автор: pisanici_com

Със всеки влак по малко си отиваме
единствено магнитените релси,
отново ни сближават, до умиране
и връщат ни към името човеци.

Със всеки миг, по малко остаряваме
и черното отива ни на мислите,
Една тъга дълбока до вкостяване,
провожда ни до края на пътеките.

Със всяка дума ставаме по - тихи
и във един момент ще млъкнем, като смърт.
Едни очи - откъснати маслини
като любов - издигната във култ.

Със всяка обич времето напомня,
че миговете всъщност са хвърчила
изпуснеш ли ги, вятъра подгонват,
и само чучолигите ги стигат...