автор: marcusjunius

Винаги съм искал да поправям неправди, да изправям кривини. Вчера в дъжда, докато сменях гума край шосето за Своге, един червен камион вдигна огромна стена от вода и ме заля целия.
Добре, че бях с гръб. Калната, студена пяна потече под яката на якето ми. Усетих как се стича по гърба ми надолу до ластика на боксерките и се провира чак под колана на дънките ми към задника. Някъде в Руанда по същото време беше паднал руски самолет с доставки на червения кръст – чували с боб, царевица, брашно и малко контрабандна водка. Веднага направих връзката. Бях оживял като по чудо. Пилотите също бяха оцелели благодарение на 2.4те промила.

В Своге спрях пред едно гаражно магазинче и си купих шише евтина водка 700 милилитра. Още пред магазина изпих около двеста. Докато се качвах в колата, магазинерът – пенсиониран миньор, както ми се беше представил, докато пазарувах – излезе пред прага и подметна тихичко: „Знам какво направи...” После добави „...миналото лято!” и избухна в смях. Аз също се разхилих. Имах чувството, че го познавам от години. Докато си слагах колана, пичът влезе в магазинчето и бързо се върна с някакъв буркан в ръка. Почука на стъклото на колата и аз го спуснах до половината. Бившият миньор ми подаде стъклен буркан с копърка. Взех го, сложих го на седалката до себе си и му махнах за довиждане. Обичам го този човек.

Малко след Своге спрях край пътя и отворих копърката. Бръкнах с пръсти и извадих две-три рибки, които напъхах в уста. Бяха потънали във вмирисано олио, което се стече по китката ми и покапа по дънките. Върху десния ми крачол се образува нещо като Малката мечка от гранясало олио, Навсякъде съм способен да видя поезия. Преглътнах разкашканата копърка със стотина грама водка. Или милилитра. На кого изобщо му пука в какви единици се мери едно нещо, когато имат достатъчно от него? Водка. Мъка. Щастие. Път.

Продължих нагоре по Дефилето. Вече не се налагаше да спирам – бурканът беше отворен и ядях в движение. Дънките ми скоро заприличаха на цяла звездна карта, която се разгръщаше обемно на седалката до мен. Също така пиех в движение.

Дъждът громолеше студен по стъклото, чувах го как облива автомобила, който се тресеше от студ, кихаше и кашляше като бивш миньор. Затова пък от онази част от локва, която беше върху гърба, в гащите и в задника ми, скоро остана само един топъл спомен за влага. Калта, която ни облива, рано или късно става част от нас.

Нямаше други автомобили. Чудно. Чудно хубаво. Спрях чистачките.

Водата върху предното стъкло образува полупрозрачен, жив екран, върху който започнах да прожектирам някакви неща – спомени, желания, предсказания. Аз и дъждът заедно бяхме един земноводен Нострадамус. Видях как Светът се превръща в райска градина, после се пуква през средата и от него се излюпва огромно бебе-орле, което започва да яде черупката. Бавно и методично поглъща поляни, пустини и планини, със стичащи се по тях остатъци от белтък-океани. Докато кльопа, орлето плаче неутешимо. Тогава отнякъде долита майка му, по-огромна от Слънцето и отръсква от себе си няколко жълтозелени астероиди. После му казва, не тъжи миличко, така трябваше, Светът съществува, за да се наядеш с него. Имаш нужда от сили, за да прелетиш до Друга Вселена, където да свиеш свое гнездо.

Допивам водката, а ръцете ми се хлъзгат по волана от рибешкото олио. Прожектирам на водния екран как летя по Дефилето, а наоколо няма други коли. Чудно. Чудно хубаво. После прожектирам как наближавам онзи завой, големия, след Лакатник, дето гледа Искъра от високо, като един усукан около скала, сляп Дядо Йоцо.

Завоите са слепи като старци. Прожектирам как наближавам завоя. Как автомобилът ми е загрял и въпреки студения дъжд вече не кашля. Как дава всичко от себе си. Цял живот съм искал да изправя някаква кривина. Днес аз, дъждът и моят стар миньор ще изправим най-сляпото нещо по този стръмен, крив, надупчен път...