автор: HariMarSui

Бяха две малки сребристи рибки. Гонеха се, криеха се във водораслите...Играеха. Тихо, светло и спокойно беше морското дъно. Но... Нещо огромно закри светлината. Наруши тишината...
Уплашени, малките рибки се скриха, а нещото, което се спускаше отгоре най- после опря дъното и спря. Не беше живо същество- рибките веднага го разбраха. Водата се избистри и те любопитно го приближиха. Плахо го докоснаха с опашки веднаж. После пак и пак. Какво ли е това?
- Ей, вие малките,мислите ли , че усещам нещо?
Какъв глас само... Моментално се скриха рибките- стреснати и уплашени до смърт.
- Не се плашете, де. Аз съм само една стара, желязна котва.С вашия цвят бях на младини, но сега... О, сега на себе си не приличам. Радвам се на срещата ни. Знаете ли колко вода ме е посрещала и колко бури съм видяла аз- котвата? Спасявала съм кораба и хората в него съм спасявала. Като ви гледам, радвам ви се. На цвета ви се радвам и на това, че сте живи, подвижни, безгрижни се радвам. А аз? Какво? Остава за мен да ме приберат като старо желязо. Е, ще съм доволна, ако пак стана котва.
Рибките се бяха съвзели. Кръжаха край котвата
- Ти, не се отчайвай. И ти ще оживееш пак, както казваш. Ние не разбираме всичко, но щом може да се създаде нещо ново от теб, ще живееш. А ние, ние не сме безгрижни. Напротив. Все нещо ни плаши, застрашава...Ето, голяма сянка са спуска. Сигурно е сянка на голяма риба. Трябва да се пазим от нея. Ще и станем храна...
- Скрийте се до мен в растението. Няма да ви види- каза загрижено котвата.
Голямата риба мина и отмина, а котвата, котвата леко помръдна.
- Ще се сбогувам с вас, малки рибки. Изглежда ще ме изтеглят. Корабът ще потегли, а и аз с него. Нали съм част от него? И то важна част съм. Вие ме чакайте. Може би пак ще се видим. И се пазете. Много се пазете... Довиждане...
Котвата полетя нагоре и изчезна, както се беше появила. Водата се успокои. Върна се светлината. И тишината се върна. Рибките пак бяха сами. Беше им тъжно, но и радостно, някак си. Нали имаха още един приятел?
Подновиха гонитбата. Играта си прдължиха. Бяха живи. Котвата го каза...