автор: lepidopteria

Гласът ù още екне в каменните стъпала -
с писъка на осъзнатото; на смърт, на край...
Застигнала я беше този ден вдовическа съдба -
Гласът ù още екне в каменните стъпала -
с писъка на осъзнатото; на смърт, на край...
Застигнала я беше този ден вдовическа съдба -
и който не е страдал - само той не знае...
Очите ù потънали и притъмнели в лудост
от болката, че вече няма да се върне той,
кървят строшени в своята самотна хубост
и сферите им не намират никъде покой...
Едва изгряло, утринното слънце се притули
и скришом в облака заплака. После заваля.
Камбаната с траурни трели жената забули
и бавно прониза с гласа си деня.
Гледах ръцете ù, вечно работещи нещо,
сега плахо в скута ù търсеха спомени мили.
Уж лято, а хладно бе, вместо горещо,
и вместо с гордост, бе останала вече без сили...
Помня този ден като че бе вчера,
а всъщност са двайсет лета от тогава...
Помня го целия - още от него треперя,
а в календара времето му пак наближава...
Тя беше по-силна от всички ни, даже от мен,
а казват ми, че съм копие нейно - нали?
Не мина година от най-страшния ден
и готова за него от живота отвърна очи...
Беше ми болно, но нямах сили да плача.
Виждах сватба, а не поклон пред мъртвец.
Тя пак пристъпваше плахо към него с удача,
сякаш пак животът потича и смъртта бе им венец...

Разказаха други на масата после какво е било:
Тя влюбена в него - той млад, синеок юначага;
Тя ниска и пухкава, той - строен с високо чело...
И така ги и помня - един на друг си прилягаха...
По стари закони било някога казано, че не може
момата от вкъщи сама да излезе за своя избраник.
Че дадена трябва да бъде за брачното ложе.
Иначе безчестна е, а тоя е измамник...
Тя свила бохчичка с дрехи в едната ръка
и тръгнала с него по суровия път на живота.
Но времето друго било и, за да изтрие срама,
баща ù превърнал любовта ù в Голгота...
Със своята силна ръка за косата я влачил
отново да си върне дъщерята в дома.
Прибрал я и вратата здраво заключил.
Но не! Със секира съсякла я тя.
И без дрехи, и без сватбени тостове, и венчило
при него се върнала - тиха и силна,
сякаш история пишела с черно мастило...
Пристанала. Вече съпруга. После родила...

Днес, вече толкоз години по-късно и аз
от тази история факт съм и следствие.
Зачената, после закърмена със тая страст -
в гените нося духа ù. И като нея съм бедствие.
Но не само: аз съм проекция и на двамата - ето:
чертите ми - нейни са (от снимките вижда се ясно).
Името - негово. Нося го с гордост в сърцето.
Разрушавам оковите и не мога да живея на тясно.
После ме питат защо съм точно такава.
А ето - тук ясно е казано, вече прочете.
На никого отчети за мене не давам -
родена съм и живея с двама в сърцето...