автор: PavelD

Хората по света използват различни изрази за започване и завършване на разговорите. Като казвам разговори, нямам предвид онези сладки приятелски раздумки около маса или бутилка, които винаги започват непринудено, но много често завършват в несвързани брътвежи или самотни монолози, а имам предвид този вид разговори, които баба ни или леля ни са ни учили, че трябва да водим „като голям и възпитан човек“.
Разговори, в които въпреки нашето нежелание се оказваме въвлечени, било за да свършим някоя неотложна задача, било за да не оставяме у хората впечатлението, че сме такива, за каквито са им разправяли.
Този тип разговори обикновено се водят в затворени помещения, на тясно или поне със затръшната зад гърба ви врата, а ако са навън, винаги се намира някое препятствие, което да ограничи вашето непринудено отдалечаване. Ако трябва да ги класифицираме по някакъв начин, то това са Задължителните Разговори. Съществуват още и Доброволни, и тъй като първата група е доста обширна, за повече яснота ще дам няколко примера само за Доброволните, тоест за тези, които ние собствено, с нашата свободна воля, сме се съгласили да водим, а понякога дори сме и започнали. Тази група също можем да я разделим на две подгрупи.
Първата подгрупа са Случайните, те съответно се делят на Вътрешни и Външни. Пример: Разхождате кучето в парка и случайно застигате млада дама, водеща подобен животински род домашен любимец. Разговорът започва някак естествено, без официалности, и прелива в една приятна дискусия за общото между нас хората и животните. Завършекът на този разговор пряко зависи от отношението на вашия събеседник към първичното в човека. Тези разговори текат гладко и рядко биват прекъсвани, освен в случаите когато от съседната алея се зададе някой здравеняк, който случайно се оказва годеник на вашата приятна събеседница. Това е така нареченият Доброволен Случаен Външен Разговор.
Вътрешният Случаен Разговор се различава по това, че сте някъде вътре и случайно сте седнали до дама, която в момента не разхожда нищо. Разговорът отново може да е на тема биология и се развива при същите условия, като вместо от алеята, неандерталецът се появява от някой коридор, стая или просто внезапно отваря входната врата.
Другата подгрупа са Преднамерените Разговори. В тях категорично изключвам срещите с представителките на нежния пол, за да се избегне всяко тълкуване на термина като Предумишлени. Този вид — Доброволни Преднамерени Вътрешни (Външни) Разговори — са случаите в които проличава вашата възприемчивост през първите ви седем години, и именно за тях искам да отворя дума.
Обикновено те се развиват в магазин, сергия или на пазара, където, водени от някакъв невидим за останалите вътрешен порив, на вас изведнъж ви се е приискало да си купите нещо. Бутилка уиски, пакет цигари или, ако е рано сутрин, аспирин, или дори кафе. Заставате с прибрани крака пред тезгяха, поемате дълбоко дъх и с леко мелодичен глас добавяте към поздрава вашето желание. Тук е мястото да споделя тайната за това как да водим непринудени разговори. Всички учебници по комуникация ни учат на следното: бъдете ясни и конкретни и уважавайте събеседника. И тъй като събеседникът, логично, би трябвало да ви уважава повече, отколкото вие него, акцентираме върху първата част и извеждаме закона за Коректността на Диалога: „Правилната артикулация е гаранция за вашето добро обслужване“. Това златно правило винаги води до успех, стига да бъде прилагано със старание и постоянство.
Доказтелство 1: И. И., електротехник от Хасково: „От две години, сутрин, като си поръчвам биричка, и повтарям на момичето три пъти „биричка“ и шест пъти „студеничка“, щото казвам още един път „студеничка“ след „биричка“. И тя винаги ми дава биричка… Студеничка.“
В днешно време големите супермаркети и магазини с помощта на баркодовете създават една благоприятна среда за приятна дрямка на някои центрове в лявото ни мозъчно полукълбо. Случвало ми се е да влизам и излизам от хипермаркет след двучасово пълнене на бездънната количка, без да продумам и дума. Ако се зачетеш в съдържанието на витамини, описани върху етикета на пакет спагети, можеш да преминеш и през касата тихомълком.
Макар и със смесени чувства, трябва да обявя факта, че все още има малки островчета на комуникацията, където щеш не щеш трябва да си припомниш съветите на леля ти, ако не искаш някой грубиян с бяла престилка да те хване за яката и да те изхвърли от магазинчето с думите: „Тука хората работят, а той взел, че пантомима ми разиграва“. Погледнато обективно, наистина е донякъде невъзпитано някой да застане пред тезгяха и с насочен пръст да показва нещо, и на всичкото отгоре то да се намира зад гърба на продавачката.
Неписано правило е да се прави изключение за хората, които не говорят езика, на който са написани етикетите на стоките, като в този случай и двете страни са готови на компромис — клиентът да закупи продукта, който е бил в съседство с този, който е посочил, а продавачът да приеме примиреното повдигане на рамене като знак на доволство от страна на клиента. Въпреки че често има и случаи на взаимно съгласие и разбиране. Имам един приятел, който твърди, че когато бил в Ирландия, успял да си поръча едновременно седем големи наливни бири, при това използвайки пръстите само на едната си ръка. Не съм бил там, но му вярвам, въпреки че ми дължи едни пари от едно време.
Но да се върнем към темата за започване и завършване на разговор. Тук разнообразието е голямо. Някои народи като че ли не отдават голямо значение на факта, че си тръгваш, и те изпращат със същото това „Чао“ с което, ужким радостно, са те посрещнали. Други пък етноси си служат с един доста подвеждаш метод на разсейване, като след всяка тяхна дума, която смятат за важна, изричат едно толкова категорично „Хау“, че аха да си тръгнеш, но се сещаш, че в гръб по-лесно могат да ти свалят скалпа. В Япония пък хората, било за яснота или просто за оптимизация, са включили трудовата производствена гимнастика в поздрава и сбогуването. Въпреки че и там от време на време настава едно объркване в средата на разговора, аз лично съм намерил решение на конфликта кой поклон за какво служи. Опитът ми с някои от тези срамежливи хорица, за които усмивката е божествен дар, достоен дори за императора, ме е научил, че когато се поклонят и едновременно с това се озарят от една хубава широка усмивка, това означава колко са били щастливи от нашата среща и какъв хубав спомен ще запазят от моите приятелски потупвания и раздрусвания на рамото. При германците, както винаги, всичко е просто и практично, след като изкомандват „Ауфидерзен“, спокойно можеш да отидеш да вървиш на майната си. Виж при французите може и да се колебаеш дали наистина трябва да си тръгваш, но при англичаните след техните конкретни „добра сутрин“, „добър следобед“, „добра вечер“ и „добър не знам си какво“ си абсолютно сигурен, че посещението ти е ако не нежелателно, то поне натрапчиво.
По нашите земи беше прието за начало на разговора да се казва „Добър ден“, което заменяше архаичното „Добре дошъл“, а за край — „Довиждане“, което пък подменяше угодническото „Всичко хубаво“. Така беше поне в моите спомени от детските години, когато все още вярвах на баба си. Било поради рутината на ежедневието, в която не съм усетил промяната, или заради по-дългото ми отсъствие от родната среда, бях изненадан от една метаморфоза. При последното си посещение в България открих новата форма на поздрав, която се употребява в така наречените търговски обекти, а именно краткото и ясно „Кажете!“.
Според цитираното по-горе „златно правило на Диалога“ би трябвало да няма конфликт в комуникацията, но идвайки от място, където на всеки клиент се гледа ако не по християнски, то поне като на основен приносител на средства, в това число и на заплатата на продавачката, не мога да се похваля, че реагирах адекватно на въпросното „Кажете!“.
При първата си среща с тази нова форма на общуване спонтанно избягах от сладкарницата. Ще ме извините за това странно поведение, но бях решил, че по грешка съм попаднал на място, където се провежда някое събрание, което е достигнало до фазата на изслушването.
По принцип съм скромен човек и не обичам да се натрапвам и изпъквам, което може да потвърди бившият ми работодател, та затова тихомълком се изнизах от помещението.
Повъртях се известно време отпред, като препрочетох внимателно рекламата и надписите по нея. Чрез автосугестия се убедих, че това е правилното място, но за всеки случай изчаках да влязат няколко души, както и да излязат. Следвайки основните принципи на конспирацията, незабележимо се долепих на витрината и хвърлих един бърз, но прецизен поглед навътре. Видях обичайната обстановка за една нормална сладкарница. Повтаряйки си мантрата „Кой, ако не ти, и кога, ако не сега“, предпазливо проникнах в заведението, задържайки за всеки случай вратата с крак.
Пълничката касиерка ме погледна странно, сякаш имаше „дежа вю“, и отсечено каза „Кажете!“. За всеки случай се огледах дали някой от насядалите посетители не е вдигнал ръка, и поуспокоен, че този императив се отнася точно за мен, пристъпих към касата. Донякъде вече бях овладял учестеното си дишане, така че никой не забеляза леките потрепервания в иначе твърдия ми глас. Преглъщайки обясних, че бих искал да изпия едно кафе, и понеже навън времето е необичайно топло за сезона, много бих бил щастлив, ако мога да се насладя на ранните слънчеви лъчи, тук наблизо в съседния парк, поседнал на някоя пейка с чашка кафе в ръка.
„Значи просто кафе искате!?“ — ми подсказа дебеланата, без да прояви и най-малък признак на гордост за проявената съобразителност. След това ми каза цената и без да променя нищо в позицията си, изкрещя на колежката си: „Едно кафе“. Тук направих нещо, с което си спестих ако не припадък, то поне нервна криза, а именно — изпразвайки си джоба от дребни монети, отброих точно нужната сума. В този момент изобщо не предполагах, че по-късно не само ще ме застигне, но и ще ме следва неотлъчно Проклятието на продавача — „Нямаме дребни“.
Разговорът ми с лоената топка приключи със заповедта „На бара“ и красноречиво насоченият ѝ, подобен на сварен кренвирш пръст посочи нейната колежка.
След като си взех чашата с кафе, по която от външната страна колежката, може би от състрадание, бе разляла допълнително кафе, гузно тръгнах да излизам. На вратата по навик се обърнах и казах „довиждане“. Годзилата на касата не само не ми отговори, но дори като че ли понечи да ми каже отново „Кажете“, но в последния момент забеляза пластмасовата чаша в ръката ми. Примлясна като Джаба Хътянина и изпадна в трудовата си летаргия, прикрита зад касовия апарат.
Това бе не само първата ми среща с новото „здравей“, но и първото ми влизане в търговски обект след дълговременно отсъствие от републиканската търговска мрежа. След някой друг ден успях частично да се закаля и обръгна в този суров в своята същност социален контакт. Имах и съпътстващите за такова израстване проблеми, като например погрешно разбраната фраза „Кажете“. Тъй като по природа съм склонен да обмислям действията си и породените от тях събития обикновено в последствие, повтаряйки многократно на ум думата „кажете“, без да искам я обезличих от съдържание. В съзнанието ми тази поредица от звукове доби форма на тайна кодова парола, с която човек се обръща към себеподобните като за начало на разговора. Мислено успях дори да я трансформирам в абревиатурата „К.Ж.Т.“ и неволно започнах да я прилагам при всяка среща.
Приятелите и роднините, нали затова са приятели и роднини — за да ни приемат такива, каквито сме, с всичките ни недъзи и заболявания, ми изиграха лоша шега, като реагираха на този мой поздрав с толерантността на олигофренопедагог, и оставиха у мен заблудата, че всичко си е наред.
Но улицата, нали затова е улица — за да ни научи на всичко онова, което доброто възпитание у дома ни е спестило или сметнало за ненавременно, ме вкара в правия път. Попадайки в реалния живот, често оставах разочарован от неразбирането и, мога да кажа дори, невъзпитанието на някои продавачки, но пък получих няколко истински житейски урока.
Следвайки заръката на баба ми, че „истинският кавалер винаги пръв поздравява“, всеки път, когато навлизах в територията на тези иначе прекрасни майки и сестри, още от прага с усмивка поднасях своето „Ка-Же-Те“. Не бих искал да описвам всички унижения и страдания, които изпитах под техните снизходително-присмехулни погледи, само искам да отбележа, че моето старание бе възнаградено по начин, неподобаващ на никой цивилизован човек, пък бил той и сервитьорка.
Но накрая, както става в живота, суровата действителност ме приучи да бъде гъвкав и да се нагодя към установения по тези места ред. След седмица време маската на благоприличието бе успешно надяната. Не си позволявах вече никакви усмивки или закачки от рода на „здравейте“ или „приятен ден“ и с изненада открих колко ненатоварващо можело да бъде пазаруването.
Но въпреки това нещо остана да гложди моята човеколюбива душа. Някъде там, дълбоко навътре, нещо не преставаше да се бунтува и да разстройва съня ми. Нещо, което непрекъснато ме ръчкаше с пръст в ребрата и подстрекателно ми нашепваше в ухото: „И ти си човек, и ти си човек…“.
Въпреки че жена ми има навика да говори насън, изключих всяка възможност тези думи да идват от нея и се обърнах за съвет към специалист.
Имам един познат, който навремето завърши психология, но в момента чух, че работел като монтажник в една фирма за щори. Използвах претекста, че го търся за съвет — как да засенча едно нещо — за да си уговорим среща. Не бяхме се виждали от години, но успяхме да се разпознаем по любопитното вглеждане, което проявявахме и двамата към всички новопристигащи в бирарията. След встъпителните празни приказки кой какво е пропуснал в живота и на какво се е насадил, аз признах истинската причина, поради която сме тук. Бях подготвен за известена резервираност, но приятелят ми прояви изненадваща активност, която вероятно може да бъде обяснена с радостта му, че някой се е сетил, че изобщо има някаква диплома. Прие от все сърце задачата да реши проблема, както и поканата аз да платя сметката.
След като изпълни масата с празни халби и ме разходи из необятните полета на психоанализата, заменяйки някои позабравени термини с „… а бе нали се сещаш“, този нереализиран Фройд ме успокои, че не е нужна никаква диспансеризация. Гласът, който съм чувал — ми обясни той — е бил гласът на собствената ми съвест, която, използвайки мостът, който сънят създавал между съзнание и подсъзнание, модифицирала желанието на собственото ми свръх Аз в един психологичен защитен механизъм, наречен интроекция, с цел запазване поне на контура на сянката, която хвърляло моето така и така вече смазано достойнство. И единственият начин, по който мога да се отърва от тази досадница съвестта, било да се боря. Но да се боря не със следствието, а с първопричината.
После като за край на разговора приятелят ми ме хвана за ревера, раздруса ме здраво, и леко заваляйки думите от напрежение, ме упрекна: „Ей, момчеее... Щастливец си ти. Де аз да имах тоя глас… Отдавна да съм му разбил мутрата на моя шеф“.
Накрая, точно както бяхме направили и на предишната си среща, станахме, прегърнахме се, обещахме си да се видим скоро и той тръгна наляво, а аз надясно.
Вървейки към дома и подпирайки се от време на време на някой стълб, за да дам възможност за по-добро оросяване на мозъка, размишлявах над думите му. Следвайки дедуктивния подход в логиката, стигнах до извода, че първопричината за всички мои терзания се крие в кварталния магазин, зад щанда. Там се спотайваше пазителят на проклятието „Нямаме дребни“.
На сутринта главоболието бе причинено не толкова от среднощната ми разходка, колкото от необходимостта от вземане на решение какъв вид съпротива трябва да окажа. Идеята за въоръжена борба отпадна още в момента, в който чух как децата в съседната стая спореха какви подаръци за Коледа съм щял да им купя. Доколкото знаех, в затвора не е разрешена онлайн търговията, а пък те едва ли биха се радвали на някоя издялкана фигурка. Значи оставаше войната на тихия фронт или подмолната дипломация. Следвайки съвета на Чърчил, реших, че наистина е по-добре да говорим, говорим, говорим, отколкото да се… предаваме, предаваме, предаваме.
По пътя към магазина наново проверих съдържанието на портфейла си. Имах наличност от всички купюри, които бяха в обръщение, като от по-дребните банкноти имах значително повече. Също така разполагах и с монети на различна стойност, толкова на брой, че ако попаднех на някое изолирано място с някой любител на шахмата, спокойно можехме да импровизираме една партия. За тези последните няколко дни суровият живот така ме бе подготвил, че и със затворени очи можех да приготвя всяка назована сума с точност до втория знак след десетичната запетая.
Подготвих се за предстоящия сблъсък, като разпределих банкнотите систематично по джобовете си, а монетите, както си бяха в кесийка, ги привързах отзад към колана.
Влязох в магазина с онова приповдигнато настроение, с което обикновено се качваме в квартирата на някоя позната след дълга и уморителна съвместна разходка из градските увеселителни заведения, изпълнени с надежда и копнеж, но без никаква идея какво точно трябва да направим.
На касата стоеше едно слабичко момиче, което съм сигурен, че ако видите на улицата, ще речете, че няма по-миловидно и състрадателно създание от него. Вдъхновен от тази мисъл, учтиво и галантно я поздравих, като успях да вмъкна и няколко думи за хубавата пролетна утрин, разцъфналите плодови дръвчета, необходимостта на човек да се радва на елементарните неща от живота и всъщност колко кратък е той, и как може би единственият смисъл на нашето всекидневно съществуване се крие в това да намерим най-близкия път към душата на хората, които ни заобикалят или срещаме случайно в нашето забързано ежедневие.
Девойката явно цялата сутрин бе размишлявала над тези неща и моето повърхностно отбелязване на очевидните истини само я отегчаваше, и затова кратко, но стори ми се все пак мило, промълви едно „Кажете“.
Започнах старателно да изброявам какво искам да си купя. Първоначалният ми замисъл бе просто да вляза и без много приказки категорично да си купя пакет цигари, използвайки възможно най-едрата банкнота. Само че там, в последният момент, проявих характерната за такива екстремни ситуации съобразителност и своевременно промених решението си.
С цел да не създавам впечатление на волеви слаб, зависим от никотиновата отрова мухльо, избрах някои неща, на които всеки порядъчен господин би намерил приложение. Поръчах един пакет хартиени носни кърпички, четири кутийки кибрит, две ментови дъвки, една самобръсначка за еднократно използване, както и един пластмасов ключодържател с вградена свирка. Всичко това правеше крупната сума от 4,80, тоест почти пет лева. Според мен бях положил всички усилия, за да създам една благоприятна среда за преговори.
Имаше и едни привлекателни малки сладкишчета, по 30 стотинки, но аз жертвоготовно се оказах от тях в името на бъдещите мирни дебати. Ако бях се поддал на примитивния порив да сложа някой залък в устата, тази постъпка определено можеше да бъде тълкувана като долна инсинуация от моя страна. Превишавайки кръглото Пет с цели десет стотинки, щяхме да навлезем в една нова и опасна територия — на сумата от областта между пет и десет лева, където, както е ясно, конфликтът е неизбежен.
При сегашната ситуация жената имаше шанса спокойно да ми върне до пет лева и бях убеден, че все някъде из магазина щяха се намерят двадесет стотинки. В крайна сметка, в името на общото ни благополучие, можеше и да се откажа от тези нищо и никакви си двадесет стотинки и благородно да подам ръка на клетата женица. При това запазвайки собственото си достойнство, или поне онзи контур на проекцията, която съвестта хвърля като сянка върху Аза на моя приятел с щорите, или каквото там беше.
Изчаках я и тя да сметне на калкулатора каква сума дължа и посегнах да бръкна в левият джоб на сакото си — този с петдесетолевките. За части от секундата пред очите ми мина сърцераздирателна картина: милосърдната госпожица нежно повдига от земята паднало пиленце, с желанието да го върне обратно в гнездото. Леко разчувстван, смених ръката и бръкнах в десния джоб, където бяха двадесетолевките.
Подадох банкнотата, но тя дори и не посегна към нея. Без да сваля зоркия си поглед от мен, попита: „Нямате ли дребни?!“. Задържах ръката си протегната, но след като си представих какъв риск е поела, за да се качи на толкова високо дърво, само за да върне клетото пиле при неговата майка, въздъхнах и прибрах обратно в джоба банкнотата. Вече с по-уверен и твърд жест бръкнах в десния джоб на панталона и извадих една десетолевка. Задържах импулса си да я плесна на тезгяха, като само леко и внимателно я положих в специално поставената за тази цел паничка.
Продавачката този път хвърли неодобрителен поглед към парите и ме подпита: „Нямате ли по-дребни?!“. В този момент си представих как виси горе, хваната с една ръка за тънкия клон, а с другата придържа умиращото гардже, беззащитна към атаките на завърналата се от лов гарга. Майката закрилница пикира и кълве отвратителния хищник, който е отвлякъл милото ѝ дете. Гаргата полита отново и стремеглаво се нахвърля върху лицето на натрапника. В следващия миг вече е изкълвала едното ѝ око и отново заема позиция за атака.
Потръпнах и отръсках глава, отвратен от себе си и от насладата, която ми доставяше тази картина. Съществото зад касата прие този мой жест за отрицателен отговор и се опита да ми подскаже: „Проверете и в другите джобове“.
Този път съвсем умишлено поклатих глава и като доказателство се потупах по джобовете. Някъде изотзад се дочу леко подрънкване на монети, но аз не му обърнах внимание. Бях решил да ѝ покажа, че в края на краищата освен човек съм и клиент, който заслужава уважение, както и че е необходимо и от нейна страна да бъдат положени някакви усилия, и затова решително замълчах.
През целия този период на мълчаливо негодувание си блъсках главата откъде тази физиономия ми е толкова позната. Най-накрая тя за миг погледна настрани и можах да зърна профила ѝ. Изведнъж ме осени прозрение — каменните глави на Великденските острови! Единствената разлика бе в това, че на онези статуи устните им бяха просто стиснати, докато на тази имаха тенденция да се превърнат в малка почти незабележима вдлъбнатина.
Стоически издържах и не проговарях, единственият жест, с който издадох натрупалото се вътрешно напрежение, бе лекото побутване на банкнотата към нея. Пазителят на неприкосновените запаси от дребни банкноти посегна, но в последният миг забеляза издайнически пробягалата по лицето ми сянка на отпускане, леко я тласна обратно към мен и ехидно добави: „Е проверете де!“.
Въпреки че отново нищо в лика ѝ не се промени, видях как вътрешно се присмива над тази моя неспособност да се владея в кризисни условия.
Озверен от нейната долна постъпка, събрах цялата омраза, натрупана към тези дребнави същества, и слагайки си пръста точно пред банкнотата, ѝ показах, че няма да отстъпя и милиметър от моята територия в паничката.
Истуканът се опита наново да ме провокира, но като видя, че единственият резултат от усилията ѝ е безцелното нагъване на банкнотата, се облегна с двете си ръце на тезгяха и втренчи пронизващ поглед в мен. Аз също я гледах в очите, но неясно защо постоянно се взирах само в едно от тях.
Тези няколко мига, които ми се сториха цяла вечност, бяха изпълнени с най-различни спомени. Видях целия си живот като на забързана лента. Започна се от момента как съм едно малко послушно момченце и как леля ми купува захарен памук, после как ме кара възпитано да благодаря на чичкото с мустаците, който пък ѝ благодари нещо на нея, докато аз безотговорно си се тъпча с памук, вместо да наблюдавам паричния поток, протекъл между двамата. После се появиха и спомени от ранното ми юношество, когато веднъж купих сладолед на една моя съученичка и внимавах повече да не си окапе блузката, вместо да отбележа как и колко ресто са ми върнали. Накрая се показа и една картина от бъдещето, как моята мила дъщеричка ми идва на свиждане, провира малката си ръчичка през тесните пролуки на решетката и ми подава няколко банкноти с думите : „Ето, тати… Да имаш малко дребни за цигари.“
Внезапно осенилата ме мисъл, че съм оставил три невръстни хлапета вкъщи, успя да възпре надигащата се у мен вълна на негодувание, която със сигурност щеше да доведе до необратими последици в моят живот, както и до края на съществуванието на онзи циклоп зад касата.
С леко театрален жест изтеглих и прибрах десетолевката от паничката и бръкнах в задния ляв джоб на панталона.
Тук може би някои от вас очакват, че примирено съм извадил пет лева, като с това философски cъм приел поредното поражение на доброто, но искам да ги уверя, че бъркат. Първо защото петолевките седяха в предният ми ляв джоб, и второ, възприемайки някои мои алтруистични действия като най-обикновена проява на слабост, са успели да изградят погрешна представа за моята истинска същност.
Непоколебимо извадих три банкноти по два лева и ги ударих в тезгяха, при това без изобщо да се съобразявам къде се намира паничката. После повдигнах високо глава и се загледах през витрините навън, където в парка отсреща играещи деца огласяваха с жизнерадостна глъч прекрасния слънчев пролетен ден.
По едно време някъде от сумрака на щанда нещо изшумоля и се раздвижи. Обърнах се и видях една безкръвна, вяла протегната в нищото длан, в която самотно лежаха една монета от един лев и две монети от десет стотинки.
Тогава с чувството на господар на ситуацията отворих портфейла си, извадих последователно всичките си пари от джобовете и внимателно ги подредих вътре. Накрая отброих от кесийката и изсипах в паничката точно тридесет стотинки, пресегнах се и без разрешение взех едно от онези привлекателни кексчета.
Без да промълвя и дума, се обърнах и излязох от този мрачен бастион на алчността. С периферното си зрение успях да забележа как устата на онова нещо с бавно движение премина в по-овална форма, отдалечавайки се значително от изражението на каменните ѝ събратя от остров Великден. Изоставайки я на мъките, които я очакваха с натрапчивия шепот на нейната съвест, прекрачих прага на другия свят.
Отвън животът ме обгърна с нежна пролетна топлина. Птичките пееха, облаците плуваха из небето, а слънцето весело грееше, без да имат дори и понятие, че някъде някой точно в този момент изхриптява своето „Кажете“.