автор: keimis

„Думата „надежда” повторена безброй много пъти носи безнадеждност, но не убива вярата и помирява настоящето и вечността…”
Когато му казвам, че всичко е имало смисъл, той ме пита дали нося старите опаковки и се взира в очите ми, сякаш иска да види, че те все още ми носят надежда. Надеждата умря, но аз не му го признаван, докато отговарям на погледа му с престорен оптимизъм и с усмивка, открадната от последния изцелен, който срещнах. Няма надежда, но има илюзия. Сън, в които ще догоня влака с моите топуркащи крака, а на последната гара ще ме чака посрещачът с бял панталон. И тогава, крачка по крачка, ще стигнем двамата от там до този мост. Мостът, където спря дъха ми за пръв път и ми подари звезда, която няма име, но блести с пламъка на нашите вперени един в друг очи. Той ще извади опаковките и ще ги захвърли във водата. А реката ще ги отнесе там, където ние двамата с него плуваме заедно в мечтите си. Няма такова море, нито океан...Но ни има нас, и моята престорена надежда.
Реалността. Виждам го как ми маха и се отдалечава, а аз искам да стигна до него. Трябва да му кажа още веднъж, че всичко все пак е имало смисъл и аз не го оставям сам. Да не спира да чете писмото- всичко, почти всичко съм му казала вътре. Да забрави спомените – те ще му носят дъжд. Да гледа звездата и да помни само моите вечно вперени в него очи. Те ще го следят, дори той да не може да почувства моя поглед.
Не-реално е. И двамата сме обречени. Губим настоящето, а бъдещето е последният детайл от пъзела, който предварително някой ни е откраднал. Но той има надежда. Не искам да му я отнема. Пак се усмихвам. И пак, и пак...
- Карма...- усмихвам се.
- Стига, стига! Не се отказвай точно сега. Роберто прави чудеса. Ще плуваме в океана! Ще видиш!
Аз имам него и безнадежността вече не ме убива. Писмото е в плика. Дано дъждът никога не отмие мастилото.