автор: krasavitsa

Исках да напиша пътепис, но не успях съвсем. Някои хора описват това, което виждат. Аз не мога така. Не мога да опиша само външното. Не успявам да се освободя от себе си, за мога да се потопя в нечия атмосфера, а и не виждам причина да го правя.
Работа, срещи, разговори и размишления - това се получи накрая.

*

- С каква цел идвате в Лондон? – ме попита служителката на граничния контрол при първото ми посещение преди няколко години, въпреки че между документите ми беше и поканата от Чатъм хаус. Все още пътувахме с визи, а наскоро пак имаше някакви атентати. Реших да се пошегувам, не знам защо.
- Лондон ме чака отдавна – отговорих. – Дори смята, че съм закъсняла.

Нищо не се промени в любезната й усмивка. Пусна ме.

*
За да приключа по-бързо с работата, ще кажа няколко думи за Чатъм хаус – седалище на една доста интересна институция, известна под това име. Съвсем накратко, това е нещо като външното министерство на правителството в сянка на Нейно Величество Кралицата.
Изключителната си популярност дължи на прочутото "правило на Чатъм хаус", а другите неща доскоро бяха само деликатно загатвани и оставяни да се подразберат. Правилото залага почти изцяло само на морала на присъстващите, така че е особена чест да бъдеш поканен.
Произнесохме се и ние компетентно и ни цитираха където трябва. Анонимно, разбира се, според морала на правилото. Спирам дотук - Chatham house rule.
У нас все още анонимността се свързва само и единствено с лоши намерения. Гордеем се с недоверчивостта и предпазливостта си? В цивилизования свят нещата стоят съвсем другояче – доверих ти се, ти ме излъга, това не означава, че аз съм глупав, а че ти си лош. И толкоз.
Преставам да бъда тежка и сериозна. Сега вече мога да обикалям скъпоценните местенца на града и да търся... още не знам какво.
*
Усърдно се подготвям за пътуванията си. Научавам или си припомням всичко, с което ми предстои да се срещна, за да намаля новите впечатления и да успея максимално да бъда себе си. Не се виждам като фотоапарат на два крака и не позволявам на нищо да ме извади от релсите на здравомислещите възприятия. И все пак, колкото и да съм се готвила, знам, че там ме очакват подробностите, които ще дооформят пейзажа на срещата. Точно те ме укрепват в убеждението, че трябва да пътувам, защото, да си призная, живея интересно и без да го правя.
Гледаме се с града, с църквата, с картината. Опипваме се, опознаваме се.
От някои срещи не ми се получава нищо, колкото и да се старая.
С Лондон обаче се оказа, че сме на една вълна и работата върви към много сериозна връзка.
Той е порядъчен, сериозен, разумен и стабилен точно по мой вкус. Изобщо не се опитва да ме съблазнява. Дружелюбен е, не се преструва и не ми излиза с евтини номера. Богат е, но не го показва демонстративно. И ме обича. Убедих се в това и при второто си посещение.
На летище Хийтроу двама тежковъоръжени полицаи с куче обикалят усмихнати, а кучето – помияр без намордник – се завира навсякъде. Усеща сродната душа в мен, хвърля се да ме ближе и аз, естествено, отвръщам на чувствата му. Те изчакват търпеливо да приключим проявите на взаимна любов и на въпроса ми дали е обучено да надушва наркотици отговарят спокойно – не наркотици, а бомби. Никой не се възмущава, че кучето е без намордник – то е там, за да ни пази.
Как да не повярвам в топлите чувства на Лондон към мен, след като продавачът на билети за Тюба ми казва, че имало доста по-евтин вариант за маршрута, който съм избрала. Пет минути бях изчислявала какви билети или карти са ми необходими. Но не си бях направила добре сметката и той я направи вместо мен. Едва ли беше трогнат от външността ми, направи го делово и рутинно.
И едно улично боби се нахвърли върху мен с подмазваческия въпрос "Can I help you?", а аз просто се опитвах да си отворя картата. С доволна усмивка ме прати по най-краткия маршрут точно там, закъдето бях тръгнала, а аз се усетих ласкаво напрегръщана.
В рамките на два дни видях поне три пъти в метрото младежи да отстъпват местата си на възрастни и на третия ден, срам не срам, започнах и аз да дебна за белокоси пътници. За два дни градът ме върна към същността ми на любвеобилно говедо, която у нас често ми се налага да крия, уви.

Лондон споделя съкровищата си щедро - държавните музеи и галерии са безплатни.
И входът в музея "Виктория и Албърт", доста солен преди, е вече безплатен.

Икономическа криза? Казват, че умните правителства полагат специални грижи за културата именно по време на рецесия. Така се съхранявал духът на нацията. Съхранява се, но ако го има.

*
Насърчително писмо до старото ми гадже, което не искаше да отиде в командировка в Лондон, защото било много скъпо и все щяло да се наложи да се бръкне яко, мамка му и скръндзата:

“Май се плашиш от Лондон?
Не се плаши, посегни му, но се приготви преди това.
Нищо, че е скъп. Скъп е, защото е богат – във всякакъв смисъл.
Той е богат благородник, не богат простак. Ще ти покаже, че е богат, но няма да ти каже колко, за да не те засегне.
Отвори се за него. Кажи му, че му се радваш, той не е надменен и ще го оцени. Покажи му своя background, своите знания, своята чувствителност. Покажи му какво знаеш и какво можеш, ще видиш, че той ще се зарадва.
Без излишна скромност, носиш му ума си на крака! Сигурна съм, че ще се харесате.
Докоснете се колкото можете повече. Гледай го с обич - ще ти отвърне със същото. Това е първата ви среща и тя е нещо важно в живота ти. Ще имате още срещи, всеки следващ път ти ще си се променил, а той винаги ще има какво да ти даде – неща, подбрани специално за теб. Това е първата ти възможност, съблазни го! С интелигентност, нежност и финес, както правиш с мен.
Върви, целувам те и ти вярвам.”

Баси копелето, върна се с подарък за друга. Била съм му по-сложна и от Лондон.

*

А в Лондон нищо не е сложно. Добродушен и удобен е като баба ми. Завира ми в ръцете безплатните си карти на всеки ъгъл. И да искам, не мога да се загубя, надписал е всичките си ъгли. Метрото е лесно за ползване, само трябва да вярваш на табелките – ха-ха. Често по коридорите на големите музеи ще видите чешми с питейна вода – едностилни и ненатрапчиви, за да не развалят интериора. На някои е изписано името на дарителя.
В тоалетната на галерията Тейт видях надпис: "Моля, икономисвайте тоалетната хартия. Дарителят не пожела да съобщим името му."
Естественост, скромност и щедрост едновременно.
Просто, смислено и ясно, по викториански.
Хм... кралица Виктория. Голяма тема, не е за сега.

*

Зададох си въпроса дали са ми интересни екзотичните места на Лондон и отговорът беше – не. Като помисля за заведенията, пъб-овете, дискотеките - отговорът ми пак е "не". Това не са моите места. Нито в София, нито в Лондон. Минах през "Чайна таун" – все едно, че гледах филм.
Този тип "приключения" не ме привличаше и когато бях на шестнайсет. Както и купоните – ама наистина съм голям чешит. За един-два часа танци съм се изразходвала толкова, че после един месец не ми се и помисля. Никога няма да разказвам на внуците си например колко яко е било някога си, когато в нам-коя-си кръчма или на Камен бряг или на Джулая морнинг с еди-кой-си сме слушали еди-кого-си и колко яко е било тогава, а не сега. Ще ги водя, но не по стъпките на тялото, а по стъпките на мислите си.
Продължавам да търся. Ако ме попитате какво, отговорът ми засега е – хармония.
За мен е по-важно с кого съм, не толкова къде съм. И какво мислим, не какво чувстваме. Чувствата идват при мен след мисълта. Чувствата могат да си позволят да бъдат безотговорни. Мислите – в никой случай. Чувствата са мимолетни, мислите движат света.
Моцарт и Бах. Красиви математически модели. Красиво подредена вселена. Красотата е ред, не хаос. Хаосът е проста, необработена материя. Не знам някой да е възпял красив хаос досега.
Дали пък не ходя само там, където очаквам да намеря себе си?


*
За пръв път в живота ми се прииска да мога да летя, когато бях в църквата на Уестминстърското абатство. Желанието не ме споходи веднага, стана много внезапно. Сигурно точно така се е почувствала и савската царица, когато се е изплашила, че има вода под краката си.
Докато очите ми шареха по саркофазите на строителите на великата империя, усетих неловкост и погледнах надолу. Бях стъпила върху надгробна плоча. Не се бях отклонила от пътеката, просто самата пътека между саркофазите се състоеше от надгробни плочи. Стъпвах по надгробни плочи и над урните с праха на велики. Как да не му се долети на човек?
А когато излизах, ми се доплака. Постоях сама, за да разбера защо.
Да, тук изпитах чувство за завършеност и мъдра хармония.
Уестминстър е паметник на величието на тази нация в най-буквален смисъл. Защото освен великите си държавни водачи през историята, англичаните не са забравили и водачите си в културата и науката, а накрая, или – ако искате в началото още, съвсем на входа на действащата част на църквата, се намира гробът на наистина незнаен воин, обграден от полски макове. Народът.
И един малък, уж незначителен детайл – Уестминстърското абатство не се издържа нито от държавата, нито от короната, нито от англиканската църква - само от дарения и билети за вход.
Това бяха най-удачно похарчените ми паунди.

*
- Права ли съм да мисля, или си въобразявам, че тук не само има охрана, но е и подсилена?
Наслаждавайки се на изящността, която английският език придава на тази фраза, задавам този малко неочаквано и за самата мен родил се въпрос на служител на Британския музей, който стои на входа на една от залите и има вид на пиколо.
- Да, права сте - и мила детска усмивка.
В същия момент усещам как някакви уж бегли впечатления се подреждат в главата ми.
Гледам го и се питам дали наистина е под двайсет или поддържа невинния си вид с ежедневни тренировки пред огледалото, а лъжливата си може би крехкост - с глад и източни бойни изкуства.
Преди малко видях още един подобен пиколо - с чанта като за лаптоп през рамо, а и един голям як негър там някъде в дъното, където поради бързането само смътно заподозрях, че пропускам нещо.
- И всичко това е заради онази малка червена стаичка в дъното, нали?
- Точно така.
Кратко и ясно.
- О, тогава се връщам – казвам и хуквам бързо обратно, като съм напълно сигурна, че никой друг не е чул смеха, който аз дочух зад гърба си.
Здрасти.
Колекцията, смятана за една от най-значителните, се нарича The Waddesdon Bequest и е на семейство Ротшилд. Информацията не бие на очи. Завещана е на музея преди 110 години, а изложена за пръв път преди около 25, когато музеят е успял да й осигури достатъчно надеждна охрана.
За да няма бликове, бях имала нахалството като снимам да опирам обектива на фотоапарата си в стъклата на витрините.
Охраната е разбрала и какво съм закусвала сутринта, сигурна съм.

*
Двете галерии Тейт също ме убеждават в това, че Лондон е мъдър.
Проявява толерантност към младите си по начин, който събуди възхищението ми. Накара ме да се замисля и толкова ли е оригинално да си оригинален. Стигнах до извода, че никак.
В по-старата галерия за модерно изкуство "Тейт Бритън" е пълно с картини на стари майстори чак до 15 век назад - Търнър, Рубенс, Констабл, прерафаелити. А в съседство са отредени зали за модерно изкуство.
Сравнението, доколкото изобщо е възможно да се направи такова, и от което просто не можеш да избягаш, е унищожително - сещате се за кого.
Но пък представителите на съвременното изкуство имат къде да покажат какво могат.
Арт-инсталации. Няма да споменавам името на нашумялата модернистка, чиято клада, направена от различни пластмасови отпадъци, символизира според авторката й всичко, за което можете да се сетите. Да я сложим до която и да е мраморна статуя? Смех, смех... Дали налепените по стените страници от бележника й, изписани тук-там с по някоя дума или изречение (с много дълбоко значение, но само според нея и приятелите й), или снимката й гола, клекнала в ъгъл с гръб към мен, ще ме накарат да разсъждавам върху алиенацията на човека днес? Опитах се да попрочета повече от този бележник – безумни и несвързани части от изречения, очевидно случайни и очакващи някой да ги намести някъде и да им придаде що-годе приличен смисъл. А изложбената зала съвсем не е подходящо място за четене, съгласете се.
И пак нейна арт-инсталация – два неонови надписа на стената: "Законен ли е аналният секс?" и "Аналният секс законен ли е?" Прилежно събрах всичкото си модерно мислене, на което съм способна, и заразсъждавах над разликата между двата въпроса. Не стигнах до никъде, защото се разсях – съгледах дървена къщичка на Баба Яга с малка дупчица на вратата. Изплаших се да не би творческите й търсения да са стигнали дотам, че наистина да показва анален секс, и не се качих по стълбичката, за да надникна. Със сигурност нямаше да успея да се издигна до този секс - с много специален постмодернистки смисъл - поради ограничената си закостенялост или закостеняла ограниченост (открийте разликата).
Собствената лудост винаги е значима, но моля... не се опитвайте да ми я пробутвате като изкуство. Нито се оправдавайте с Ван Гог.
До новата Тейт модърн изобщо не си направих труда да отида. Видях в нет-а най-доброто, което ми предлага и реших, че ми стига.


*
В лондонското Сити, наричано заради площта си най-богатата квадратна миля в света, попаднах по много странен начин и напълно неподготвена. Беше неделя и от препълнената с хора църква Сейнт Пол тръгнахме в посока, обратна на тази, в която вървяха всички. Изведнъж се озовахме в безлюден квартал. Зловещо тихо. Сградите бяха огромни, масивни, но без да бият на очи, някои залепени една за друга, улиците тесни. И тишина.
Тогава усетих топлина някъде отдолу. Имам усет за парите. Да, долу, в подземията се съхраняваха несметни богатства. Алармените инсталации не се чуваха, но ги усещах. Над скромен вход видях стара табела "Банка Ротшилд". Да-а-ам...
Девизът на лондонското Сити е "Domine dirige nos" (Господи, води ни)...

Тронът, на който от единадесети век насам седят английските монарси по време на коронацията, е направен от дърво - дъб с доста олющена позлата. И не блести с пищност, просто е солиден.

*
След време сигурно ще продължа, това са само проблясъци. Но някои неизказани мисли ме мъчат. Когато не мога повече да ги държа в себе си, ги казвам където и да е. Все едно е дали ще ги заровя в себе си или извън себе си.
Наскоро в едно скромно кафене заедно с кафето ми донесоха късметче, навито на руло. Отворих го и прочетох: "Яко на този свят са вземали от теб – значи си богат...".
Дано да е вярно, че са вземали.