автор: writerdeaf

Захари беше млад и проспериращ писател. Е, със сигурност беше млад. Просперитетът му обаче беше обратнопропорционален на настървението, с което бълваше разкази и тормозеше една и съща редакция с ръкописите си вече месеци наред. Жалостиво публикуваха едничко, вероятно с отчаяната надежда да секнат всекиседмичните му набези.
Това обаче произведе точно обратният ефект, и Захари реши, че с повечко постоянство и упоритост може да докопа някоя от литературните награди.
След единствената му публикация в регионалното издание, той реши, че оттук нататък съдбата му е да бъде млад и проспериращ писател.
Гордо развя разказа като победен флаг, и след като обиколи всичките си приятели, под чиито носове насила натика мастиления къс вестникарска хартия, го окачи в рамка и го сложи внимателно на стената. И всеки път, когато пръстите му смазваха клавишите на раздрънкания лаптоп, за да сътворят поредната сюрреалистична буквоблъсканица, обликът на смачканото разказче от рамката му вливаше още по-голяма усърдност.

Приятелите му го смятаха за порядъчно чалдисан, и постепенно престанаха да го търсят. Мобилният му телефон внезапно заболя от глухонемония, но Захари философски заключи, че великите писатели нямат приятели, а бохемски живот щеше да си позволи едва след като види във вестника поне половината от нещата, които беше написал. Така.
Тъй като беше млад и проспериращ, Захари считаше писането за единственото заслужаващо си занимание. Изведнъж реши, че софийската атмосфера не го предразполага към разгръщане на целия му писателски потенциал. Следвайки примера на великите имена, творили в изолация, натика в едно амортизирано сакче с неопределим цвят няколко тениски, три чифта боксерки и четката си за зъби. После внимателно и със страхопочитание свали от стената смачканата рамкирана реликва, и я намести с любов върху останалите вещи в сака. Така. Заминаваше в провинцията, в търсене на подходящо за усамотение място, където щеше да сътвори невиждани шедьоври. А после - тръпнете, издателства и редакции!
Така въоръжен с всичкото си налично самочувствие, Захари се изстреля през вратата екзалтирано, метнал сакчето през рамо и почти любовно прегърнал оръфаната чанта с радрънкания лаптоп.

От самото пътуване с влака Захари не запомни почти нищо. Сврян в ъгъла до прозореца на купето, с разтворен на коленете лаптоп, трескаво заплиташе някаква любовно-престъпна фабула. През мръсния прозорец на вагона слънцето закачливо драскаше с лъчи клавиатурата, сякаш изкушавайки Захари да погледне навън. Красивите гледки не му направиха никакво впечатление, и безцеремонно пресече опита на едра госпожа в безлична рокля да го заговори с баналности за времето. Смутена, тя млъкна и отвори напосоки омачакан от преглеждане сутрешен вестник, намествайки без нужда още по-смачкания багаж между коленете си.
Захари пътуваше за едно селце в околностите на Пловдив, за което бе чувал да се носят странни истории. Вече си представяше как ще отседне в необитаема, старинна къща, където подовете ще скърцат страховито и нощем воя на чакалите ще подхранва творческата му мисъл. Идеалната атмосфера за бъдещия шедьовър на Зак Петрофф!

Беше измислил дори псевдонима си, който според него трябваше задължително да звучи с чужбински привкус. Е, нямаше чичо в Америка, и никога не бе напускал пределите български, но също тъй ненавиждаше сладникавозвучащото си име. Сякаш родителите му не са били способни на по-голямо престъпление, освен да го нарекат Захари. Сигурно за да компенсират факта, че не беше нито сладък, нито можеше да мине за далечен братовчед на Ален Делон – с тази върлинеста, кокалеста фигура и лице, в което нямаше нищо херувимско.
Бузите му бяха хлътнали под две ококорени, вечно трескави очи, чийто цвят бе мъчноопределим нейде между нюансите на зеленото и кафявото. Твърде лайняни, както една сутрин ги беше определил, докато стържеше с изхабена самобръсначка кафеникавата четина по лицето си в банята. Aнтрацитните му коси имаха вид на напуснато ланшната есен лястовиче гнездо. С две думи, той самият приличаше на неоправено легло, и мъчно би могло да се предположи, че човек като него се казва Захари.
Дзукеро, Шекеро...беше мислил върху хиляди начини да се преименува, но нито един от тях не му звучеше с нужното за млад и проспериращ писател достолепие и сериозност.
От този миг нататък той щеше да бъде просто Зак.
Далеч от софийската атмосфера, където никой не го познава, смяташе да ползва само псевдонима си. Мислено повтори името, и се самовъзхити на брилянтното звучение на двете последни букви. Какво разбираха самонадеяните редактори, които бяха неспособни да оценят таланта му....

Влакът забави ход, навлизайки в града под тепетата. Захари затвори отривисто лаптопа, и го прибра в избелялата му чанта. Сетне се изправи, разкършвайки върлинестите си кости, за да свали от металните рафтове сакчето с мизерния си багаж. Излезе в коридора, където пътниците вече се подреждаха в индийска нишка, готови за слизане, и гнусливо сви нос. Миришеше на цигари и на онази противна воня на пикоч – някой явно бе забравил да затвори вратата на тоалетната, и отворения прозорец в дъното на купето запращаше гадливото зловоние право в лицата на слизащите.
За щастие влакът скоро спря на перона и Захари се изля с човешкият поток през отворената паст на металните врати.
Вдъхваше с облекчение мириса на слънце, прах и нагорещен асфалт, докато огромните му обуща, размер 45, го отнасяха към стоянката за таксита. Усещаше се смачкан и съвсем не по аристократичному достолепен. В стомаха му вече свиреше поредната симфония на Глад, и внезапно Захари изпита всичкото насъбрало се до момента раздразнение в резултат на неудобствата на пътуването.

Селцето бе само на около трийсетина минути път в южна посока, но предвкусвайки удоволствието от бакшиша, един от шофьорите се съгласи да го откара дотам. Дребен и със солидно бирено коремче, той приличаше на пенсиониран учител по математика. Синята му риза с къси ръкави опъваше копчетата над колана, а огромни жълти петна нелицеприятно се мъдреха под мишниците му. Беше доволно словоохотлив.
В таксито миришеше на застояло, пот и нагрята арматура. Закачения на огледалото ароматизатор напомняше индианска реликва, била някога нещо с определено предназначение. Захари седна отзад, и свали докрай стъклото на прозореца. Така вече беше по-добре.

По пътя шофьорът бъбреше нещо за историите на селото, опитвайки се да го предразположи към разговор, и ни най-малко не се смущаваше от очевидната нещедрословност на клиента си. Над жабката бе закрепен кичозен сувенир – куче, чиято глава се люшкаше като откопчана във всички посоки, и това движение незнайно защо изнервяше Захари – опитваше се да не гледа към противното пластмасово нещо.

- Отивате ли при някого? – полюбопитства шофьорът.

Въпросът го завари неподготвен. В главата му жужаха досадните крила на умората, Захари зяпаше унесено през стъклото и очакваше края на друсащото го по неравни терени пътуване.

- Всъщност, не... – се чу да оговаря. – Търся да отседна някъде, където мога да си почина... за няколко дни.

- Ами, има един... бай Динко му викат. Диню Вълканов – навремето беше кмет на селото, познавам го. Къщата му е близо до кметството – няма начин да я сбъркате, жълто боядисана къща... Човекът е вдовец, жена му се обеси преди години... – шофьорът млъкна, сякаш осъзнал, че прекалената му бъбривост залепва непристойно върху паметта на покойната.

- Жълта къща. Бай Динко... ще запомня. – смутолеви Захари отзад. – Мнооого благодаря! – лицето му изобрази нещо като усмивка.

В това село явно всяка къща си имаше история. Но бе прекалено уморен и гладен, а клепачите му лепнеха за сън, за да полюбопитства за подробности.
През останалото време никой от тях не проговори повече. Радиото монотонно и приспивно стържеше и каканижеше, пригласяйки на двигателя. През отворения прозрец скоро нахлуха типичните селски миризми на окосена трева, добитък и тор. Мярнаха се руините на бивши кооперативни постройки, и облизания от слънцето купол на католическата църквица.
Таксито спря пред олющените пейки на автобусната спирка, Захари се разплати и слезе.
Точно до спирката услужливо бе кацнала селската кръчма – издадоха я масата с няколко стола и опъната над тях камуфлажна мрежа. Над боядисаната в отровнозелено врата клюмаше прашния буркан на електрическа крушка.

Захари изкачи каменните стъпалца и бе погълнат от прохладата на помещение, в което властваха миризмите на кафе, закуски и освежител за въздух. Няколкото груби маси бяха покрити с чисти покривки на бели и сини квадрати. Линолеумът леко скърцаше, а на тавана висеше колело от конска каруца, приспособено в полилей. От стените се кикерцаха рекламни плакати на водка, плажни хубавици и чипс. По прозорците бяха обесени ленти за мухи, хванали в лепкавите си прегръдки безбройни жерви с разкривени крака.
Захари си поръча кафе, обилна порция мазни кебапчета със също толкова мазни картофи, и след като се осведоми как да намери бай Динко, си избра маса близо до вентилатора, за да се нахрани. Зъбите му стръвно разкъсваха месото, за което мижавата пластмасова виличка бе съвсем безполезна.
Съдържателката – едра жена с гарвановочерна коса и масивни телеса – го изучаваше с любопитство, докато се суетеше около хладилните витрини и се преструваше, че подрежда кутии с бисквити и вафли на лавиците до тях.
Захари поля мазния обяд с възгорчивото кафе, което – кой знае защо - остави в устата му вкус на мастило, и побърза да излезе, преди хищните очи на съдържателката да са пробили дупки в кожата му.


* * * * * *

Тя му харесваше. Наистина му харесваше, макар че до момента не са били много жените, за които би могъл да каже същото. Не само, защото сексът с нея беше наситен с нещо загадъчно, но и защото тя самата беше безкрайно странна. С тези катранени къси коси и бледа кожа, приличаше на готик-метълка. Не си бе представял, че ще се увлече точно по такъв тип момиче.
Вече трети месец Захари не успяваше да се откъсне от мястото, където бе дошъл с намерението да остане само ден-два. Бай Динко му бе дал ключовете от стара къща на починал отдавна роднина, която така и не бе намерила купувач. Мястото напълно покриваше представите на Захари за усамотение – намираше се накрая на селото, до стария железен мост на реката, и нощем през прозореца лекия ветрец донасяше жабешко крякане и шум на монотонно плискаща се вода. Наоколо имаше и други изоставени къщи, които нощем плашеха с чернотата на мъртвите си, пусти прозорци. Въпрки запуснатостта на къщата, по-важно бе, че имаше ток и вода.
Другото бе само декор.
Напук на очакванията, че обстановката ще провокира бясно писане, Захари протакаше създаването на шедьовъра. Дали заради чистия въздух и здравата селска храна, той по-скоро привикна към леност, върлинестите му кости се поналяха и за капак срещна това странно момиче, което се появи сякаш от нищото.

Срещна я на връщане от кръчмата една вечер, където по бохемски маниер Захари възпитаваше алкохолни страсти. В мрака, докато се препъваше по неосветената кълдъръмена настилка към къщата, той зърна нещо бяло да се полюшва от лекия ветрец на моста. При по-внимателно вглеждане той с изумление откри, че белеещото се петно всъщност е полудете-полужена, чиято рокля сякаш светеше в тъмното като фар за заблудени кораби. По това време на денонощието хората избягваха близостта на реката и тъмните къщи, но бе лято, и Захари предположи, че нощем млади влюбени двойки си устройват срещи на моста. Поклати глава, и отмина – не бе негова работа какво прави само момиче с тънка рокля на моста – сигурно чакаше някого, и определено не него.
Същата вечер не успя да напише нито ред. И следващата също, макар че когато се прибираше, момичето беше отново там – със същата рокля и на същото място. Може би имаше проблеми и се нуждаеше от усамотение. Но когато за трета поредна вечер Захари я видя на моста, при това отново там, където и предишните пъти, напоените му със спирт мозъчни гънки все пак регистрираха наличие на нередност.

Когато се приближи, за да я попита дали не изгубила нещо или очакава някого, чувствителния му нос долови особен мирис, с който сякаш бе напоена тънката рокля на цветя. Някаква смесица от стара ракла и мухъл, но си каза, че вероятно вятърът носи откъм реката странни аромати. Момичето изглеждаше на не повече от осемнайсет, имаше нездрава, анемична кожа, и изглежда, не можеше да говори. Отговаряше само с кимане за Да или Не. Не, не чакала никого. И не, не е изгубила нищо. А дали би искала да влезе да се постопли? Да. Захари свали анорака си, наметна раменете й с него, и я поведе към къщата.
Така бе започнало тяхното странно познанство. Нощем я заварваше да го чака на стълбите пред къщата, а денем тя си тръгваше, преди Захари да се е събудил. Почти никога не я намираше в леглото, макар че чаршафите още носеха мириса на стара ракла и мухъл – единствения признак, че тя е била там. Не знаеше нито откъде идва, каква е историята й. Бе разбрал единствено, че се казва Стела (изписала м у го бе с пръстите на ръцете си), че не е оттук, и предполагайки, че гостува при баба или дядо си, спря да я разпитва повече.

Всеки път тя неизменно биваше с една и съща рокля, на която имаше скорошно петно от вино. Беше го разляла в нощта, когато за пръв път се любиха, и Захари се ласкаеше от мисълта, че отказът й да сложи друга рокля е заради тази паметна нощ, която постави началото на много други. Писането съвсем не вървеше, клавиатурата на лаптопа също заболя от немония, а Захари сякаш живееше заради нощите, в които букавално се чувстваше прероден. В началото тази загадъчност на срещите им му се струваше във висша степен вълнуваща, но постепенно започна да му омръзва. Тя отказваше да носи дрехите, които й бе купил, както и да идва с него в местната кръчма. И неизменно се криеше в друга стая, когато в началото бай Динко идваше да навестява наемателя си, и да му остави пресни продукти домашно производство. Отначало той прие това за признак на свенливост. Наистина я харесваше, макар че странностите й вече му идваха малко в повече.

В селската кръчма всички знаеха, че Зак е млад и проспериращ писател. Градски, голям човек. Бай Динко им бе разказвал за прословутият разказ в рамка, който сам бе имал удоволствието да прочете. За повечето от редовните посетители беше едва ли не чест да седят на една маса със Захари, а други просто се присламчваха към компанията заради авантата, предлагайки му истории от местния фолклор. Една вечер, случайно дочута сред полупразните бутилки история издуха всички аклохолни пàри през ушите му, и Захари моменталически изтрезня.
Разказът бе за убийство, случило се много отдавна в селото. Самата история от толкова преразказване бе заличила причините за това убийство, но основното в него бе, че овчари намерили в реката тялото на младо момиче – на няма и двайсет, облечено в кремава рокля на цветя. Била внучка на богат овцевъд, и всички жалели младостта ù. Странното обаче било, че след погребението неколцина от овчарите започнали да я виждат на речния мост, докато прибирали вечер малките стада след целодневна паша.

Захари усети по гърба си неприятно ледено мравучкане, а космите по ръцете му настръхнаха от ужас. Овчарите само са я виждали... а той делеше леглото си с нея. При мисълта за това му призля. До момента на никого не бе споменавал за странното момиче, което всяка вечер нощуваше при него в къщата край реката. Съвпаденията бяха прекалено много, а ефектът се подсилваше може би от факта, че този, който го разказваше, бе селският гробар. С прегърбената си от годините фигура и пожълтели от тютюна зъби, с два липсващи отпред, на Захари той се стори почти зловещ.
Но още по-зловеща му се стори мисълта, която мина през главата му, защото беше единствения шанс да разбере къде свършва фолклорната легенда и къде започваше реалността. Когато разбра, че момичето почива в селските гробища, мисълта постепенно се оформи като план и се затвърди като решение: бе готов да плати на гробаря, колкото поиска, за да я изрови.

Младият и проспериращ писател, дошъл да търси в непознатото село материал за бъдещия си шедьовър, сам се оказа главен герой в най-големият, който надхвърляше всяко въображение. Захари почти трепереше от ужас и отвращение, и несъзнателно изтри устните си с ръкава на блузата. Гаврътна рязко последната останала бира в халбата си, и даде знак на съдържателката за нова. Изобщо не му пукаше, че бе плебейско питие. Никакво вино повече.
Тази вечер Захари нямаше да се прибере в къщата край реката.
Прибра се едва призори, след като му се бе удало лесно да подкупи гробаря с няколко питиета и известна сума в брой. Старият беше алкохолик и не страдаше от скрупули.

Същия следобед лесно откриха гроба – селските жени в този край нямаха обичай да кръщават децата си с градски имена. Надгробната плоча беше килната на една страна и от мрамора студено го гледаше снимката на тази, която всяка нощ Захари бе срещал край реката. Казваше се Стела Въжарова.
Стела. Стела с нездравата кожа, катранени коси и вечната рокля на цветя. Готик-метълка ли? Друг път... Как не се бе досетил, мамка му!
Когато в късния следобед лопатата глухо изтрака по капака на ковчега, Захари едва удържаше бунтовете на стомаха си. Кимна на гробаря, и миг след това с позеленяло лице се втренчи в останките, облечени с избеляла рокля на цветя. Лъхна го миризма на стара ракла и мухъл.
Бяха много, много стари кости върху много, много прояден ковчег.
Но роклята бе непокътната, и нещо повече – в долния ù край имаше петно от червено вино – съвсем прясно, свежо петно, което накара всичката кръв да изчезне от лицето на Захари. Той зърна това петно само за миг, но мигът щеше дълго да преследва дните и нощите му. Извърна се рязко, отделяйки се от гроба, и не можейки повече да сдържа бунтовете на стомаха си, повърна.

Никой в селото повече не чу за младия и проспериращ писател. Бай Динко намери в пощенската си кутия, обесена на пътната порта, плик с ключовете на къщата и предплата за два месеца.
Софийските редактори си отъхнаха. Захари Петров спря да ги посещава. И вече не беше нито млад, нито проспериращ. Случилото се го бе състарило поне с двайсет години, а просперитетът му остана забравен в онова непознатото село, където му се искаше никога да не бе стъпвал.
Но книжка наистина му издадоха.
От 4-ти километър.