автор: ASTERI

– Е, кажи сега, бай Димо, какво ти е? Прощавай, че не дойдох веднага, ама нали знаеш, най после се сдобих с рожба и много, много не излизам още. Не са ми минали дните... по бабешки. Леля Ганка ми каза, че не си добре и че ме викаш. Кажи сега? Какво ти е?
С треперещи ръце, бай Димо придърпа завивката до брадичката си, потрепери зиморничаво и тихо продума:
– Какво ми е? Знам ли и аз, какво ми е... Всичко ми беше наред, бях доволен от живота си. Пенсионирах се с прилична пенсия. Освен пари, имах спокойствие, имах и здраве... По цял се разхождах в кварталните градинки. За някои, времената бяха трудни, изнемогваха, безработица, всичко поскъпваше, ама аз какво съм виновен?! Аз, си бях добре! Ходех да си купувам вестници от Стареца. В студ и пек той стоеше там... на ъгъла. Винаги облечен с едно и също овехтяло сако. От разговорите с него разбирах, че е интелигентен човек. Кой знае какъв е бил преди– я учител я нещо друго? Да, ама не можел да върже давата края! Аз, виновен ли съм?! Купувах си списания и вестници и отварях дума за немотията. Вестникарят се съгласяваше с мен, но ме гледаше подозрително. Знам, че ми завиждаше!
Бай Димо се закашля. Мария му подаде чаша с вода, но той с досада я отблъсна и продължи своята изповед:
– Харесваше ми да ходя и в кварталния магазин. Продавачката млада, красива... ама бедна! Аз не ходех заради хубостта и. Ходех да я дразня! Знаех, че има син, който завърши гимназия с отличие и е приет студент. Ама тя– няма пари! Аз какво съм виновен? Купувах си разни деликатеси и започвах да говоря за трудния живот. Често я оставях с насълзени очи. Споделяше, горката, че не знае какво да прави. Ами да прави, каквото иска! Аз нали бях добре!
И така, по цял ден се разхождах и се наслаждавах на спокойствието, което обгръщаше дните ми. Много често по време на тези разходки, аз намирах четирилистни детелинки. В къщи си ги сушах и ги подеждах в една тетрадка. Ей, там са, ако искаш ги виж! Виж, как съм си ги подредил. На всяка една, съм сложил номерче и съм записал кога съм я намерил. Един ден, като се разхождах, намерих само една детелина. Една, една! Пак е нещо! Отидох в магазина да си купя някакво мезе и не знам от къде ми хрумна да подаря моята детелина на продавачката. Тя се усмихна тъжно, благодари ми и я сложи до някаква иконка, която винаги носеше в себе си. Пожелах и късмет и излязох. Късмет! Къде да го намери? В магазина ли? Нали, само след една седмица момчето и трябваше да заминава да учи...
Еех! Добре, че аз бях добре! Минаха два, три дни. При мен нищо не се променяше. Всичко беше едно и също. Всеки ден обсъждахме с комшиите немотията, цъках с разбиране и отминавах...
Не бях ходил тези дни да пазарувам и реших, че е време да видя тази нещастница. На мен, нали, нищо не ми липсваше? Аз, какво съм виновен за другите? Стигнах до магазина и с нетърпение влязох. Бях съчувстващ, разбиращ положението на хората! Зачаках си реда.Хвърлих един поглед наоколо да се уверя, че всичко си е същото. Но... не беше! Бързо започнах да мисля. Какво се е променило?! Какво? И разбрах– тя не беше тъжна! Усмихваше се на всички, говореше, смееше се с глас! Тогава нещо ме клъцна и сякаш ми прониза гърдите. Вгледах се внимателно в лицето и. Да! Тя не беше тъжна! Недоумявах! Как е възможно това?! Когато ми дойде редът, тя излезе из зад щанда и ми подаде една кутия с бонбони и сияеща ми каза:
– Детелината! Твоята детелина ме спаси! Пуснах тото и спечелих! Синът ми заминава!
Аз не чувах по нататък нищо! Спечелила! С моята детелина! Защо и я дадох! Защо?! Не можех да помръдна краката си. нещо забуча в ушите ми. Не знам, как съм се прибрал. От тогава не искам да излизам, не искам да виждам никого, нито някой да ми говори! Не се чувствам добре! Все ми е студено, треперят ми ръцете! Някой ми каза, че продавачката била подарила моята детелина на непозната жена! Срещнала я в поликлиниката, заприказвали се и тази, другата и казала, че и предстои операция. И хоп– моята детелина отишла в болната... сега била добре! Ама и тя подарила детелината на друга...Това е моята история, докторке. Дали, защото си подарих детелината се разболях?

Мария нищо не каза. Не можеше да повярва на чутото! Спомни си, как преди около година, когато изписваше една пациентка, тя и подари четерилистна детелина с пожелание да си роди рожбица...