автор: biser4e

Усетиш ли, че тъна в безнадежност
или че гоня вятъра неистово,
а погледа ми жадно търси нежност,
люлейки се на прозрачните ми мисли
кажи ми пак, че ятото се връща
през пролетта, дори да не очаквам.
Кажи ми, че душата ми е къща,
а любовта гнезди под стряхата й.
Че рядко сме се срещали с човечност,
но пък и ние недотам невинни,
си браним свойто светло кътче вечност,
от рутина, дребнавост и интриги.
Напомняй ми, че времето е сянка,
която на игра си търси образ,
но никоe добро не е нахалост.
Другото е изпитание на волята.
Усетиш ли, че губя равновесие
или че съм останала безсилна,
преди да осъзная страховете си
като неразорана още нива,
кажи ми, че си ме открил отдавна
отвъд пространствените измерения,
че времето привидно ни ограбва
и не винаги е предопределено.
Разказвай ми предишните животи,
щастлив, че си избрал отново мен.
Душата има нужда да си спомня
защо светът е всъщност сътворен...