автор: ina_krein

Мракът разплете коси и прегърна малката стаичка. София се отпусна изтощена на коравия нар и притвори очи. Пред очите ú танцуваха червени и жълти слънца – ароматът на ябълки пърхаше из цялата къща. Преглътна с мъка и постави ръка на издутия си корем.
Цял следобед сортираха ябълки. Никой в селото нямаше такъв плод. Златни и алени, сочни и пръхкаво сладки, те пълнеха двора със своя изкусителен аромат. Така ú се искаше да изхрупа една до последната семчица. Ала свекърът не позволяваше
-Злато струват тез плодове, злато – размахваше пръст той. - Няма защо да ядем ние от тях, на пазара ще идат всичките. Живо!
Снахата преглъщаше, а душата ú се пълнеше ту с гняв, ту с предателски сълзи. Късно следобед свекървата не издържа.
-Милчо, дай една от червените на София. Трудна е булчицата за първо. Да ú се услади душата.
Свекърът се обърна ядно.
-Ако толкова ú се иска сладко, да си остърже гулия. Ябълките струват пари.
София се изчерви до корена на русата си коса. Почувства се унизена и смазана. Мъжът ú мълчеше и гледаше право пред себе си. Само свекърва ú стисна устни и завъртя ядно глава. Повече нищо не каза.
Бог изгорил я богатската къща! И нейната майка, дето я даде тук. Живот ли живее тя? Работа от сутрин до вечр. Работа, работа, работа! Да бе останала стара мома! Поне смях имаше в бедната им колиба.
Вратата се отвори и влезе нейния мъж. Тя затвори очи и се престори, че спи. Какво да говори с него? Не смее дума да каже на татко си. И това ми било мъж! Добре, че е човек свекърва ú. Ама тя, защото се е напатила и е от същата черга.
-Спиш ли? – попита мъжът ú и се протегна към нея.
Тя му обърна гръб и той прибра ръката си.
На другия ден започнаха още от тъмно. Пълнеха кошовете за седмичния пазар в Солун. Стояха една срещу друга – София и свекървата. Изпращаха мъжете, кошовете бяха готови, всичко ябълки – натоварени. Излизаха от двора, когато Милчо се сепна и викна ядосано на сина си:
-Къде ми е кривият нож?
Все се боеше да не ги оберат по пътя. Синът изтича вътре, но се забави и старият изтича след него.
Свекървата грабна ябълка от първия кош и я мушна в своята пазва. Снахата гледаше без да мигне. Знаеше, че ако ги видят, боят ще бъде най-малкото, което ги чака. Секунди и мъжете се появиха отново.
-Много е прежълтяла невестата - погледна я изпитателно Милчо. – Влизайте вътре и нека да легне да спи. Работата за днес приключи.
-Така ще направим, Милчо – отвърна като ехо жена му и подхвана внимателно младата да влязат в дома.
Дръпна пердето наполовина и извади ябълката. Избърса я хубаво в кърпата на стената и я подаде тъжно на снахата.
-Мъжете в този род нямат сърца - прошепна ядосано старата.
София погали плода първо с очите, после прокара устни по гладката ароматна кожа. Впи устни в него като в целувка и приседна отмаляла на столчето. Чувстваше се щастлива и някак успокоена, сякаш тази открадната ябълка връщаше в тялото ú топлина, която беше изгубила. Изсмука сладкия сок и накрая в ръката ú остана само огризката с няколко семчици, кадифено-бадемови като очите ú.
-Дай ги на мене, булка - протегна ръка свекървата – Ще ги изхвърля като ида довечера за вода – и пак ги мушна в пазвата, да не остане следа от кражбата.
Мъжете пристигнаха весели от пазара. Бяха продали всичко на търговците в Солун. Старият носеше армаган – големи черни маслини и печен нахут. Снахата не ги погледна. Душата ú беше пълна със сладостта от червената ябълка. Свекърът я погледна сърдито, но тя събра сили и се оправда.
-На бебето не му се яде.
-Още не се е родило, пък вече продава фасони – не се стърпя той.
-Ще ида за прясна вода – измъкна се бързо старата, грабна голямата стомна и излезе в топлата здрачина.
София сложи ядене на мъжете и си легна усмихната. Душата ú миришеше на ябълка и светлина.
-Момче е, живо и здраво – акушерката подаде ревящото бебе на майката и тя го гушна до гръдта.
Гледаше го жадно, галеше го по бузките и имаше натрапчивото усещане, че цялото мирише на ябълки...
Времето се търкаляше из градината и детето топуркаше с немирни крачета по двора, бъброрейки на своя неразбираем език мъдрата тайна на обичта и живота.
Свекърът бутна вратата и застана в двора разкрачен, сключил вежди като градоносен облак.
-Кой е откраднал ябълка?
Очите му пронизаха София и тя притисна детето към себе си като броня. Свекървата и синът мълчаха.
-Във вадата до уличната чешма е поникнала горница. Няма как от другаде семката да е дошла! – ядосано изкрещя той.
Жена му го гледаше с нескрита омраза, готова за първи път да се опълчи срещу деспотичната власт на мъжа.
-Аз я взех за София - изненадващо се обади сина. – Страхувах се да не пометне детето. Ще ида да отскубна дивачката още сега.
-Няма да пипаш фиданката – процеди през зъби бащата. – Щом е било за детето – не може да бъде унищожена.
-Ще я пренеса в двора тогава и ще викна някой да я ашладиса – предложи синът.
Свекърът изгледа като ястреб снаха и свекърва. После се втренчи в детето. Бузките му розовееха като страните на розова ябълка, а очите му имаха отблясъка на черни маслини, като онези, които донесе на връщане от пазара, а снахата да опита не пожела.
-Аз ще ашладисам дървото и то ще остане там – властно отсече Милчо.
Мъжът влезе в градината и започна да избира калеми от различни сортове ябълки.
Следващите години дръвчето роди първите хрупкави плодове. Мъжът така майсторски го ашладиса, че то даваше няколко сорта. Единият клон светеше с червени, вторият с жълти плодове, а третият - с малки шарени ябълки, дребнички и усмихнати като слънца.
Когато жени и моми отиваха за вода привечер, откъсваха по един сочен плод и благославяха Милчо със здраве.

________
* Нахут – леблеблия
* Горница - дивачка, саморасла фиданка от семчицата на някакъв плод.