Лятото е мокър потник,
кратичка пола,
августовски автостоп през
смахнати села.
Крачим с тебе по шосето.
Стопът не върви.
Но какво от туй - морето
няма да се изпари.
Слънцето си точи ножа,
но замира с нож в ръка.
И зазяпва се в безбожно
в хубавите ти крака.
Чак асфалта се размеква
под краката ти от кеф.
Леко стъпките отекват.
Камион минава с рев.
И е златно, и е синьо
и пейзажът е лъчист,
сякаш ходим из картина
на художник-наивист.
И така, както си крачим -
ето ти гора.
Сянка. А над нея плаче
плачеща върба.
Време ни е за почивка.
Вече час вървим.
С най-красивата усмивка
ти се съгласи.
После... Няма да говоря...
Бе каквото бе.
Райски порти се разтвориха
в синеокото небе.
А през тях течеше лято,
ароматно като мед.
Свиреха щурци в тревата,
свиреха отвред.
Беше август, бях аз август,
император бях.
И едни далечни клаксони
чувахме през смях...
......
Мой таралежно бодящ копнеж
по шосета безкрайни.
Търся автостопния невървеж
на онова лято в Рая.
Ала кой днес пътува на стоп?
Това е вече история.
И е тъжно и тягостно като пред гроб
или като в кошмар от картина на Гоя.