Тя можеше да изпътува себе си
във всичките си понеделници.
Неделите – оскандалено глупави –
оставяше да ги пътува времето.
С измисленият гняв на сетивата си
фрапираше прощално часовете.
Поставяше във нощите и знаците,
с които да й е безкрайно светло.
Отмерваше живота си със крачките,
избягали от целомъдреното вчера,
изпиваше на екс и бесовете си,
в очакване все пак да се намери.
Тя никога не си призна, че може
умората да замени с предателство.
Прости й, Господи! Тя всичко може.
Дори съдбата да е клетка, вярвам й!