автор: RonnieSlowhand

24 май винаги ме връща в училище. Това е ужасно. Защото най-голямото ми желание винаги е било да се измъкна оттам.

На какво ме научиха учителите ми?

Научиха ме, че е хубаво да се мрънка и хленчи. Че е лошо да имаш собствено мнение. Че човек не може да постигне нищо със собствени сили. Че сме били, или още сме, роби и онеправдани, ама иначе най-великият народ на света. Че турците са кофти. Че циганите са кофти. Че за подмазване се пишат хубави оценки. Че индивидуалността е беля работа. И че справедливост няма.

Разочарованието ми от моите учители е огромно.

Какво ми дадохте? На какво ме научихте? За какво очаквате благодарност?

Да чета?

Не. Вече можех. Казахте ми да си затварям устата в клас. После ми казахте, че чета неподходящи книги. После, че не обичам достатъчно набедените ни класици.Пишехте ми високи оценки, когато разказвах наизустени лъжи за Вазов, Йовков, Елин Пелин. Викахте родителите ми, когато кажех какво мисля.

Нещо смислено за българската култура?

Пак не. Много фрази, да. Дълъг списък неща, с които трябвало да се гордеем, неизвестно защо. Българските писатели, които обикнахме, с малки изключения дори не се преподаваха в училище.

Истината е, че българската културна традиция е трудна. Имаме история на предадени герои, убити писатели, забравени поети. Щеше да е хубаво, ако някой ни беше научил - честно, без да се крие зад високопарни призиви към патриотизъм - как да се справяме с това.

Да бъда човек?

Не. Научихте ме, че да бъдеш дете, значи автоматично да нямаш право. Или да имаш право само да се мазниш на "учителката любима". Щом си дете, значи автоматично си пакостник, или по-късно - пропаднал от пиене и твърде ранен секс тийнейджър. Който трябва да бъде научен на ред.

Никога не се опитахте да ни разберете. Никога не се опитахте да ни помогнете да пораснем.

А толкова имахме нужда от вас.

Имахме нужда от хора с естествен авторитет.

Имахме нужда от храбри хора.

Имахме нужда от справедливи хора.

Имахме нужда от хора, които знаят повече от нас.

Имахме нужда от учители.

Беше отвратително да съм в училище. Нямам хубави спомени. Помня скука и лошо преподадени уроци. Важните уроци учехме сами. Уроците по оцеляване и по математика за кандидатстване след седми клас.

Много от нас знаеха, че ще се махнат, още преди да започнат гимназия. Не само от училището. А и от страната. Най-важните ни учители бяха Толкин и Айзък Азимов. Толкин поне можеше да ти каже как работи злото. И че самозащитата е може би безуспешна, но никога безполезна.

Ето какво не научих в училище:

Гордост.

Упоритост.

Да не се предавам.

Да чета хубави книги.

Да си пазя душата.

Да се боря за нещата, които искам.

Да се защитавам.

Трудно понасям 24 май. Защото само за една учителка си спомням с благодарност. И то не тази, която ми преподаваше български. А тази, която ми преподаваше математика в течение на пет години.

Тя не обичаше да й носим цветя. Предпочитам да си пишете домашните, казваше.

Тя нямаше любимци, не правеше разлика между "добри" и "лоши" деца, нито между "деца на културни родители" и "деца на изпаднали хора". За нея имаше само деца, които трябва да научат математиката.

Никой не смееше дори да гъкне в часовете й. Не защото се страхувахме от нея. А защото я уважавахме.

Не ни делеше на "умни" и "глупави". Обясняваше така, че всички да разбираме. Беше добронамерена към нас. Не унижаваше никого. Притежаваше естествена учтивост и хаплив шопски хумор.

Научи ни на математика. Научи ни да си пишем домашните. Научи ни да се държим прилично. Научи ни, че измъкване от отговорност няма.

Тя беше пич. Колегите й не я обичаха, защото си вършеше работата. Същата онази работа, за която те твърдяха, че е невъзможна за вършене, не за тия пари, не с "тези днешни деца". Тя никога не се оплака. Оправяше се. Беше горд човек.

Научи ни да не хленчим. И да си изпълняваме задълженията.

И, не на последно място, да смятаме прилично.

Що се отнася до писмеността и културата... И тях не ги научих в училище.