автор: selsal

- Който не е виждал младата Азра, не е виждал нищо.
Спокойните ръце на мъжа я уловиха за лактите и я придърпаха към себе си.
- А когато Азра остарее? – повдигна вежди жената.
Мъжът се приведе над нея.
- Тогава тия, които сме виждали младата Азра, ще тъгуваме за онези, които така и няма да могат да я видят.
Азра изплъзна ръце от прегръдката на своя съпруг, отстъпи две крачки назад и с пресилено възмущение се провикна:
- Нима това ще се случи? Е, в такъв случай, нека ти кажа нещо, Хермес Трихарис – пий чай от гроба на Азра. И моята тея ще властва над величайшата ти Харизма.
Хермес чукна с пръст Азра по носа, изпъна с престорена неловкост гънка от зелената й рокля, подаде й ръка и отвори вратата на стаята.
- Така! – тържествено прошепна Азра, като втъкна дланта си в неговата. – Сиянието започва.
Озоваха се в един от безбройните коридори на Замъка. От време навреме покрай тях минаваха забързани хора – гости, все още не открили церемониалната зала, прислуга, доставчици и служебни лица. И всички, щом видеха Хермес Трихарис, застиваха. Хората, такова е естеството им, изпитват огромна наслада, когато срещнат, най-вече поради случая, човекът, който е избрал да ги управлява. Азра с любопитство изучаваше ефекта на Харизмата, а Трихарис, без каквото и да е високомерие, го пропускаше.
- Знаеш ли - поде Азра, – чудно ми е защо изобщо има нужда от церемония по предаване на властта?
- Какво чудно има в това?
- Ами церемонията в крайна сметка си е процедура, а ако Харизмата нехае за процедурите, то защо позволява да бъде вписана в някаква церемония?
- И какъв е твоят отговор? – закачливо попита Трихарис.
- Според мен – с твърде сериозни нотки в гласа започна Азра, – церемонията служи единствено на стария Харис, чиято Харизма е вече изчерпана. Само един Харис без Харизма може да подтиква другите към церемониалност.
- Не е така.
Азра усети магнетичността на мъжа до себе си. Просто едно “не е така” й въздейства с огромна сила. Без аргументи, без истински отговор. От този момент за Азра причината за церемониите категорично не се състоеше в предположението, което бе имала.
- Искаш ли да знаеш коя е истината за твоя въпрос?
- Не – намусено отвърна Азра.
- Охо – засмя сме Хермес – малката Азра е недоволна, защото се е поддала на влияние.
Достигнаха до пищно стълбище, то се извиваше надолу в изключително широки и далечни дъги.
- Нека ти обясня все пак – рече Трихарис и придърпа Азра още по-близо до себе си. – Допускала ли си някога, че в душата на един стар управник гори едничкото желание да запази властта, която вече не му принадлежи?
Азра подскочи.
- Какво? Не може да бъде! Не вярвам. Да искаш да запазиш онова, което държиш, но не владееш, е опит за препиране. За конкуренция! Няма как точно Хариса да се окаже човекът, който ще се поддаде на такава поквара. А и в края на краищата е абсурд да се състезаваш с Харизмата.
- Въпреки това, мисля, че всеки един стар Харис е опитвал да запази властта си.
- И защо ние не знаем това? Защо никой не е чувал подобно нещо?
- Защото всеки опит за узурпиране на Харизмата се е провалял.
- Нещо съвсем очевидно – присмя се Азра.
- Очевидно, да – добави Хермес, – но не и за ония, които са обсебени от онова, което не владеят.
Изведнъж силно тропане прекъсна разговора на съпрузите. Азра се обърна и видя младеж, направо момче, с тежко тяло и важно, но смешно изражение, да търчи надолу по стълбището. В ръцете си държеше десетина кутии за чай. Трихарис даже не благоволи да се обърне по посока на тропането. Но Азра се намръщи.
За разлика от нея, русолявото лице на момчето с безброй полувидими лунички оголи зъби в щастлива усмивка и опряло брадичка върху кутиите, които носеше, се спря точно пред младата жена.
- Извинете, но бързам. Ще има церемония, ако не знаете, и тя не може да започне, докато не раздам всички чаени кутии, които съм донесъл – изведнъж се сепна. – А! Но Вие нямате кутия. Ето, вземете тази отгоре. Вземете, де!
- И защо изобщо раздаваш кутии – сарказмът, който момчето не разбра, му се стори очарователен, възприе го като привлекателно невежество.
- Днес идва новият шеф – отговори просто той.
- И тия кутии са от него? – скара се Азра.
- Не-е! Тия кутия са от мен – момчето все повече харесваше тази жена. – Впрочем как се казвате? Аз съм Натна. Но когато някой много ме обича, ме нарича Полтър.
- Каква безсмилица! – удиви се Азра.
Тогава Трихарис се включи в разговора.
- Виж, “Полтър”, ако все още се бавиш с нас, може и да пропуснеш идването на новия шеф.
Натна усети повей вътре в себе си. Досега го бе усещал само когато пиеше бяла тея. Повей от спокойствие. За човек като него, дето подскачаше от мечта на фантазия и от фантазия на дяволия, спокойствието беше дума от речника. Второ, почувства доверие и желание да услужи. Всъщност не да услужи, а да помогне. Да помогне за всичко, без да разбира за какво, стига да помогне на човека, който сега стоеше пред него.
- Да, господине, прав сте. Даже ако мога да се изразя така, Вие сте вдъхновяващо прав. Добре, че ви срещнах.
Момчето отново затича по стълбището. Десет стъпала след това се спря. Обърна се и каза:
- И, госпожице, не забравяйте! Аз съм Полтър – и пак затропа надолу.
В продължение на минута Азра и Хермес слизаха към церемониалната зала в мълчание. Тогава младата жена отбеляза:
- Казвал си, че не си способен да контролираш влиянието на Харизмата си.
- Имаш предвид, че не повлиях на момчето веднага след като те заговори?
- Да. То сякаш в началото забеляза само мен.
- Все пак Азра е все още млада – подкачи я Хермес.
- Да, бе. Каквато и да съм аз, това е несравнимо с Харизмата ти.
Трихарис не отговори веднага.
- Виж, мила, мога да го обясня така, Харизмата е по-силна от мен. Или по-правилно, тя е повече от мен. Аз мога да остана незабелязан, но Харизмата не може.
- Това не го разбирам.
- Момчето не видя моята личност, то усети Харизмата. И макар ти да си чаровна, наред с твоя чар, момчето бе пресрещнато от Чара.
- Аха, значи това дете хареса теб, а не мен, но го разбра късно.
- То хареса теб, Азра, но бе овладяно от мен. Една жена може и да се възползва чара си, но не може да го прилага.
Стълбището свършваше. А свършваше не защото му се виждаше края, а защото се чуваше глъчта от церемониалната зала.
- Всъщност, прекрасна Азра, с разхвърляните си въпроси ти съвсем се доближи до действителния отговор за смисъла на церемонията по въвеждане в Сиянието на Харизмата.
- Така ли?
Щом долови идването на Хермес Трихарис, глъчта премина в шептене. Шептенето в мълчание. И, разбира се, мълчанието се превърна в едно протяжно задържане на дъха.
- Азра, всички имаме нужди. Нуждите, поради липсата на морална сила, неусетно се израждат в чудовището на личните интереси. И ние, естествено, започваме да се борим за тях. Светът преди Х-епохата е бил изграден върху закони и милиони правила. Те са служели да се поддържа илюзията, че щом се пресрещнат личните интереси, е възможно да се намери място и за справедливостта. Но справедливостта ни е безразлична, когато не е подкрепена от личния интерес. В старите неуки времена, човек не е разбирал, че има само едно нещо, засягащо ни по-силно от собствения ни интерес. И то не е справедливостта. А Харизмата! Личните интереси, колкото и близки да ни са, не могат да ни бъдат интимни. Единствена Харизмата е интимна.
- А любовта? Тя не ни ли засяга съвършено интимно?
- Любовта, Азра, има цвят. За зла участ този цвят е винаги цветът на личния интерес.
Азра сведе глава, а Хермес продължи:
- Неизменната истина, че Харизмата е единственото непосредствено нещо за нас, е била пропускана епоха след епоха. Причината за този парадоксален пропуск е проста: Харизмата е интимна, но не е лична. Очарование има навсякъде, даже се твърди, че зрънца харизма се забелязват във всеки и във всичко, но Харизма има само един! А там, където има Харизма, няма интерес.
Старият Харис се отличаваше сред тълпата. Той гледаше нагоре и търпеливо чакаше. Мургавото му лице, покрито с неколкодневна брада, не изразяваше нищо. Но очите му, в очите му се четеше намерение, което бързо изтляваше.
- Днес, мила Азра, целият свят, за пореден път ще се убеди, че и най-закоравелия интерес, този към запазване на властта, ще се подчини на Харизмата. Сега не предстои да се срещнат двама Хариси, стария и новия. В този момент започва нещо друго! Един обикновен човек с калъф, привързан към едната ръка и нож, стиснат в другата, ще предаде фетиша, който представляват те, на Харизмата. Ще го направи в знак на чиста и безрезервна преданост. Церемонията на Сиянието не е процедура. И знаеш ли защо това е така? Защото всяка процедура може да се провали.
Останаха само няколко стъпала, Хермес и Азра щяха да стъпят в средата на залата. В нея имаше високи полилеи и ниско спуснати полилеи, прозорци, стигащи до безбрежния таван и стени, изпъстрени с фрески.
- Аз, аз не съм способен да контролирам Харизмата. Тя е като гигантски поток, който не може да се удържи, тя е водопад. Опитът ми да я насочвам е достатъчен, за да бъда безвъзвратно обхванат от посоката й.
Има наръчници, които описват церемонията по въвеждане в Сиянието на Харизмата. Но каквото и да пише в тях, церемонията е неописуема. А това е така не защото нещо особено се случва или пък се вижда нещо невиждано. А защото се чувства нещо несравнимо.
Има история, навярно измислена, за Харис, изчерпал Харизмата в годините на управлението си. Но не го разбирал. Тогава случайно срещнал просяк и поискал да му даде поучение. Казал “не създадох ли възможност всеки да получава блага от труда си, защо си дошъл да търсиш просия”. Не получил отговор, напротив, просякът гордо замълчал. Тогава някакъв мъж, някъде иззад гърба на Хариса, се провикнал към просяка “ела при мен, аз избрах теб, за да ти дам даром много неща”. Човекът засиял. Но Хариса го възпрял с думите “никой не дава нищо даром, не се подлъгвай”. Просякът не го чул. Само час по-късно се върнал при Хариса и назидателно рекъл “получих всичко, дори получих повече”. “Какво толкова получи, човече” – попитал учуден Хариса. “Даде ми се задача, която не разбирам, цели, дето ме плашат, и смисъл, който пее в сърцето”. Така естеството на Харизмата се осъществило без пречка: властта преминала в новите ръце на непознатия мъж.
Ако се намери някой вездесъщ проницател на човешката душа и сега, във вечерта на Сиянието, внимателно проследи поведението на стария Харис, той би се учудил. Разбира се, ако не се обърка напълно. Скрита тревога ли имаше у него в последния час? Намерения ли се прокрадваха в жестовете му? Планове? Не! Каквото е имало, преди няколко часа, вече го нямаше. Хермес Трихарис беше посрещнат със завидна и искрена преданост.
И червеният калъф се отдели от лявата ръка, а фетхата се появи в издраната длан на дясната. И подиумът, върху който бяха двамата мъже, изглеждаше по-висок, отколкото беше, и светлината на събитието искреше по-силно от всяка светлина. Жените, в същинска хипноза, не отделяха очи от Хермес Трихарис, а мъжете, изпъчили гърди, бяха опиянени от радостта на свидетелството, което с нищо не можеше да се замени.
Церемонията кратка, но като че вечна, изтичаше неусетно, докато…
Целз беше изпил цяла чаша Отрова-за-Харизма.
Отровата-за-Харизма се приготвяше от бяла тея, но не притежаваше благотворните последици на великата напитка на мъртвите. Легалистите притежаваха в наследство рецепта, съхранила ги през 920-те години на Златната епоха на Харизмата. Те твърдяха, че съществува архаично питие, наречено алкохол. То се приготвяше без особена сложност, точно както бялата тея, но беше ужасно на вкус. Последиците от алкохола бяха неприятни, донякъде странни и съвсем безполезни, за разлика от духовното състояние, до което водеше чаеното растение. Но когато бялата тея се запари не във вода, а в алкохол, се получаваше неочакван резултат. Отровата-за-Харизма.
Целз, под въздействие на Отровата, виждаше пред себе си не Хермес Трихарис, а надменно същество, въобразяващо си, че притежава ценност. Но колкото и да се опитваше да я провиди, Целз не я откриваше. Един човек лъжеше всички други, а те приемаха лъжата му безрезервно. Имаше празни речи, въздишки, а съпругата на възвеличеното чучело, макар хубавка, също бе жестоко излъгана.
- Извинете, кутията Ви, моля.
Легалистът се сепна.
Натна го наблюдаваше с любопитство и намираше Целз за отчужден от церемонията. Навярно заради липсата на чаена кутия в ръцете му.
- Каква кутия?
- Вашата.
Лъскава, със стандартния размер на две средно големи човешки шепи, кутията се пъхна в ръцете на Целз.
- Защо, по дяволите, ми е… - заруга Целз, преди да види стотиците кутии в ръцете на всички участници в тазвечерната церемония.
Плана на Хариса го пробуди от чистата омраза, която изпитваше. Пое кутията. Отвори я. Листа и пъпки от бяла тея бяха разхвърляни по цялото й дъно.
- Готово! – отдъхна Натна. – Последната кутия. Колко съм уморен! Сега ще се прибера в квартирата и ще спя без сън, пък ако ще да ме натъпчат с цялата тея на света.
До съзнанието на Целз не достигна съмнението, породило се дълбоко в него. Този младеж беше странен! Подозрителен. Може би Отровата-за-Харизма му попречи да се спре и огледа възникналото съмнение, може пък легалистката му структура на мислене да го възпря. Ако Ювент Целз беше осъзнал онова, което почувства, щеше да успее да направи най-необходимото в момента. Належащото!
Дали Натна наистина стоеше до него? Физически, без съмнение, Натна беше тук. А и толкова социален на вид младеж, беше тук и духом. Но някак Натна стоеше другаде.
Наместо да стори адекватното, Целз разрови машинално в кутията за чай. Напипа нещо.
С усмивка, поради яснотата, навестила го, той видя, а после измъкна от кутията за чай съвършено копие на фетха.