Докато нахлузваше набързо старите си подпетени обувки, Иванов от петия етаж изобщо не подозираше, че е тръгнал към нов поврат на съдбата си, а не да изхвърли боклука.
Искаше да свърши по-бързо и да забрави, защото това неизбежно битово действие го унижаваше в собствените му очи, а запазването на старите обувки и подпетяването им с цел по-удобно и бързо нахлузване съдържаше допълнителното напомняне, че не живее така, както би искал. Понякога, за да намали неприятното въздействие на процеса върху чувствителната си и възвишена натура, по пътя надолу се опитваше да си представи, че не е облечен в овехтял домашен анцуг, а е с фрак или поне с бомбе. Не му се получаваше особено добре, защото тесният и олющен асансьор на панелната кооперация, в която живееха, не беше подходящ декор нито за фрак, нито за бомбе. Във всеки случай винаги му се искаше да не среща никого по пътя си към боклука и обратно.
За късмет този път не срещна никого. Духаше студен вятър и той ускори крачка, защото достойнството и подпетените обувки не му позволяваха да подтичва, но когато отвори гнусливо капака на голямата мръсна кофа на улицата, нещо го накара да погледне по-внимателно вътре.
И тогава я видя. В ъгъла на кофата върху шарен кашон се беше настанила, свита на кълбо, една любов. Не разбра по какво позна, че е любов, но едно беше несъмнено – някой я беше изхвърлил.
Тя не го поглеждаше, само излъчваше страдание и безнадеждност.
Умът му заработи трескаво. Вкъщи си нямаха любов. Времената бяха трудни. С Иванова тичаха на работа, ядосваха се с децата, парите все не стигаха. Но се бореха, на инат си купуваха поне по една книга годишно, за да не забравят, че са интелигенция. Кога и как любовта изчезна от дома им, така и не разбраха. А сега съдбата му я поднасяше на тепсия. По-точно - на кашон от скъпа сокоизстисквачка, макар и в боклучена кофа.
Огледа се, наоколо нямаше никой. Добре, че не беше толкова известен, колкото му се искаше. Като нищо някой папарак би изскочил отнякъде и утре на първите страници на всички вестници ще стои снимката му как вади нещо от кофа за боклук. И все пак... Протегна ръка, тя не помръдна, не го погледна даже. Напъха я как да е в пазвата си под ципа на стария анцуг и се прибра.
Любовта нямаше образ, а само подобия. Но те промениха всичко. Апартаментът се изпълни с топлина. Едно от подобията пускаше често старото радио и танцуваше даже на Деветата симфония. Друго накара жена му да си тананика, докато реже лука. Него накара да й донесе букетче теменужки и сам да попита няма ли нещо за пазаруване. Любовта беше ту гальовна и сладка като малко котенце, ту вярна и предана като кучешки очи. Веднъж дори наподоби жена му на млади години. Животът им се промени изцяло.
Иванова започна да стъпва напето и да си носи отдавна купената и малко проядена от молци капела, а вечер съседите от долния етаж завистливо се преструваха, че не чуват ритмичното скърцане на талашитената им спалня. Синът донесе шестица, а дъщерята престана да се облича като фолкпевица, което в тези смутни времена беше единственото им изискване към нея.
Изхвърлянето на боклука не беше вече такава тегоба. Не се чувстваше неудобно, ако го срещне съседка, а игриво начеваше някой забавен разговор, като например за чистачката на входа.
Но едва ли нещата щяха да останат дълго в това положение. Като всеки интелигентен човек и той беше наясно, че всичко тече, не само реките и времето. Поради това препатилият му предпазлив мозък понякога биваше спохождан от разумната тревога какво би станало, ако намери още една изхвърлена любов. Щом се е случило веднъж, може да се случи и втори път, нали така. Да я остави в кофата, не върви. Да я вземе – още по-малко. Затова измисли спасителен номер – да гледа разсеяно встрани и да не поглежда вътре.
Но се оказа, че съвсем не беше успял да предвиди истинската опасност. Истинската опасност винаги изненадва. И така един ден, докато изискано бърчеше нос и разсеяно гледаше встрани, той видя как към боклучения оазис се приближава най-очарователното създание от женски род, което... стига толкоз. Ще кажем само, че пластмасовата й торба, натъпкана с боклук, му се видя като скъп коледен подарък под елхичка.
На следващия ден Иванов най-после изхвърли подпетените обувки и си купи нов анцуг и маратонки със светлинки. Въведе точен час за вечерното боклучено събитие, за което вече нямаше нужда да му се напомня, защото целият ден минаваше под знака на очакването му. Преди това си миеше зъбите и се парфюмираше уж небрежно, като обясняваше на Иванова, че го прави, за да си подобри настроението, а процесът на изхвърлянето започна да му отнема все повече и повече време.
Така мина около месец. Една привечер, когато отвори капака на кофата за боклук, Петров от долния етаж забеляза свита на кравай върху купчина гниещи зеленчуци една проскубана, изморена от подмятане и явно никому ненужна семейна любов. Не я взе.
А капелата на Иванова я изядоха молците, не оставиха нищо дори за боклука.