автор: Usmiv4ica

Проблемите те притискат. Като в тунел по време на земетресение.
Светлините примигват, заплашвайки да угаснат всеки момент. Стените се пропукват зловещо. Болката в лявото ти слепоочие пулсира. Въздухът недостига.

Довери ми се. Подай ръка и се остави да те отведа другаде за няколко минути.

Предобедното слънце стопля натрупаните по поляната купчини окосена трева. Една от тях те обгръща. Ухае на пролет. Чуруликат синигери. По обърнатите ти към небето длани се заиграват на гоненка слънчев лъч и палаво облаче, още незнаещо, че предназначението му на този свят е да плаче. През притворените ти клепачи прониква синьото усещане за полет.

Сега можеш да отвориш очи. Не, подземията не са изчезнали, но поне тунелът свърши. Познатата оживена станция на метрото. Със сигурност знаеш пътя към ескалатора.

... Думите ми за довиждане потъват нечути в глъчката.