автор: rupani

И не мога да се спра. Няма за какво да се хвана – всичко пада надолу. Защо падам надолу?
Знам само, че падам.
Там, отгоре, откъдето падам... Не знам, забравих какво имаше там горе – знам само, че падам. И съм спокоен. Там долу ме чака само мъка. Знам, че падам надолу, защото ясно виждам стрелките, на които пише „Нагоре” и „Надолу”. Аз се движа по тези за надолу. Но не мога да се спра. Не мога да обърна посоката. Падам надолу.
А трябва да вървя нагоре.
Доскоро вървях нагоре, но нещо се обърка и сега падам. Какво ли ме чака долу? Може би смъртта? Може би вечната безнадеждност? Отчаянието? Гузната съвест? Съжалението? Мракът? Може би! Но падам надолу.
Останало ми е само спокойствието. Докато вървях нагоре имах ли спокойствие? Май имах... Всъщност, спокойствието ме прави безучастен. То ме успокоява да падам надолу. Нищо не може да наруши моето спокойствие!
Падам надолу.
Не мога вечно да се правя, че нищо не забелязвам. Аз още докато се катерех нагоре, виждах, че падам надолу. Колкото повече се катерех, толкова по-ниско падах. Едната ми част се катери, другата пада.... Интересното е, че те никога не се отдалечават една от друга. Сякаш неизброимо количество мои „аз” се движат в двете посоки и се гледат едни други с отчаяние – „Защо отиваш, ти, в другата посока?”
Това е като сън. Но не е сън, уви, на сън ми се привиждат други работи. И там не съм раздвоен – там или летя, или падам. И това е все свързано или с щастие, или с мъка, но никога и с двете. Какво ли ме чака там долу?
Падам надолу.
Хоооп... Заобиколих една ролка. Качвам се нагоре.
Нагоре вървя и виждам от другата страна как падам надолу – аз съм ремък. Движа някаква машина...