автор: The_Black_Knight

-И отивам аз – кънтеше някак неестествено чистия глас –Ей, слушаш ли?Ах, вие , торби месо такива, какво толкова ви впечатлява външния вид ?


Робота направи изражение на човек , който е безпределно отегчен, или по-скоро застана в такава поза, докато човешкият му приятел най-накрая откъсна очи от жената в дъното.
- Как да ти го обясня – започна „торбата месо” – на първо място, ние сме дарени с естетически предпочитания, малко по различни от вашите. И второ – само това знам за нея, това което виждам. Не знам коя е , от какво се интересува,с какво се занимава, какви възгледи има за това и онова. Нищо. Само това което виждам.
-А-хааа – саркастично отвърна робота – сякаш това има някакво значение. Виждаш ли сервитьорката. Да , робота. Във всеки един момент мога да знам кой модел е , по колко трилиона операции в секунда може да изчислява , а за час-два мога да имам и пълни подробности, например на колко милиметра от кръста и се намира щифта за закрепяне на изкуствената кожа. И това не я прави никак интересна. Има над 3000 от нея в целия град. Но когато поговорим , когато разбера нещо за нея, нещо което я е изградило като личност, нещо което само тя притежава , нещо което е придобила след като е излязла от фабриката и може би ще бъде само неин извод докато не отиде за скрап, само тогава тя може да значи нещо за мен.
-Е ... - попритесни се човека – при вас е различно.
- Смяташ ни за не достатъчно креативни ? Мислиш , че само вие може да изпитате нещо? Или пък смяташ че платоническитата любов не значи нищо, само заради животинските инстинкти които наричате страст ?
- Да, всъщност, да. Смятам че правата ви логика ви разрешава да имате само такива приятелства, qui pro quo , танто за танто, какво, в крайна сметка , прави човека срещу вас наистина значим ?
- Ха! А какво прави вашата страст, какво полезно ви носи, освен ендорфини ? Собствената ви история преди нас, собствената ви литература, и то не кое да е от нея, нещата които считате за класика. Хубавата Елена, която става повод за война, и не с кой знае какво, а просто с красотата си. Дон Кихот, мръднал старец , тръгнал да доказва себе си пред своята любима с подвизи,.като междувременно вреди на себе си и се задълбочава в проблемите си. Как може да смятате че наистина обичате някого, при положение че не сте достатъчно разумни да бъдете до него, да се грижите за него? Не вършите ли точно от „любов” най-големите си безразсъдства? И ако не от любов, то от ревност, ставате братоубийци. Не твърдите ли вие, че истинската любов включва това да можеш да си до някой до края, да му помагаш , да се грижиш за него? И ако е така , не е ли иронично , че ние , вашите създания , сме способни на това по-добре от вас ?