автор: nikoi

Да ти разкажа ли
за птиците и хората?
Аз имах цяло ято от приятели,
мигриращи начесто през живота ми.

И в клетките на краткото си лято
аз виждах как гнездят и как обичат
и как излюпват своите дървета-
короните на родовете стигаха
чак до небето, горе до небето-
а сетне някой някъде посичаше
последен клон и режеше крилете им.
А с други разминавахме телата си,
забързани към своите си югове
и никога не стигахме до тях-
зимувахме на болките си в севера,
зимувахме,
зимувахме,
зимувахме.
Сега треперят жеравно ръцете ми
и уча се на лебедови песни-
когато зная как да ги запея
ще тръгна пак да си намеря стряхата,
неслучен смях отдавна ще е срутил
последната ми крепост топлоесенна
и
дълго
дълго
ще кръжа
над себе си,
докато чуя Ятото небесно
и вкуся как се приближава
слънцето.
Вземи си залък- думите ми свършват,
опитай да нахраниш синевата си-
ще те разкъсат лешоядни истини.
Ще отлетя, когато съм готова.
Когато се науча на завръщане,
когато се науча на прощаване..
Виж шията ми как се издължава-
дали дошло е лебедово време
или вечерно раснат просто сенките?