са го целували. Или ще го целунат. Близко е до акъла. Сигурно са го ритали и в чатала вече. Съмнявам се това да го убие. А най-смешното е, че никой друг не идва при мен. И аз не отивам при никой друг. Всички сме еднакви. Искаме всичко за себе си. Можем ли да си помогнем взаимно? Сигурно можем. Но това означава да делим – а никой пътник в този влак не иска да дели. Всеки иска за себе си всичко. Майката му е да чакаш.
Да чакаш и да се надуваш. А дали не беше „да се надяваш”? Не, „да се надуваш” е по-добре. Да се "надяваш" означава да се свиваш, а да се "надуваш" означава да изпълниш цялата вселена. Да няма нищо чуждо и враждебно на тебе, да няма нищо което да господства над тебе, да няма пренебрежение, снизходителност, милост, страх, любов... Всичко това ти ще го погълнеш и то ще стане ти. Ти ще станеш източника на снизхождение, на милост, на любов...
Когато достигнеш до тази фаза, обикновено започваш да се свиваш. Свиваш се, свиваш се, докато не се превърнеш в една суха фъшкия, залепнала за пода, смазан от тонове страх. Тогава обикновено идва кондуктора. В такива моменти в празния му поглед блясва пламък на надежда. И аз му подавам билета си, преизпълнен с ярост и започвам пак да се надувам. Като цвъртящо кюфте започвам да се надувам, само и само кондукторът да не ме изстърже от пода с ножчето си и да не ме наниже на гердана с фъшкии, който се влачи след него като крокодилска опашка.
Изглежда това пътуване все пак има някаква цел.
След време надуванията започват да стават контролирани. Човек се успокоява, така или иначе ще започне да спада някога, защо поне да не се надува целенасочено? В някаква посока. Понякога посоката е могъщество, а понякога е пълно себеотрицание - към пълната нула, че и под нея. Резултатът е един и същ - сковаващите граници на страха все отнякъде се пропукват и получаваш глътка въздух. Онази, издулата се част, излиза в едно пространство в което няма нито време, нито живот, има само едно безкрайно съзерцание на всичко от другата му страна. Откъм същността на нещата, откъм чарковете, механизмите, които движат света. Поне този около нас. Нещо обаче, скоро започва да тегли издутата част назад. Какво ли е то? Никой не знае. Нещо неумолимо започва да те влече от чистия въздух към задушното пространство на тясната мръсна кутийка на живота. Може би кондукторът знае какво е това нещо, но не казва. Може би го казва, но няма кой да го разбере. Може би самият кондуктор иска някой да го измъкне из тази кутийка. Може би той се надява на мен да го измъкна? Може би трябва да се изпълня с любов към кондуктора?
Опитах. Кондукторът не умря.
Всеки път броя сухите лайна, нанизани на опашка след кондуктора. Стават все повече и повече.
Вече започнахме да си подаваме главите от купетата. Първо зърнах една глава, която уплашено ме погледна и побърза да се прибере. След време, през което нанизаните фъшкии се увеличиха с четири, зърнах още една глава, от друго купе, но пак не издържахме на погледите си повече от секунда. После дори зърнах две глави... Още си нямаме доверие. Не смеем да излезем в коридора, да е срещнем, да споделим опит. Да си поприказваме поне.
Трудно е. Как да приказва човек със себе си. Всичките лица, които видях бяха досущ като моето. Аз гледах себе си от различни купета. Всеки път, след такива срещи се сгърчвах уплашен на седалката, в ъгъла до прозореца, но всеки път намирах сили да се изправя и да си подам билета на кондуктора. По колко пъти умирах в такива случаи ли? Поне по сто между две траквания на колелата. Тресях се между живота и смъртта, и кое бе живота, кое бе смъртта – кой знае, накрая тотално ги обърках. Просто се тресях. Това не бях аз. Влакът ли ме тресеше, в контакта ли бях бръкнал, трескав ли бях, не знам. Беше ми все едно.
Хванах кондуктора за гушата и го вмъкнах в купето. Подире му изшумоля безкрайния гердан с фъшкии. Всичките влязоха в купето. Хич не ми пукаше вече. Отворих прозореца, за да изхвърля тази отрепка навън, но в последния миг очите ми срещнаха неговите. В тях се бе стаил страх. Страх, какъвто дори аз не познавах. Това не бе страх за собствения живот, това бе някакъв много по-голям страх. Страх, че цялата вселена ще се пръсне в един миг на безкрайно малки частици и повече никога няма да се събере в същия си вид. Кого бях хванал за гушата?
Тръшнах го на пода и излязох в коридора. Тръгнах по купетата. Тук беше празно, там беше празно, навсякъде имаше само отворени врати на празни купета. Пребродих целия влак – 3828 купета, и всички те бяха празни. Върнах се в моето купе и там заварих само кондуктора, завит с гердана от фъшкии, спящ, кротък, усмихнат като младенец.
Насочих се към локомотива – там не намерих машинист. Локомотивът беше празен, влакът се носеше безумно към някаква светлина, светлината ставаше все по-ярка, накрая ме заболяха очите и аз ги стиснах силно. Усетих как умирам. Но някаква силна болка, разтърсила целия ми гръбнак ме накара да издам вик. Изревах така, че се разтърси цялата вселена. Дробовете ми се изпълниха с болка, тази болка не спираше, аз виках все по-силно и по-силно, но ме притиснаха в нещо топло, и меко, и аз заспах.
Изглежда бях намерил отговора, защото и влакът и кондукторът ги нямаше вече. Бях измамил някого. Бях се скрил. Докато ме откриеше щяха да минат години. В това бях сигурен. Сега можех спокойно да се насладя на почивката си. След малко щяха да ме носят да ме кърмят.