автор: hristoodz

(По повод 144 годишнината от раждането на Пенчо Славейко и 183 годишнината от раждането на Петко Славейков)

Безгрижен и млад бях, и много грешах
и стихове пишех, и просто летях
унесен в мечти със радост и смях.


Във прелест цъфтеше от слънце огрян
край мене животът прекрасен и мил
и леко ми беше, бях вечно засмян.
И спорехме често със чичо Запрян,
музеен уредник във Харманли град,
понявга го виждах в ботуши обут
да шляпа в полето, унесен кат луд
да рови и търси старинния град,*
заровен тъдява по тези места.
Начетен той беше, за всичко бе вещ
и знаеше много, бе учил в колеж.
Разказваше често за разни неща:
за чудни легенди – предания все,
за стари, отминали веч времена.
Със радост го слушах, приятно ми бе....
И спорехме ние със чичо Запрян:
къде е везирът чадъри прострял,
край Харманли град или в поляните там,
далеч от Марица, на стан е поспрял
край Бисерча село? Хей тука отсам!**
И изворът де е, превърнат в чешма
по негова воля, да помни човек,
къде е наливала в менци вода
Гергана и де е вградена навек
герганина сянка под каменен зид?
Отсам ли или зад голия рид?...
За справка Славейков посочвах тогаз:
– Тука ясно го пише, виж!- казвах му аз –
не пише ли Бисерча тука, кажи?
Де Харманли виждаш? Приятелю ти,
ти май си измисляш, признай, не лъжи!
При Бисерча село той смаян е бил
от момина хубост и вярна любов...
Хей тама във злато искрили коси,
синчецът в очите потрепвал в лъчи.
Везирът ги жадно с поглед ловял.
И чудо! Почувствал се силен и млад
и някой го сякаш за полет зовял
в просторите светли, над целия свят.
Горкият за нежност и ласки копнял,
но стар бил и хубост такава е грях
в харем да затвори, да вехне кат цвят.
От жегата потен свалил бе чалма,
обвита във злато, сребро и атлаз
и казал високо, високо на глас:
– Тоз извор го искам, да бъде чешма!
И после със наниз жълтици дарил –
Гергана, до село проводил е чак,
да пази честта й от свой и от враг...
Приятели бяхме със чичо Запрян
и дойде ли в село, ще дойде при мен.
Уверен и бодър, и вечно засмян
започваше спора със нов аргумент.
Цитираше Петко и Пенчо дори...
За „Кървава песен” и”Ралица” все
говореше мъдро и вещо със плам –
за чистата обич, за светлия блян.
И дето сърцата не може смъртта
да сложи в раздяла, щом обичат се те,
щом грее сияйно над тях любовта.
И вместо раздяла тя пак ще ги сбре
във стройна калина и явор клонат..
Вовек неразделни във бор и ела
тя сбира ведно две любящи сърца!
На стихове нежни любител бе той,
четеше Славейков и син и баща.
Говореше често за нежност, любов –
великата тайна – сърдечния зов....
Той виждаше ясно някъде там
Гергана кат бисер - мъниста, синчец
в полето гальовно от слънце огрян –
кат цвят от иглика във златен венец.
Как сребърни менци блестели в лъчи,
как жадно везирът е пиел с очи
невиждана хубост и чувствал се млад
омаян от прелест и порив крилат...
Но той да погуби невинния цвят,
отскубнат от корен, на халост не щял.
– Приятелю, в грешка си! – казах му аз –
от момина хубост, от вярна любов
останал е трогнат везира велик!
Че волята горда свободно се рей,
не иска прегради – живот бледолик,
обсипан във злато, елмази дори,
де всичко насила цъфти и живей,
бледнее и вехне, и птичка.не пей!..
Душата му нежна, душа на поет,
извая ни спора във строен куплет,
от рими и ритми във дъхав букет,
букет от латинки и жълт минзухар,
изпъстрен със астри, божур и шибой –
с на муза крилата божествений дар
словата във песен нареждаше той:
„....На сребърна лента де пътя се вий
помежду Ибибча и Харманли град,
там дето небето на изток светлей,
под китка дървета от явор и бряст,
е имало мраморно бяла чешма
и Бисерча село е друго било –
не днешното, както си мислим сега...
Там в потайните доби на звездната нощ
и днеска Никола безумен в копнеж
разплаква цафара, пробожда със нож
сърцето ранено обвито във скреж.
От звездни простори заслушан духът
свободен се рее и стига върхът
и в менци се лее кристална вода,
сребриста кат момина бистра сълза,
и бели си ноги в коритото мий
Гергана кат нимфа в нощта.
И тайнствено – нежна, мистична луна
разстила в полето сребриста вода,
и призрачни дружки им махат с ръце,
безгрижно игриви задяват се те
със двамата млади със смях от сърце”...
Безгрижен и млад бях и вечно засмян,
нехаех към всичко, високо летях
и беше ми леко, душата ми в плам
се рееше смело във порив и блян
и често аз спорех със чичо Запрян
на тема: чешмата къде е била,
край Бисерча село ил Харманли град?
Едва ли е толкова важно сега,
по – важно, че вечно останал е млад
духът на Гергана зазидан във стих
от дядо Славейков. Прекрасен и чист,
изваян от ритми, неземно красив
сияйно да свети вовеки веков.
Ликът й сияен ни той завеща
кат пример за вярност и обич, и чест...
Не питам, къде е чешмата била!
На мен ми е тъжно и болно сега,
че тънат в забрава поети – певци,
исконни народни идеи и мечти
сменени са с други от чужди земи -
угасват ненужни, не струват пари!
Но техните песни – на син и баща,
на Петко и Пенчо – ще дават крила
на много поети у нас и в света.
Те пример са ярък на доблест и чест,
на вярност и обич –народна любов.
А тази ми песен е моя поклон
пред тяхната памет и песен, и стих ....

-------------------------------------------------

*В местността „Калето” на село Изворово, Хасковско е съществувала римската станция Castra Rubra. Цялата местност "Калето" представлява огромен комплекс, който е бил обитаем още през неолита .

** В края на петдесетте години на миналия век се бе разгорял спор

между Харманли и с. Бисер за мястото на „Изворът на белоногата”, възпят

в едноименната поема на П.Р. Славейков.

*** Сегашното село Бисер се е казвало Инджели и е било турско.

**** Бай Запрян през шестдесетте години на миналия век е бил музеен уредник в гр. Харманли, заедно с учителят Сидеров (историк в гимназия "Неофит Рилски) написват историята на гр. Харманли.