автор: dedenze

Играчките в детските ми години се брояха на пръстите на едната ръка, като част от тях, си бях направил сам. На улицата играехме челик, топчета и най- обичахме битките с момчетата от съседната махала. Даже имахме и принос във
военното дело, първи приложихме гранати – компотите на баба Гана. Нейното мазе не се заключваше и предлагаше добър арсенал.

Когато ми подариха малък метален самолет, движещ се и хвърлящ искри,
бях на седмото небе. За ден два искрите секнаха – износи се камъчето за запалки.
След още толкова се скъса и пружината, последва “ремонт” и забвение.
Гагарин летеше в космоса и бяха ми превели песента, която пееше в ракетата-
“Я люблю тебя жизнь и надеюс что это взаимно...”Решението беше взето – ще ставам космонавт. Подготовката започна, пътят беше ясен- военно училище-пилот, после късмет. Винаги съм бил болнав и кекав, затова записах три дисциплини – лека атлетика, петобой и бокс. Когато ми счупиха носа се отказах от бокса, въпреки , че треньорът ми обясняваше, че това е нормално, викаше по-големите да ми покажат “гумените” си носове. Гънеха ги във всички посоки, явно нямаха хрущял.
Не изоставях и теоретичната подготовка не остана книга в градската библиотека, свързана с авиация и космонавтика, непрочетена. Повечето беше
художествена и идейно, оцветена литература. Почти не се намираше истински научна. Мересев ми стана кумир, учех се да издържам на болка и трудности. В техникума мечтата се засили. Разбрах,че в света всички авиоучилища са военни.
Проучих условията за кандидатствуване, отговарях на изискванията.
Един, тъжен ден открих, че не виждам еднакво с двете си очи. Прегледа показа 0,5 диоптъра късогледство в дясното око. Нищо страшно, но достатъчно да не ме приемат за летец, беше ясно казано- отлично зрение. Преболедувах за няколко месеца и се насочих към други неща.

Баща ми по поръчение на Партията, беше станал офицер, веднага след войната, директно от фронта във военните училища. Бил е студент в свищовския икономически с три завършени семестъра, но партийното решение за него беше неуспоримо. След дълги перипетии си намери работа свързана с военната промишленост, която не го задължаваше да носи униформа. Не обичаше насилието и военщината, но вярваше в бъдещето на комунизма. Не ме спираше в
стремежа ми да стана летец. Когато разбра,че има физическа пречка, едва скриваше радостта си. Тогава не можех да разбера отношението му, мислех,че ме подценява.
В казармата попаднах по разпределение в ШЗО – Плевен . Мислих, че ще ме готвят за запасен офицер. Оказа се много по лошо- бях редник обслужващ връстниците си школници. Беше доста обидно, не ни учеха на нищо, хранеха ни
с по- лоше храна, “порциона” на школника беше по-висок, ползуваха ни като охрана, хамали и момчета за всичко. В началото потисках възмущението си с
това че имам късогледство на едното око, но не беше така. Много школници, бяха
с очила и висок диоптър на двете. За две години ми дадоха и специалност – стериоскопист. Преведено означава човек, който измерва с оптически прибори
разстоянието до целта. Точно там се изисква отлично зрение. Тогава започнаха да ми се изясняват редица неща.

Като се уволних веднага попитах баща ми:
- С твоя чин и военни заслуги можеше да ме пратиш където поискаш. Знаеше,
че губя две години от живота си, поне в шофьорска школа да ме беше пратил. Сега щях да имам книжка за професионалист.
- Да, но можеше да не си жив . Там постоянно стават аварии и се дават жертви. Много се радвам, че си станал мъж и сам проумнял, че не всичко което лети се яде. Вече можеш сам да определиш накъде!

След толкова години не съжалявам за несбъднатата мечта. Всички професии са достойни, ако ги приемаш с необходимото желание и хъс. По трудното е да намериш, къде и как да реализираш и отдадеш знанията и енергията си. Тук в ограбена България няма място за инженери, камо ли за космонавти.