автор: Shepott

... Някъде дълбоко в гората на върколаците....

Огромната поляна бе обляна от лунната светлина, която се отразяваше в снега придавайки му мистичен вид. В самият и център стоеше мъж на около тридесет години с дълга черна коса и стоманено сиви очи. Беше гол до кръста, сякаш бе двадесет градуса над нулата, а не минус двадесет. Пред него стоеше младеж облечен в топли дрехи и наметнат с дебело вълнено наметало прихванато отпред със закопчалка с формата на вълча глава. Той обърна ръцете си с дланите нагоре и в тях се появиха сребристи пламъци, които бързо се оформиха в големи кълбета пращяща енергия. Младият ги погледна за миг и ги запрати към по-възрастният. Времето сякаш се забави и тънка усмивка се появи на устните на разсъблеченият мъж в следващият момент кълбетата го достигнаха, но вместо да го нарнят се разбаднаха на безброй сребристи искри. После възрастният вдигна ръка направи рязък жест и младият изхвърча от мястото си, и се блъсна в едно голямо натежало от сняг дърво. Снегът се го затрупа, а когато се изправи вече се променяше и само след минута край дървото стоеше огромен върколак. Всичко човешко бе изчезнало от младият мъж дори и очите му бяха мътни и изпълнени с лудост. Затича се към стоящият в средата мъж и точно преди да го достигне той изчезна. Звярът започна да се оглежда подивял от факта, че целта му се е изплъзнала. Затърси трескаво опонента си, но от него нямаше и следа изведнъж спря подуши въздуха и се вгледа между дърветата. Очите на по-старият светеха от мрака сякаш някой бе запалил факли чиито пламък бе от стомана. Излезе измежду дърветата и тръгна към огромният вълк все така гол до кръста. На трета крачка започна да се преобразява и за секунди се превърна в още по огромен върколак. При него обаче го нямаше това усещане за лудост и животинска агресия. Черната му козина излъчваше меко сребристо сияние, а очите не се бяха променили и на йота. Вървеше бавно и уверено към другия сякаш ще го нападне фронтално, но когато беше на няколко крачки от младият изчезна за да се появи зад него. Завърза се битка или по скоро младият отчаяно се опитваше да се предпази от по-възрастният. Битката продължаваше вече повече от час когато на по-старият му писна спря вгледа се в налитащият опоненти и каза с дълбок нечовешки дрезгав глас:
- Достатъчно- Младият се издигна и увисна на метър от земята като парцалена кукла. Другият се приближи хванаго за козината и го тръшна с неестествена сила, а дългите му нокти се впиха във врата му. По всичко личеше, че поваленият ще умре, но вместо да го довърши по-едрият се изправи подаде му ръка да се изправи и двамата започнаха да възвръщат човешката си форма.
- Защо загуби?- Попита по-възрастният мъж и протегна ръка към, която се понесе тежко и скъпо кожено наметало. Закопча го със закопчалка каквато имаше и по-младият- Е ?
- По силен си учителю, а и не познавам силата ти. Не знам как да преодолея защитите ти.
- Нищо не си научил Влад- поклати глава – Загуби не защото не познаваш моята сила. Загуби защото не познаваш своята сила.
- Но учителю как познаването на силите ми ще ми помогне да победя противник в пъти по силен от мен.
- Много просто когато познаваш силата си ще можеш да прециш дали си способен да победиш, ако не си ще се оттеглиш.
- Ще избягам, но това е признак на страхливост.
- На да отстъпиш пред по силен противник не е признак на страх, а на мъдрост. И още нещо преди да продължа да те уча трябва да се научиш да се владееш когато си преобразен.
- Но аз се владея- Бегла усмивка се появи на устните на чернокосият.
- И помен нямаше от владеене, а това не е добре. Най-важното нещо което трябва да нучи всеки един от нас е да контролира звяра в себе си. Особено когато сме пробразени. Запомни го добре и никога не го забравяй.- Спря и вдигна глава подуши въздуха и промълви- Някой идва- и само след миг измежду дърветата се зададе върколак. Когато стигна до двамата коленичи и заговори задъхано:
- Лорд Марк вампири на наша територия.... Джейк и Сиймон са мъртви щеше да убие и мен...
- Успокой се Дерек и ми кажи колко бяха и къде.
- Една жена господарю край близо до езерото. Простете милорд, но досега не съм виждал толкова мощ у вампир. Тя скърши вратовете им с една ръка.
- Дрейк-процеди през зъби Марк- Дерек придружи лорд Влад до замъка аз ще се оправя с вампирката.- Преобрази се и се разтвори във въздуха.

Пристигна при езерото с първите лъчи на изгрева. Смяташе да започне търсенето си от тук, но се оказа, че няма да се наложи. Тя лежеше в снега до самият бряг. Марк се приближи с намерението да се наслади на смърта и от близо, но когато я достгна се вцепени.
- Лилиан Дрейк- Прошепна и се приближи. Слънцето вече бе започнало да прогаря кожата на вампирката още само миг и душата и щеше да изгори в пламъците на утрото. Приближисе още коленичи до нея и прокара огромната си лапа по дължината на тялото и. Сивата прозрачна мъгла обви тялото и предпазвайки я от смъртоносната ласка на слънцето. Туко що спаси най-големият си враг защо неможеше да каже просто го направи. Изправи се и тялото и се изидга плавно, а когато тръгна към гората го последва. Щом се озова сред дървета възвърна човешкият си вид разшири защитното поле и огледа тялото на вампирката. Беше ранена смъртоносно и ако не получеше незабавна помощ щеше да умре въпреки огромната сила на кръвта си. Марк я огледа още веднъж след което направи лек жест с ръка и ноницата и се разпадна на прах. Беше красива дяволски красива. Тръсна глава изненадан от мислите си и въпреки, че от доста години смърта и му бе приоритет реши да я спаси. Седна по турски пред нея нагласи щита така, че да се разпадне със залеза и се зае да излекува раните и да върне жизнените и сили. Задачата бе трудна и му отне целият ден и голяма част от вечерта, но крайният резултат бе задоволителен. И точно когато бе приключил усети присъствие на друг вампир рязко се обърна и застана лице в лице с друга представителка на рода Дрейк.
- Дара Дрейк каква изненада само. Струва ми се обаче, че няма да имаш късмета на братовчедка си.- Каза с усмивка и разкопча наметалото си захвърляйки го на земята. Златната закопчалка падна в ръката на спящата вампирка.
- Марклиас Варг най-накрая ще се разправя с теб гнусно псе.- Изсъска вампирката и нападна. Марк се усмихна още по широко и изчезна. Дара се заоглежда напрегнато търсейки противника си. Той се появи зад нея и смехътму отекна сред дърветата. В следващият момент меч от златист пламък се появи във въздуха пред него и се устреми към вампирката. Остретата се срещнаха сред дъжд от искри и затанцуваха смъртоносен танц. По всичко личеше, че вампирката ще загуби, но изведнъж тя се шмугна под огненият меч и дългото острие се стрелна към огромният върколаг. Той отново изчезна, а смехът му пак огласи гората. Този път се появи на метър от вампирката. Тя не успя да реагира на време и огромната му лапа я удари през лицето поваляйки я на земята. Кръвта потече от дълбоката рана и напои снега. Изведнъж спящата вампирка скочи очите и бяха станали с цвят на жива кръв. Излъчваше безумство и Марк разбра беше прокълната. Най-голямата и сила бе превърната в нейна прокоба. Върколакът се обърна така че да вижда и двете.
- Това не е краят Дрейк. Ще се видим отново. Сега вървете и живейте скоро ще започне ловът.- Каза и се разтвори във въздуха оставяйки двете вампирки сами в гората.

- Лили, съжалявам. – каза Дара и последва силен удар, който другата вампирка не успя да избегне.
Тя се строполи на земята. Събуди се два дни по-късно в една до болка позната килия. Бе окована. За по сигурно по решетките протичаше и ток. Само по този начин успяваха да я удържат, когато обезумееше от жажда. Лошото беше, че съвземеше ли се Лили обезумяваше от страх. Страхуваше се от това място. За щастие в момента, в който отвори очи, Дара се появи.
- Отворете килията! – изкрещя на някой и секунда по-късно вече освобождаваше другата вампирка – Спокойно, Лили.
Лилиан беше вцепенена от страх и на Дара й се наложи почти да я влачи до изхода на подземията. Спряха за секунда.
- Как се чувстваш?-попита братовчедка й.
- По-добре от колкото бях там долу.. Мисля, че ще мога и сама да стигна до стаята си. – и изведнъж изплува споменът как блъска Саманта – Дара, къде е Сам? Добре ли е? Нали не съм я ранила лошо? Моля те, кажи ми, че е добре.
- Успокой се, Лилиан. Добре е, но здравата си я стреснала. Сега е в покойте ти и сигурно вече спи.
По лицето на Лили се изписа облекчение, което премина в яд. Ядосваше се, че отново е загубила контрол. Ядосваше се на себе си. Как можеше да е толкова слаба и да не може да се пребори? Стисна юмруци. Усети нещо в лявата си ръка. Възползва се от това, че Дара даваше нареждания на някакъв слуга и хвърли бърз поглед. Беше златна закопчалка с формата на вълча глава. Но как бе попаднала у нея?
- Какво е това в ръката ти? – попита Дара.
- Медальонът ми. – излъга Лилиан и побърза да скрие закопчалката от погледа на братовчедка си. За да избегне друг въпрос тя смени темата. – Какво се случи там? Последното, което помня, е как преследвам трима върколаци. Бяха на лов и после... – замлъкна.
Спомни си топлината на огъня.
- Не мога да ти кажа много. Когато те открих беше в безсъзнание. И Марклиас Варг беше там. Явно си се била с него. Опитах се да ти помогна. Този пес ме рани и ти веднга се събуди от мириса на кръв.
- А той каза ли нещо?
Дара се замисли за момент.
- Каза, че няма да имам твоя късмет. Но защо се интересуваш толкова?
- Опитвам се да подредя мислите си и случките от изминалите няколко дни.
Бавно всичко започна да й се изяснява.
„Марклиас Варг. Значи ти си ме спасил от сигурна смърт. Но защо? Защо не ме остави да умра, нима те е грижа за някой Дрейк?”
Прокара ръка по врата си. Медальона, за който се предполагаше, че е в ръката й, го нямаше. Бе го загубила, сигурно докато бе преследвала онези върколаци.
След хиляди уверения, че се чувства добре, тя няка си се откопчи от вниманието на Дара и се добра до стаята си. Влезе съвсем тихо. Саманта лежеше неподвижно на огромното легло. Лили се приближи. Седна на края на леглото. Погали малкото й личице. Тя отвори очи.
- Мамо...
- Спи, ангел мой, спи.
Лилиан прегърна дъщеря си и тихо запя приспивната песничка, която помнеше от детството си.

Изабела вървеше бавно по криволичещате горска пътека.Преди малко Дерек и Лорд Влад се бяха завърнали с замъка и й разказаха за случката в гората и за мощната вампирка нападнала хората им.Те може би не рабираха какво е станало,но за Изабела беше ясно,че това е дело на някоя от рода Дрейк.А това значеше опастност.До сега вампирите не бяха навлизали толкова навътре във владенията на върколаците и Бела трябваше да разбере защо са го направили сега.Тя продължаваше да се движи по заснежената пътека,но го правеше толкова ловко и безшумно,че дори не оставяше следи в сега.Приближи се до замръзналото езеро и забеляза тъмна фируга седнала на брега.
- Не си във форма,Мрак - извика тя и отиде до него. - Не ме усети като приближавах.
Той я изгледа продължително и стисна нещо в ръката си,преди да й отговори.
- Усетих те отдавна,Бела.Може би ти не си във форма.
- Ооо,усетил ме бил - изсмя се тя - Можех да забия нож в гърба ти,да те пронижа с ...
- Добре,добре - прекъсна я раздразнено той - Ясно е,че не си дошла да изброяваш как е можело да ме нападнеш!Какво искаш?
Бела въздъхна тежко и седна на земята до него.Впи проницателния си поглед в суровото му лице и попита.
- Какво има?
- Нищо! - отвърна той,но тя продължи да го стрелка с очи - Добре,виж какво,ако си дошла да ми четеш лекция,просто забрави!
Тя се усмихна и заговори тихо.
- Виж Марк,ако смятах,че ще ме послушаш бих ти изчела не една,а десет лекции,но и двамата знаем,че е безмислено.А сега стига глупости!Чий е медальона в ръката ти?И коя от рода Дрейк е била тук?
Върколакът разтвори дланта си и се вгледа в медальона,така сякаш в него се криеха всички отговори.После започна разказа си,описвайки как бе намерил и спасил Лилиан,как се бил с братовчедка й и как ги оставил да си тръгнат.Когато свърши,вдигна очи към Бела,изучавайки реакцията й.Тя дълго мълча вгледана в заснежения пейзаж около тях.После попита:
- Защо,Марк?Защо ги остави?Знам,че можеше да ги победиш.Защо не го направи?
Той отново сведе поглед към малкия медальон,който проблясваше в ръката му и отговори с тих глас:
- Не знам,наистина не знам.Имаше нещо в нея ... просто не можех да я оставя да изгори под огнените лъчи на слънцето...
Лицето на Изабела,което винаги бе спокойно и лъчезарно изведнъж се изопна в гневна гримаса.
- Не си можел?!Не си можел да я оствиш да умре?Ние сме във война Марк!Помниш ли?Помниш ли какво беше в Европа?Колко от нашите избиха долните кръвопийци?Помниш ли колко приятели изгуби?Помниш ли,че моите родители загубиха живота си в битка с вампирите?От векове кръвопийците ни смятат за долни кучета и ни избиват като такива!И сега,когато имаше шанс да сложиш край на всичко това,ти не си можел да оставиш един Дрейк да умре!Какво искаш Марк?Да развеем белия флаг и да се откажем,понеже ти,нашия водач не можеш да убиеш Дрейк?! - крясъците й,отекваха в бялата пустош.
Марк мигновенно се изправи на крака и с леден тон й отвърна:
- Не смей да ми говориш така,Бела!Не забравяй,че аз съм предводителят на този клан.И ти обещавам,че ще сложа край на тази война!
- Така ли? - изпища изтерично тя. - А тогава защо не ги погуби?И защо,по дяволите,стискаш този медальон като безцено богатство?Защото е неин ли?Не разбираш ли,че това може да е опасна игра!Излагаш на опасност всички ни!Съвземи се Марк и се дръж като велик предводител на велик клан,а не като влюбен хлапак!
Лицето на върколака почерня и гневът му се надигна с такава опустошителна мощ,че дори земята около тях започна да вибрира от напрежение.
- Не смей да ми говориш така,Бела!Не забравяй,кой съм и на какво съм способен! - изрева той.
- Аз знам,кой си!Но ти наясно ли си със себе си?! - извика в отговор тя. - Овладей емоциите си и се дръж като водач!Изпълни завета си!Не забравяй,че имаме една единствена цел - да спечелим тази война!Докажи ми,че си този за който те мислех! - завърши тя с изпепеляващ тон и си тръгна,оставяйки Марк да излива гнева си върху всичко,което се изпречи пред погледа му.