автор: tot_amon

Из „Кипърски етюди”


Блести под лъчите на слънцето южно
море, приютено от три континента.
И някъде в края му, някак си сбутано,
плацика се островче там и в момента.

Прикрило с по някоя ивица пясък
тук-там край морето снагата си скална,
то мъдри се в топлия морски отрязък,
накипрено гордо с корона от палми.

От глад би умряло със свойта природа,
но с климат – седалище мощно днес дипли.
Отдавна нарочно не помни несгодите,
изтрити нарочно от някои – хитри,

след Лукс – знак за равенство сложили с Гума,
а след Изобилие – равно с Ютия.
И с тези две равенства – няма и дума,
вълкът сит, а агнето цяло… Магия!

И ето ме там – преизпълнен с науки,
но с джоб преизпразнен – нещастен щастливец,
да гъна гръб с крак непревит за неуки
щастливи нещастници – все със мангизи.

А вечер – след втората бърза ракия,
да плува в главата ми облаче бяло.
Две думи със него, наместо с Илия
си казвам – току-виж над нас е летяло.

И пак щом денят поглед слънчев забели
върти ме на… шиш гурбетчийска закалка.
Че тука денят май е само за бели…
Бе… бял съм и аз… Ама явно – по-малко.