автор: Sarita

Напалих огън, за да стопля ти душата.
Направих дъжд от майчина сълза
полях със него розите, тревата,
угасих със него пламъка в нощта.

                          *

Откъснах спомен - подарен отдавна миг.
Откъснах обич - отлетяла в небесата.
Откъснах себе си с копнежен вик...
Да сбера отново пак небето и земята.

                        * * *

От пепел пак събирам си одежди
и вярвам, че ще мога пак да полетя:
в крилете вплетох си мечтите и надежди;
неплакани сълзи от стари дни...

И болка сложих - малко, за да помня:
коя съм и какъв е този свят,
и вяра..., че без нея трудно смогвам
да покрия някак тъмния си цвят.

Добавих ли любов? Това не зная.
Този щрих остана непознат.
Но го помня: то бе чувство за безкрая
и усещане за красота във този свят.

Какво говоря?! Вече май не зная...
Уморена, скапана без капка плът и кръв.
С едничка вяра - спомен май за рая,
когато някога обичах...

                          *

Напалих огън, за да стопля ти душата.
Направих дъжд от майчина сълза
полях със него розите, тревата,
угасих със него пламъка в нощта...